В компютъра ми има файл с три страници въпроси. С Митко Цонев се бяхме разбрали да му ги пратя, а като се върне от морето, да направим интервюто. Не стана. И никога няма да стане. Поне в този живот. Нелепият край на един толкова добър човек потвърди легендата, че Господ прибира свестните. Сега мнозина тъгуват. Може би дори и тези, които преди дни, докато се бореше със смъртта, го мразеха. Дано от всичко, което се каза за него тези дни, да са разбрали какъв човек беше.
Случвало се е през годините да се срещаме от време на време. Няколко пъти съм гостувал в предаванията му. Виждал съм как, докато цялото студио трепери в предстартова треска, секунди преди началото влиза спокойно, бих казал хладнокръвно и сяда на стола си. Веднага след първите му думи обаче е ясно, че зад това привидно спокойствие, е имало часове подготовка. Предаването му „Още от деня” беше доказателство, че бе достигнал най-високите орбити на занаята. Така си мисля. Може би защото впечатленията от него са съвсем пресни, а не защото не бяхме виждали на какво е способен и преди това.
––
Имаше навремето едно социологическо проучване. Тогава Митко бе водещ на „По света и у нас”. Без никакво колебание анкетираните го бяха сложили на първо място. С рейтинг, по-висок от този на президента. Помня ясно този факт, без да имам и бегъл спомен кой тогава беше президентът. Пак тогава НЦИОМ го бе обявил за най-популярния български журналист. По този повод в интервю Митко каза: „Рейтингът е нещо изключително важно за всяко едно предаване и всеки един журналист. Той е оценка за качеството и признание, то обаче ще бъде зле реализирано, ако влиянието му не бъде разширено. Ще се боря БНТ да придобие моя рейтинг през следващите години”.
Митко беше амбициозен човек. Въпреки че добродушната усмивка и спокойствието, което излъчваше, говореха друго. Искам да направя най-дългото предаване в българския ефир, каза ми веднъж. И след няколко седмици това стана. По поръчение на вестника, в който работех тогава, бях гост на първото издание на „В неделя с…”.
На 14 септември 2008 година то продължи осем часа. Залата в НДК, откъдето се излъчваше, беше като бойно поле. Фоайето пред нея бе пълно от тичащи във всички посоки: гримьори, техници, организатори, режисьори, посрещачи. Подът бе осеян с кабели, сандъци бяха пръснати между мебелите. Гостите, спомням си един от тях, легендата на БНТ, достолепният говорител Никола Филипов, чинно чакаше реда си, заобиколен от няколко набори, а разказът му се връщаше към първите дни, когато България е видяла телевизия.
Вътре в залата като някакъв пълководец на цялата тази армия, осветен от прожекторите, бе Митко. Той умело преминаваше от тема в тема, което при толкова разнопосочните събеседници /имаше артисти, музиканти, журналисти, манекенки, стари, млади/ не бе толкова лека работа. В кратките паузи гримьорите бързаха да попият потта по лицето му, докато той прехвърляше въпросите към следващия си гост. Как са минали тези осем часа, си знае само той, но на следващата седмица продължи със същия хъс. Някой обаче му завидя. Нещо стана. Скоро Митко излезе от предаването и дори, струва ми се, от БНТ. Тежеше му, но зад гърба му бе една мечта по-малко.
През 2002 година Цонев участва в конкурса за директор на Националната телевизия. Кандидатите бяха общо десетина. Тогава, за да го злепостави, анонимен „доброжелател” пусна слуха, че нещата са предопределени и че бащата на Цонев, тогава вече депутат от НДСВ, ще се погрижи за сина си.
Тогава Митко отвърна: Баща ми Коста Цонев е преди всичко актьор. И то един от най-обичаните. Това, което Коста Цонев е постигнал в
киното и телевизията, едва ли ще бъде забравено някога. Сегашната му дейност като депутат и политик е продиктувана по-скоро от желанието му да помогне на България.
Желанието му е политиката на правителството на Симеон Сакскобургготски да успее. Но баща ми винаги ще си остане преди всичко актьор, с чиито постижения аз се гордея. Същият е случаят и с майка ми, която винаги ще остане една от най-популярните говорителки в историята на телевизията.
В този конкурс обаче ще разчитам само на себе си.
Синът на един от най-популярните български актьори не използва авторитета на баща си, за да го последва в професията. Като дете игра в няколко филма. При това с голям успех, но големият Цонев научил за тази авантюра на сина си постфактум. Също толкова изненадана е била и майка му Анахид, след като разбрала, че синът й е спечелил конкурс и е вече е неин колега. Това са факти от биографията на Митко, които той не натрапваше, но и не криеше.
Скокът му в политиката като говорител на правителството на НДСВ не бе стъпало в кариерата, а осъзнато действие, подкрепено от усещането, че там може да бъде полезен. По-късно той не стана дипломат, нито някакъв голям началник, депутат или министър. А сигурно е можел.
Във филма „Таралежите се раждат без бодли“ (1971)
Той просто се върна в телевизията, за където беше орисан от Господ.
С тримата братя на небето
Няколко дни след смъртта на големия актьор Коста Цонев от редакцията ми възложиха спешна задача да подготвя материал за неговите двама братя. Писателя Васил Цонев познавах лично, бях писал за него, но за третия нищо не се знаеше. Единственият човек, на когото можех да разчитам в този момент, бе Митко. Обадих му се.
Той, разбира се, се съгласи да се срещнем. „Може би утре…” Казах: „Не, веднага. Не можем да отлагаме нито час”. Не ме пита нищо повече, тръгна, а беше някъде надалеч. Това беше Митко. След около половин час вече седяхме на една маса с включен касетофон. Но нещо като че ли не беше много наред. Тъга някаква се криеше зад усмивката на приятеля. По това време той не работеше никъде.
Нямаше ги камерите, екрана, зрителите. Нямаше го света, за който бе създаден. Не пророни и дума за болката си. Не обвини никой, не нахока, не напсува, а просто започна да разказва историята на бащината си рода. И тогава усмивката му прогони тъгата, а очите му светнаха: „Чичо ми Иван е най-голям от тримата братя – започна. – Учи архитектура в Дрезден, дипломира се, но започва войната, бяга в Хамбург, качва се на първия потеглящ кораб и стига до Австралия. Жени се два пъти, втория – за българка, а през 1966 година пристига на гости в София като милионер. Оттогава в следващите тридесет години той всяко лято се връщаше за месец-два в родината си. Движеше се винаги с мерцедес, който си поръчваше в заводите на гиганта в Щутгарт”.
Със страхотно чувство за хумор Митко рисуваше портретите на тримата братя: „Те много си приличаха. Бяха войнствени. Седнеха ли на масата, веднага започваха да спорят за нещо. И винаги бяха на различни мнения. Бяха бохеми. Ненадминат шампион в жанра бе Васил, после Иван и странно, но артистът бе най-консервативен. Бяха много свързани помежду си. В репертоара на баща ми Коста Цонев бяха много от разказите на чичо ми Васил.
Иван се държеше с мен като чичо – след 1990 година вече бях известен водещ. Той се радваше. Опитваше се да ме учи. Казваше как се правят новините в Австралия. По принцип отбягваше разговорите за политика. Страхуваше се да не попречи с някоя изтървана дума на двамата си братя.
От дете той бе за мен чичото милионер, който ще дойде и ще ми донесе някоя хубава играчка. Бях научил стихотворението „Бяла спретната къщурка с две липи отпред”, за да му го кажа, като дойде.
Обичаше много морето, хубавото марково уиски и телешкото, което поливаше с изискани вина”.
Днес Митко вече е в компанията на баща си и чичовците си. И може би им разказва това, което се случва тук. На земята. Но този път разказът му едва ли ще бъде толкова весел.
Исак ГОЗЕС,БЛИЦ