Актрисата Лидия Вълкова е родена в град Берковица. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на професор Стефан Сърчаджиев.
Играе в различни периоди в трупите на Старозагорския, Пловдивския и театър „София“. Някои от най-известните й роли са Луис в „Добрата стара Англия“, Цена в „Змейова сватба“ и Мери в „Жени с минало“. Вълкова участва в радио театъра и в поредиците записи на художествени произведения на театър „Пан“. Те включват „Маугли“, „Книга за джунглата“, „Пепеляшка“ и „Пинокио“.
Вълкова се занимава активно с озвучаване на реклами, филми и сериали. По-известни заглавия с нейно участие са „Туин Пийкс“, „Досиетата Х“, „Адвокатите“, „Малкълм“, „Анатомията на Грей“, „Частна практика“, „Щурите съседи“, „Новите съседи“ и „Живите мъртви“.
Пред “ШОУ” актрисата прави най-искрена изповед за своя живот.
– Г-жо Вълкова, как започна творческият ви път?
– Завърших ВИТИЗ в класа на Стефан Сърчаджиев и Методи Андонов. Когато завършвах, Методи направи една емблематична постановка на „Хамлет” и с нея завърши нашият курс. В ролята на Хамлет беше Сава Хашъмов, аз бях кралицата Гертруда, Иван Цветарски беше Аполоний.
Художник на спектакъла беше Иван Кирков, чиято сценография беше нещо много, много впечатляващо. След това тръгнах по разпределение. Първо бях в Старозагорския театър, тъй като директорът много държеше на мен. В този театър имаха нужда от млади хора и там се задържах две години.
Спомням си, че започнах със заплата 90 лева. Вече по-късно ме извикаха в Пловдивския театър, директор беше Кирил Илинчев, който е и кинорежисьор. Там също играх две години. После в София се направи един нов театър „Поезия и естрада”. По това време много от колегите излязоха от театрите и от тези хора едно основно ядро участвахме в конкурс за набиране на млади актьори. На този конкурс се явихме някъде
около 300 души за шест места
Споменавам за този театър, защото той имаше едни от най-прекрасните режисьори като Леон Даниел, например. Всички мечтаехме да работим с него. Андрей Чапразов беше един изключителен директор. Най-добре разбираше от организацията на работата. След това театърът се премести на сцената на бившия “Трудов фронт” или сега – театър „София”.
– Кои са най-значимите спектакли, в които сте участвали?
– Това е ролята на Гертруда в „Хамлет”, в мюзикъла „Апетит за череши” съм играла, в „Учителя по танци” на Лопе де Вега, „Червено и кафяво” на Иван Радоев, „Виелица” …
– Как попаднахте в киното?
– Още докато бях студентка, Борислав Шаралиев ме покани във филма си „Един снимачен ден” за ролята на журналистката. Бях начинаеща и ми беше много любопитно и приятно. След това пак Шаралиев направи „Сбогом, приятели”. Там с Таня Масалитинова и Николай Бинев играхме учителите. Стана впечатляващ филм, макар че сега в топ класациите не го оцениха. После участвах в „Зарево над Драва” на Зако Хеския, после направихме „Необходимия грешник” пак с Шаралиев и така тръгнах. След това работих с Мариана Евстатиева в „Тигърчето”. Така влязох в киното – без протекции, без нищо. Изглежда че така ми се пада – да се боря с главата напред.
– Произхождате от семейството на царския офицер Петър Вълков. Този факт оказа ли някакво влияние върху отношението към вас?
– Бях много добра ученичка. Първоначалното си образование завърших в училище „Патриарх Евтимий” в София. След това учих в 9-о единно училище „Денкоглу”.Това са все елитни столични училища, а аз просто бях много добра ученичка и все се откроявах като лидер на класа. Участвах с рецитали по разни поводи – 1 май, 9 септември и т н.
Понеже бях лидер на класа, винаги ми е правило впечатление, че когато дойде моментът да се избират комсомолски секретари, отрядни ръководители и други подобни, аз винаги оставах извън списъка за такива постове. Случвало се е самият клас да ме предложи за дадената длъжност, но ставаше така, че не влизах, така да се каже, в „класацията”. Питах баща си защо се получава така, а той отговаряше: „Вероятно тези неща се решават от по-висшите органи, не се притеснявай, нали те обичат децата в училището, теб какво те интересува това, ти си ти!”.
Веднъж имаше някакво тържество, бях в гимназията. Трябваше да рецитирам едно стихотворение. И аз съм се качила на нещо като естрадка в гимнастическия салон и чакам да ме обявят. И така както чакам, просто литнах във въздуха. Двама души ме подхванаха за раменете и ме смъкнаха от стълбичката. Казаха ми:
“Няма да рецитираш, няма и да те обявят!”
Спомням си, че бяха с черни якета и с едни колосани яки. Стори ми се много странно. И пак баща ми ме успокои, като каза, че вероятно програмата се е променила, била е по-дълга, някъде е трябвало да я съкратят.
– Каква беше съдбата на баща ви всъщност?
– Той беше репресиран. Уволниха го като царски офицер през 1947 г., когато стана голямото, повсеместното уволняване на царски офицери. Тогава останахме с брат ми, майка ми и баща ми абсолютно без никакъв доход. Тогава мама започна да работи, а баща ми реши да следва, защото беше сравнително млад човек. Записа се в ХЕИ-то да става инженер. Когато обаче беше в трети курс, наново дойде някакво разпореждане от партията – всички уволнени офицери през 1947 г., които са се записали да следват, да бъдат махнати от учебното заведение. И отново увиснахме без нищо.
Татко започна работа на гатер – машина за бичене на трупи. Общо взето, той си изкара живота с такива професии. Други от неговите приятели, уволнени офицери, дори ги изселваха, едни в Троян, други в Искрец и т. н. Но този вятър ни отмина.
Цялата тежест беше върху главата на баща ми. Явно с мама всичко са преживявали. И така преминаваше животът ми.
С Владимир Смирнов във филма „Сбогом, приятели“ (1970)
– А фактът, че той е бил царски офицер, как се отрази на кариерата ви?
– Е, вероятно някъде в някакъв отдел „Кадри” се е мъдрило името ми на дъщеря на уволнен царски офицер. Разбира се, че е седяло, разбира се, че ми е пречило. Когато бях студентка във ВИТИЗ, ме изкараха от час и един костюмиран човек ми предложи да ме изведат навънка, извън страната.
Тогава аз попитах дали може да си помисля, но почти съм сигурна, че искам, като си завърша, да работя тук и за никаква чужбина не мечтая.
Спомням си, че тогава ревяща се прибрах вкъщи. А баща ми каза:”Няма страшно. Защо се притесняваш. Този човек не ти е сложил чатал на врата и ти е оставил на другия ден да се обадиш по телефона. Обаждаш му се и казваш: “Аз не мога да приема вашето предложение и работата се свършва. Защо ревеш, не мога да разбера?” И така всичко си отмина и повече никой за нищо не ме е търсил.
– В последните години се занимавате основно с озвучаване? Носи ли ви удовлетворение?
– Работата напоследък много намаля. Аз много трудно го преживявам това нещо. Ужасно тежко, защото аз съм свикнала на друг, динамичен стереотип на живот. И това сега ме измъчва жестоко. Не мога да се нагодя, не мога да привикна към това нещо. Много ми е мъчително, много…
Преди години правехме минимум по две репетиции, а сега всичко е на прима-виста. Занимавам се не само с дублаж в телевизионни постановки, а с озвучаване на игрални филми или така наречения нахсинхрон. Де що има чуждестранна артистка, която идва в България, всичките до една са с моя глас. Да не говорим, че много от българските артистки, които са снимали в игрални филми, говорят пак с моя глас.
– Работили сте с една емблематична звукорежисьока като Людмила Махалнишка, например?
– О, аз много съм работила с нея. Люси е изключителен професионалист. Освен това тя знае как да работи с артистите. Никога не се ядосва, вероятно крие всичко вътре в себе си, не е скандална. Винаги е много вежлива, внимателна, винаги е предразположена. Дори като се избират дубли тя се съобразява и на артиста какво му харесва. Покрай работата съм се сближавала с много хора. Страшно много. Но постепенно, постепенно отпадат, отиват си от този свят…
– Всички отпадаме в един момент, но когато всеки е по реда си, някак си е нормално, но когато един млад човек прескочи реда си, като че ли това е най-лошото. Вие най-добре го знаете това, разкри ли се мистерията около…
– Около сина ми? Не. Нищо не се разкри. Това стана през 1989 г. и той беше на 24 години. Някой се е обадил по телефона в „Пирогов”, че
лежи безжизнен младеж до кафето „Кравай”.
– Казват ли ви нещо от полицията?
– Казват, че е замесен някакъв човек, който някой прикрива през цялото време. В това съм убедена. Убедена съм, защото аз намерих някакви хора, които ме запознаха с началника на 1-во районно управление. Но все имам чувството, че нещо се крие от мен, че нещо не се доизказва, че някаква преграда се слага.
– Намеса на дрога има ли?
– Вероятно има, но не знам нищо.
– А приятелите му как реагираха, обаждаха ли ви се?
– Много дълго време ми се обаждаха, идваха вкъщи, съчувстваха ми, но…
– Г-жо Вълкова, живели сте с великия Георги Черкелов. Каква е цялата истина?
– Истината е една /през сълзи/, то няма друга истина. Тук живеехме седем години прекрасно, нямали сме никакви конфликти, а бе, нищо, нищо, нищо. Да сме се скарали един път, или два пъти, но то не е било и каране. Имахме навика, като тръгва всеки за работа, да се питаме докога си ти, докога си ти, къде ще се срещнем и така. И в този нещастен ден пак се уговаряме сутринта .
Той ме пита: “Къде си?” Казвам му: “На репетиция в радиото.” И се разбрахме веднага след като свърша, да се видим вкъщи. Прибирам се аз с колата и от ъгъла още виждам, че са отворени и четирите врати на неговата кола и вътре багаж – нахвърлян. И всичко вкъщи зее. И си викам: “Боже, какво е станало, какво се е случило?!” Влизам аз вътре и гледам всички чекмеджета извадени, част от тях празни. Аз му викам:
„Жоро, какво правиш?”
А той ми каза с равен тон: „Отивам си, Лидка!” Аз останах да си клеча на табуретката, след което той си излезе с още багаж, чух мотора на колата и всичко изчезна. И това е. /Пак през сълзи/ И всичко изчезна, всичко свърши. Всичко свърши в един момент. Тези седем години и при тази голяма любов, която беше между нас – просто се изпари.
Георги Черкелов във филма „Невероятна история“ (1964)
– Вие заради Черкелов ли се разведохте?
– Не, аз бях много отдавна разведена. Той обаче си запази семейството, не се разведе, но и аз пък не съм и искала. Пред нас този въпрос не стоеше.
– Защо не криехте връзката си?
– О, Боже как да я крием? То цяла България знаеше, не само цяла София, а и цяла България. Трябва да ви кажа, че аз не съм му искала обяснения, не съм искала след това да се срещаме, за да ми обясни постъпката си. Нищо не съм поискала.
– А той признавал ли е някога публично за вашата връзка?
– Не съм чувала и не ме интересува. А вие откъде знаете за това? Нали искахте да кажа цялата истина – ето, казах ви я. А вие как ще обясните откъде знаете?
– Попитах ви, защото даже се говори, че сте имали и деца от него?
– Ами, как да ви кажа, това са такива глупости, писани по разни жълти издания. То какво ли нямах от него, така ги бяха объркали нещата! Всъщност едното му момиченце на 18 години почина при катастрофа , блъсна го кола…
– Живеели сте заедно по това време?
– Той живееше тука. Колата удря детето на сегашния булевард „Цар Борис Трети”, на спирката. на така наречената „Инженерна”. Аз бях горе в Киноцентъра, Жоро се качи при мен – жълт, бял, и ми каза. Аз прекъснах записа си, двамата се прегърнахме. Това беше страшна трагедия, страшна трагедия. Но заедно я преодоляхме.
– Разбра ли се кой е блъснал момичето?
– Май беше някакъв милиционер, доколкото знам.
– От Соня Заварчик знам, че децата са били на практика в завода, а тя им е била нещо като настойник в часовете по трудово обучение. Лично ги е инструктирала, да не излизат през междучасието от пределите на завода. За нещастие дъщеричката на Георги Черкелов и нейна съученичка излезли и пресекли булеварда, където се случва нещастието. Та Соня Заварчик каза, че когато Черкелов дошъл, бил много пребледнял, но се държал стоически, мъжки…
– А, бе знам го аз това мъжко държание. Отвънка се държиш мъжки, а отвътре се скъсват всичките ти органи, просто се разпъват.
– Как ще запомните Георги Черкелов вечна му памет?
– С всичките добри неща, които могат да се кажат за човек, който вече не е между живите. А другите неща си ги знам само аз. Иначе за него – само добро, нали така се казва?
– Така е, все пак 7 години не са малко?
– Как да са малко?
Това са ми едни от най-хубавите години, младите години. Как да са малко? Бил е много всеотдаен към мен, много. Срещала съм любов, но … това е отдавна минало. Не знам дали е забравено, но е минало.
– Какъв човек беше Георги Черкелов?
– Много обичаше да пазарува, предимно продукти за готвене. Беше голям кулинар. Той беше изключително забавен човек с голямо чувство за хумор. Но мисля, че не можеш да живееш седем години с един човек, да споделяш всичко с него, да бъдеш в най-трудния му момент до него и накрая с една думичка – „Отивам си”, да заличиш всичко. Тази думичка не ми е била достатъчна. Тя ме е оскърбила много, много ме е огорчила.
Едно интервю на Александрина РОКАНОВА
Заплашили я да не рови около смъртта на сина си
„Няма да закрия следствието. Те няколко пъти ме викаха да го прекратя, тъй като деянието е с неизвършен извършител. Но аз не искам, защото се надявам, че все някой някога ще каже нещо. Даже ние с баща му се направихме на детективи и тогава в големите си мъки да издирваме, да видим там на място какво е, що е… Някой се опита да ни каже за един човек, после съжали, но аз издирих този човек, имах среща с него и срещата ми беше точно на „Ангел Кънчев” и „Фритьоф Нансен”.
Нарочно там се срещнахме, поканих го да влезе в колата ми. Той беше с едни рани по ръцете, много нахален, гаден тип, така изглеждаше. Каза ми, че ако продължавам да ровя, знаели къде живея… Така, директно си ме заплаши. След което аз с ритници директно го изхвърлих от колата. Да, аз го изритах, падна ми пердето и после видях, че лежи на земята до колата ми”, разкрива пред “ШОУ” Лидия Вълкова.
Във филма „Сбогом, приятели“ (1970)
Озвучавала Янина Кашева и Ваня Цветкова
„Във филма „Басейнът” на Бинка Желязкова озвучавам Янина Кашева. В „Черешова градина” на Иван Андонов съм правила Ани Петрова и много други. Дори имах един случай, когато озвучих и Ваня Цветкова в „Седем часа разлика”, въпреки че тя си беше в България, но имаше някакви причини да не може да озвучава един епизод. Нали ви казвам, много много артистки съм озвучавала и аз сега, като си чуя гласа, се чудя как съм могла. За съжаление аз не си водя бележки и така останах без архив поради други лични драматични причини, които ми се случиха в живота. Сега като остарях, страшно много съжалявам, но засега все още помня много неща”, разказва актрисата./БЛИЦ