Имаме редкия шанс , че пианистът със световна кариера Иван Дреников е останал в България. Свирил е в цяла Европа, двете Америки, Азия, Австралия, със световни оркестри и диригенти в най-престижните зали и цикли като “Гаво”, “Шан-з-Елизе”, “Шатле”, “Санта Чечилия”, “Чайковски”, “Дворжак”, “Карл Орф” . Журира международни клавирни конкурси в САЩ, Италия, Япония, България. Представял ни е на фестивалите “Пабло Казалс”; “Пражка пролет”; “Варшавска есен”.
Ученик е на професорите Панчо Владигеров и на Панка Пелишек. Става Хердеров стипендиант във Виена, оттам в Рим в Римската консерватория “Санта Чечилия”. Привлича вниманието на световния пианист Артуро Бенедети Микеланджели. Той го избира за свой ученик и двайсет години му дава възможност да концертира чрез импресарски къщи, с които работи самият той.
През 70-те години Иван Дреников специализира по лична покана на Алексис Вайсенберг в Париж. Бил е щатен солист на Софийската филхармония и Оркестъра на Българското национално радио. Става народен артист, когато е само на 40 години. Получава през 1980 година една от най-престижните световни награди „Златният стрелец” – Рим, заедно с Франко Ферара. Носители на тази награда са личности като Борис Христов, Николай Гяуров, Гена Димитрова, Стойка Миланова.
Негови записи се продават от седем известни компании в 70 страни по света. Има престижната награда на УНИЦЕФ за изключителен принос в изпълнителското изкуство. Президент е на фондация “Почитатели на Микеланджели”. Професор в Софийската консерватория.
– Андрей, поканен си тази година да бъдеш в журито на един от най-престижните световни конкурси за пианисти „Феручо Бузони” и то за 150 години от рождението на Бузони. Ще бъде връчена и специална награда на името на Микеланджели.
– Поканиха ме не само като пианист, а и защото съм бил между най-близките приятели на моя учител Артуро Бенедети Микеланджели. Освен това съм президент на фондация „Поклонници на Микеланджели”. Това е един от най-взискателните конкурси в света. От основаването му – 1949 година повечето пъти не е присъждана първа награда, а има и години когато и втора награда не е давана. Единственият българин , който е бил член на това жури, е Панчо Владигеров. А той е моят скъп учител още като бях дете. Семействата ни бяха близки. По цели дни съм бил в къщата му,
там съм ял, играл
той беше извънредно добър с мен. Аз станах носител на наградата „Бузони”, когато бях на 18 години и тя ми откри пътя да уча в Римската консерватория. А по-късно да се срещна и с Микеланджели – колос в пианизма. Така че това е една голяма чест да бъда в журито.
Бил съм също в журито на Международния клавирен конкурс в Такамацу, Япония под патронажа на японската принцеса, в Каляри – Сардиния, на големия конкурс „Луис Макмахон” в Оклахома – Щатите. Този човек Макмахон е оставил милиони, за да се провежда пианистичният конкурс. Защото да увековечиш името си, можеш само чрез изкуството. То е вечно.
– А в България?
– Знаете ли, не ме викат в журито на международния конкурс на името на Панчо Владигеров. Така е в България открай време. Ако живееш в чужбина и там се изявяваш, ще се скъсат да те канят и боготворят. Живееш ли в страната си , пренебрегват те, нищо, че си световен пианист.
– А по случай 70-годишнината ти, наградиха ли те?
– Получих от Министерството на културата най-високата награда „Златен век”- печат на цар Симеон Велики – и грамота за принос в развитието на българската култура.
– Може би ще изпълниш концерт в зала “България”, бил си дълги години щатен солист на Софийската филхармония?
– Засега не съм поканен. Не съм от музикантите, които се самопредлагат. Нямам практика да ходя да си искам каквото и да било. Стойка Миланова също навърши 70 години и не е поканена никъде. Починалият наскоро цигулар Георги Бадев, за мен най-големият наш цигулар, споделяше с горчивина, че последните 15 години не е канен никъде в България. Като Дина Шнайдерман, която има посветен Концерт за цигулка и оркестър от самия Панчо Владигеров , не фигурира в журито на конкурса за цигулари на името на Владигеров.
– Как върви семейният ти живот? Има ли отражение върху професията?
– Разбира се, че има! С жена ми Силвия, живеем вече 22 години в сговор. Ние, музикантите, имаме сложни характери, лесно се нервираме, трудно се живее с нас. Когато свириш – си само ти и музиката. Силвана има огромно търпение към мен.
Аз лесно вдигам скандали
А после се помиряваме. Жена ми винаги успява да запази спокойствие и винаги спасява положението с чувството си за хумор. Това е много важно за такива като мен, с труден характер. Запознахме се в галерия „Росита” на улица “Врабча”, по време на откриване на една изложба . За всеки брак е необходимо усилие, за да е добър. А щом сме заедно вече 22 години, значи, че това е голямата ми любов – Силвана. И на двама ни е втори брак.
Силвия има дъщеря, а вече и внучка. Аз имам чудесен син, Валери, на 29 години, завърши Икономическия университет, защити магистратура в Ротердам, сега е представител на една словашка фирма. Кръстен е на моята френска баба. Синът ми Валери е едно прекрасно момче и аз го обичам много. Често разказвам, че жена ми Силвана е може би единствената жена, която никога не иска да й се купуват подаръци. Смята, че всеки има свой вкус и сама си купува подаръка. Лишава ме от удоволствието да й избера нещо.
– А как беше при първия ти брак?
– О, оженихме се по любов с актрисата Нели Топалова. Но разногласията ни започнаха скоро след това. Първите бракове обикновено не са от най-сполучливите, особено ако и двамата са с артистични професии. Характерите ни бяха различни, отношението ни към материалното, разбиранията ни за света – също. Когато разправиите ни станаха нетърпими,
нямахме друг изход освен развод
Помня, че в този период, тя се държеше лошо. Пристигна на мой концерт облечена в лилава рокля. А знаеше отлично, че аз не понасям лилавия цвят. По време на един мой концерт в Париж, в хотела ме викнаха по телефона. Съобщиха ми, че баща ми Петко Дреников е тежко болен. Той беше концертмайстор на Софийската филхармония. Това бе за мен така травмиращо, че винаги го свързвам с лилавите тапети на този скъп хотел в Париж. Нели знаеше за всичко това и дойде облечена цялата в лилаво и седна отпред в залата, съвсем преднамерено!
И още неща имам свързани пак с лилавото. В Париж отивам на гости на близък и бях купил лилави гладиоли. След отварянето на вратата, човекът получи сърдечен инфаркт и почина пред очите ми. За мен лилавото е ужасно фатално!
Моят любим братовчед Андрей Гюрковски живееше и работеше в Париж, голям инженер, ръководеше 3000 души, пътуваше по цял свят. Та той в София, в дома си, боядиса една от стените си в лилав цвят. Година и половина по – късно той почина от най-тежка болест. Познавам много големи певци , които отказваха да пеят, защото декорите на сцената са лилави.
– Разкажи за световните си приятелства?
– Ще ти разкажа за Микеланджели и за Алексис Вайсенберг. За първи път срещнах отблизо Артуро Бенедети Микеланджели във Венеция. Бях на 18 години, вече лауреат на конкурса “Бузони”. Венеция беше слънчева, а божеството, какъвто беше този неземен пианист, пиеше кафе на един от площадите. Трябва да ти кажа, че аз си пуснах мустаци тогава не заради “Бийтълс”, а защото Микеланджели носеше мустаци. И какво нещо е голямата личност!? Години наред той се грижеше за моята концертна кариера.
Един път поръча на негови разноски да ми доставят роял “Бехщайн”от фирмата от Германия, специално за рецитала ми в италианското Монте Карло – Кампионе. Съдейства ми да работя с концертното му бюро в Париж и в Германия. Само големите таланти са готови да те приближат до себе си, защото само големите искат да има още като тях, те се радват. Те не могат да завиждат, защото са най-високо и искат да има още таланти. Познаваше добре и високо ценеше Любомир Пипков, от конкурса „Шопен” във Варшава. Познаваше доста добре Панчо Владигеров, още преди войната е имал концерти с него. Свирил е някои от неговите миниатюри. Един ден му изпрати по мен своя голяма снимка със специален автограф. Тя сега е в музея на Владигеров.
Микеланджели ненавиждаше самодоволния едър буржоа. Навремето отказал категорично членство във фашистката партия. Но в по ново време напуска Италия заради жалък процес срещу него, воден от негови недобронамерени ученици. Той реши повече да не концертира в Италия. Двайсет години удържа на думата си. Беше стигнал дотам, че забраняваше на концертите му да се продават билети на италианци. Но те винаги успяваха да влязат.
Когато във фабриката “Стейнуей” в Хамбург се появяваше Микеланджели, наставаше паника. Роялът, който Маестрото ще опитва, се занасяше в хотела, където е отседнал. Много от видните инженери и техници от “Стейнуей” се консултираха с него по чисто технически неща – от чукчетата и струните до дълбочината на клавиша – до милиметри.
Случи ми се да избирам инструмент в тази фабрика. Това е голяма тайнственост –
да се усамотиш в залата с 20 – 30 рояла
различни модели. Те са толкова различни като нас хората. Живи същества със своите качества и недостатъци. И си остават каквито са се родили. Тотално преобразуване е почти невъзможно.
Съдбата ми отреди накрая и трудния жребий да присъствам в Бордо при сърдечния инсулт на Микеланджели през 1988 г. Това се случи на сцената, преживя го мъжествено. Скоро след това Микеланджели отново концертира. Почина през 1995 г.
– А Алексис Вайсенберг?
– От Алексис Вайсенберг се научих да бъда преподавател. Това е дарба. Той казва, че едно дете, което свири от малко, може да стигне до много високи интерпретации, но как ще се развие талантът му, зависи от неговия характер. Категоричен беше, че намесата на амбициозната майка може да е фатална. Може да провали развитието на таланта. Той самият е започнал да свири на четири години. А дебютът му е на осем. Казва, че децата трябва да свирят от малки, но никога по принуда. До 10-12 години едно дете не страда от объркване на чувствата и поради това свири с вдъхновение. Но когато влиза в пубертета, то се сблъсква с изпитанията на действителността. Може да се отклони от музиката.
Вайсенберг след 30 години проговорил пак български
Вайсенберг не бе посещавал България почти 30 години. Когато за първи път дойде да свири в София в зала „България” с
Оркестъра на БНР под диригентството на Александър Владигеров , публиката го посрещна на крака и го аплодираше поне 20 минути. Малко след това през 1974 година му беше връчен български паспорт и орденът „Кирил и Методий”.
Той си сложи ордена на едно красиво огърлие и където ходеше, свиреше с този орден. Аз тогава бях включен в делегацията за Париж. Там се състоя негов концерт и той каза, че през цялото време по света се чувствал като дърво без корен. А когато е стъпил след 30 години в България, изведнъж видял нещата, които е смятал, че е забравил. Уханието на определени дървета и цветя, жестовете на хората. Как си вдигат веждите точно в определен момент.
Той не беше говорил на български 30 години. И изведнъж думите си дошли сами. Всичко е документирано във филм. През 1982 година направиха телевизионен филм за мен, там бяха интервюирали Вайсенберг в Париж. Той каза прекрасни думи През 1986 г. ме покани официално на консултации в Париж. На всички свои грамофонни плочи далеч преди това, той пишеше, че всичко в музиката дължи на Панчо Владигеров. Благодарността му остана вечна, разказва Дреников пред “ШОУ”.
Едно интервю на Савка ЧОЛАКОВА,ШОУ