Репортер по темата: Тодор СТЕФАНОВ, DAILYPRESS.bg / СОФИЯ
Геноцид цари в домовете за деца лишени от родителска грижа за умствено изостанали българчета, които за разлика от връстниците си имат нелеката съдба да обитават порутени и студени сгради, да ядат това, което лелките преценят за нужно, а често и да спят в мръсни неизгладени чаршафи.
Грозната картинка в тези уж „учебни“ заведения стократно е подлежала на коментар в медиите, но съдбата на обитателите им трогва населението единствено по Коледа или Великден, и то при едно условие – ако има акция за набиране на средства по телевизията.
Колкото и невероятно да звучи, около 90 % от хлапетата в така наречените помощни училища са с диагноза лека умствена изостаналост. 50 % от учениците са от ромски произход, а 80 % са рожби на социално слаби. В интернати и полуинтернати, пръснати на територията на цялата страна обаче цари тотален хаос. Това научи само и единствено Информационна агенция „Дейли Прес“ от различни деца из страната.
Малките възпитаници редовно не си дояждат, а големите каки и батковци прескачат оградите за да крадат и проституират!
Впоследствие най-стария занаят им се услажда до такава степен, че решават да го превърнат в усърдно практикувана професия.
Такава е съдбата на Рая Стефанова, която израства в столичен дом „Драгалевци“, а след това до 18 години в Дом за деца лишени от родителска грижа Петко Р. Славейков в София. И макар, че е навършила пълнолетие, тя продължава да спи в сградата, защото няма къде да отиде. Напуска я рано сутрин и започва да обикаля кафетата, където я познават. Черпят я с кафе, чай, кола или с цигари всичко това става пред очите на хората от квартал „Надежда“ в София където всеки ден отива тя.
Рая обожава да пуши. Дими като комин още от 9-годишна. Пари за цигари си набавя сама, предлагайки тялото си на местните пияници от кв. Подуяне, споделя Рая пред репортер на Информационна агенция „Дейли Прес“.
Мераклии сред тях никога не са липсвали. Лев, два или цял петак- на който колкото му се откъсне от сърцето – толкова взема и момичето.
Тарифата се покачвала с годините, защото почвала да разбира от живота. В един момент Рая заживяла с 45-годишния Митко Димитров който пък има малко къща в квартал „Надежда“ 4. Той я въвел в тънкостите на живота. Освен това нямал против да я дели с приятели, които му идвали на гости, носели пиене и мезета, а след това дружно „налазвали“ Рая. Призори тя се измъквала, прибирала се за малко в училището-интернат, а след това отново излизала по живот.
„Имам си любими места в квартала. Стоя пред входните врати на големите магазини, пред квартални кръчмета. Там няма как да не те забележат. Българските мъже са нещастни. Лесно се поддават на манипулация. Примерно искам цигара, мъжът бърка в якето, заговарям го. Пояснявам му, че ми се струва напрегнат и че зная начин да се отпусне. Ако е навитак, отиваме в близкия паркинг и там между колите му врътвам една „тутурутка“ или се натискаме по отворените входове. Колкото ми даде, толкова вземам. И 2 лв. са ми давали, и 50″, казва Рая с сълзи на очите пред „Дейли Прес“.
Признава, че е била с доста мъже още като ученичка. Точния им брой не се старае да помни. Голяма част от тях са семейни, което изобщо не я притеснява.
„Познавам и жените им, защото пазаруват заедно с мъжете си в почивните дни, а аз си вися пак на вратата, за да зарибявам нови клиенти. Винаги съм била дискретна“, уточнява тя за „Дейли Прес“.
Ако през деня събере достатъчно пари, вечер отива при официалния си любовник Митко.
Пазарува, готви му, прави се на почтена жена. Но когато това й писне, събира си багажа и хуква обратно при приятели в интерната.
„Аз и нямам много багаж. Дрехите ми се побират в пазарска найлонова торбичка. Никога не съм имала собствено яке – винаги съм износвала чужди. Когато ги израста – ги подарявам на друго момиче или момче от училището. Това няма голямо значение, защото ние от малки свикваме там да си носим дрехите, гащите, обувките… Ако някой се появи снещо ново, хукваме да го разпитваме от къде е, от кого е. На 80 % от изоставените деца родителите не се интересуват от съдбата им. Моите също. Нито ги знам къде са, нито кои са, нито имам желание да науча нещо за тях. Ей така ще си живея, докато мога. Мисля че това ще е докато навърша 30 години, защото тогава ще съм възрастна и вероятно нежелана от мъжете. Тогава пък мога да отида в дом за възрастни“, разсъждава девойката, и здраво стъпила на любимата си плочка пред магазин на голяма хранителна верига, очаква поредния „шаран“.
Рая отсича, че българите не бива да се страхуват от мизерията, защото тя е минала през нея и е оцеляла. Първите уроци взела от лелките в детската градина – разбира се и тя била за изоставени и проблемни деца и сираци. Огромно впечатление й правело, че един портокал се дели на 4 хлапета, а един банан се разфасовал на трима малчугани. Торти малките яли единствено по празници, но се случвало да ги черпят и с лукчета за Нова година. Дядо Коледа също прескачал детската градина или пък носел подаръци, които невинаги били нови.
„За сметка на нас лелките си живееха много добре. Винаги си тръгваха от работа с пълни чанти. Големите деца разправяха, че в тях тъпчат част от храната, предназначена за нас. Веднъж подслушахме разговор между две от тях. Едната се хвалеше, че сметката й за ток била по-малко от 10 лв., защото почти не пускала печката вкъщи. Към остатъка от нашите супе добавяла пушени свински гърди, прошуто или наденица и се получавала чудна манджа. Жените изнасяха и олио, кисело и прясно мляко, сирене… Целият персонал в кухнята разполага с кутии, в които си сипва от нашите манджи – истина е, че те не са нещо особено, но за гладния човек съдържанието им не е от значение – предимно картофки, моркови и оризче. И понеже живеехме оскъдно, почти не боледувахме. Понякога докторите ни изписваха разни диагнози и лечение, колкото да приберат 2-3 лв. от здравната каса. И те като лелките – души носят, семейства хранят“, продължава с изповедта си Рая, която твърдо е решила поне още 10 години да изкара на улицата, продавайки тялото си за подслон, цигари и хляб.