Автор: Димитър Недков
Очаквано 2016-та година започна с предизборната препирня – кой ще е следващият президент на Република България. Още не бяха стихнали новогодишните фойерверки и политическата вакханалия започна. Утвърдилата се практика на политическите партии, да крият до последно кандидатите си и да оставят на избирателя само месец-два за размисъл върху конкретните претенденти за лидер на нацията, превръщаше предизборните кампании в скъпоструващи рекламни емисии. Избирателят оставаше с усещането, че се опитват да му пробутат поредната паста за зъби, перилен препарат, чудодейно лекарство или напитката, която ще му помогне да забрави действителността. А реалността крещеше за нещо отдавна загубено – достойнството на обикновения човек и чувството за справедливост в тази страна.
Раните в душата на българина зееха незарастнали от измамите на прехода. Нещастната съдба на нашенеца вече беше претърпяла всички метаморфози на самозалъгването. Земята българска беше осеяна от отломките на миналия живот. Само тук там някой оазис на разумност и чувство за съзидание. Но общата пелена на разрухата пълзеше като отровен газ задушаващ самочувствието му.
Българинът може да издържи всичко. Преживял е робства, въстания, войни и революции. Предателства и самоотричания. Преглъщал е орязването на земите му и е тръгвал “на нож” да брани независимостта си. Опявал е жертвите си и е тачел паметта им. И най-важното – съхранявал е идеалите, заради които са лумвали кладите, вдигали бесилките и проехтявали разстрелите.
В началото на ХХI век България не беше същата. Крачеше в новото хилядолетие без цел и посока. Завъртяно във водовъртежа на глобални противоречия, Отечествотоедва, едва блеждукаше на европейската карта – последно в класациите за надеждност на живота. Духът на българина беше застинал в долната мъртва точка на себеуважението. Обяздилата го войнстваща посредственост прагматично го беше разделила на “фили” и “фоби” и береше с пълни шепи плодовете от разделението на нацията.
Точно в този момент, отиващият си президент заговори за “модерен патриотизъм”. Социалните мрежи прегряха. Болезнената чувствителност по темата, обхвана целия спектър на страстите от “Осанна!” до “Разпни го!”. Опитаха се да му обяснят просто, дори с помощта на всезнаещия Google, че патриотизъм означава любов и обич къмРодината и желание за опазването й. А така също и привързаност към родната земя, език и традиции. По-настойчивите коментатори дори резюмираха – патриотизмът не може да бъде нито “овехтял”, нито “модерен”; патриотизмът или го има, или го няма.
Странен човек беше отиващият си президент. Тясно обвързан с модата на чинопреклонение пред новите господари на света, още с появяването си на политическата сцена, той демонстрира умението да сърфира по гребена на общополитическата конюнктура. За него светът категорично беше разделен на Изток и Запад, на “наши” и “ваши”, на “добри” и “лоши”. По-страшното беше, че категоризираше и българите по същия начин, отричайки се от конституционния си статут на обединител на нацията. Много бързо българите разбраха, че имат за държавен глава един малодушен, безхарактерен и комплексиран човечец – обвързан с много зависимости, лишаващи го от собственото “аз”. Този президент олицетворяваше онази нововъзникнала след промените прослойка българи, които превърнаха раболепието към северно-атлантическата военна доктрина в мантра определяща съдбата на България.
Още по темата вижте романа утопия “Президентът”.
Източник: Стойчо Керев / Новото познание