Гуна Иванова е сред най обичаните фолклорни изпълнителки. Песните й, предимно от македонския край, докосват сърцата на хиляди нашенци, които не спират да посещават концертите й. Личният й живот е белязан от куп трагедии – първо погребва мъжа си, а после и единия си син. „Смъртта сякаш ме преследва”, казва тя.
Завършила е Музикалната академия в Пловдив. Днес е щастлива, че има възможността да преподава като педагог на няколко женски и детски формации в Перник и София.
Нейни песни и размисли за българското изкуство са звучали в продължение на 90 минути в ефира на Би Би Си, по повод турне в Англия.
През последните 8 месеца Гуна успя да обиколи 4 континента и да изнесе десетки концерти. В Кейптаун дори пя на полагането на основите на първия български храм там „Свети Иван Рилски”.
ТВЪРДЕ МНОГО СЪМ ВЕЧЕ НА ЗЕМЯТА, БОГ ВЕРОЯТНО МИ Е ОТРЕДИЛ ДНИТЕ
Какво си пожелахте навръх рождения ден?
- Нека не ви звучи странно, но аз нямам самопожелания към себе си. Може би ми се ще да поживея още толкова, колкото ми е отредено, съзнавайки, че твърде много вече съм на Земята. На девиза съм „Ден да е – достоен да е“. По-скоро пожеланията ми бяха към внучките – да са живи и здрави, късметлии, щастливки. Съдбата ми отне много и те са нещото, което ми е останало. За тях се моля, за тях са мислите ми, страховете ми, желанията ми.
Л Каква бе изминалата година за вас в личен и в служебен план?
- Беше много натоварена. Чудя се как издържах. За 8 месеца посетих Китай, Австралия, Англия и Южна Африка – 4 континента и навсякъде концерти. Адски натоварено ми беше. В личен план съм щастлива, че успях да издам съвместен албум с внучките ми – „Зайди, зайди, ясно слънце”.
- Имате ли незабравим рожден ден, за който винаги ви е приятно да си спомняте?
- – Незабравим рожден ден ми беше 50-годишнината. Тогава България не бе така отворена към света. Говоря ви за време от 28 години назад. Хората нямаха възможност да пътуват по света, да почиват зад граница. За мое щастие аз пътувах в автобус, пълен със самодейци към Монте Карло навръх празника. Чувствах се странно, защото бях сред хора, които искаха да излеят всичко, което задържаха в себе си, понеже са на път и смяната на обстановката ги предразполагаше. Посред нощ седях на седалката и размишлявах: „Боже, колко си тъпа и загубена, Гуно. Що си не остана вкъщи да си посрещнеш юбилея със семейството, ами си хукнала някой да ти надува главата. Към 3 часа съм заспала – явно умората си е казала думата. Към 5 чувам глас: „Събудете се и погледнете наляво”. Отварям очи и какво виждам – в една утринна мараня забулен Монте Карло. Онемях, като видях тази красота. Всяко селище си има своя лик, но Монте Карло съдържа атмосфера, каквато няма другаде по света. От раз се влюбих в него. Спряхме на едно място и пред очите ми се откри незабравима гледка. После имахме възможност да разгледаме целия град. Бяхме и в Кан. За мен това бе приказно изживяване.
- Какво е отношението ви към подаръците?
- – Притесняват ме подаръците. Ангажират ме. Аз гледам да подарявам на присъстващите на празника ми. Нека ме запомнят. Не ме тресе вещомания. Не бих казала, че пазя скъпи неща. Раздавам се. Непрекъснато подарявам нещо на хората, които познавам и това ме зарежда с енергия. Като видя блясъка в очите отсреща, стига ми. Обичам да получавам камъчета. Говоря за най-обикновени камъни от реки, планини, страни. В портмонето си имам камъче, което една приятелка ми донесе’ от някъде си. „Малко е, невзрачно, но за мен представлява ценност, която нося в чантата си. Ако ми направят скъп подарък, ще се чудя как да връщай жеста после.
- Притеснявате ли се от старостта, от това, че човек се променя с годините?
- Не. Надявам се, че психически няма да се променя. Давам си сметка за всичко, което е минало през главата ми. И се чудя на тази житейска мелница, която ме овърша, как съм още в нормалния свят. Не зная. Вероятно в мен има някаква сила, която ме е запазила. Иначе не се виждам. Загубих най- близките си, най-милите си хора… С тази болка се живее трудно. Непоносимо трудно.
- Как виждате себе си след 10 години?
- Не искам да се виждам след 10 години вече. Но всичко е в Божиите ръце. Бог вероятно ми е отредил дните, нека съм с акъла си, да ми е свежа мисълта, подредена речта. Каквото стане – това…
- Кои са хората до вас, на които държите най-много?
- Имам приятели, които се броят на пръстите на едната ми ръка, на тях държа най-много. Разбира се, на сина ми, на внучките ми, на публиката. Обичам хората. И мога да кажа, че ако от мен зависеше, бих искала да са щастливи всички. С времето много помъдрях и не мога да не си давам сметка, че един творец го има до момента, до който народът го уважава и търси.
- Л Кой е най-хубавият и съответно най-лошият момент в живота ви?
- Най-хубавият е, когато станах майка, раждането на синовете ми, отглеждането им. Това е един отрязък от моя живот, който наричам „белите години” или „светлите години“. Беше много щастлив, но и много кратък период. Това е положението… След него дойдоха черни, тъмни години, настанаха времена, които носеха тъка на миналото. Беше ми трудно да гледам напред, въпреки че психиката ми е с нагласата да се боря, да живея.
- Вярвате ли в съдбата?
- Съдба ли, карма ли – не зная как да нарека това нещо, което става с моя живот. Само преди I 2 години сестра ми загуби дъщеря си. Момичето си отиде I на 36 години. Това | съдба ли е?! Защо се случи? С какво сме съгрешили? Гледам тавана, една точка, задавам въпроси, отговори обаче няма.
- Съществува ли според вас любовта, или сте от хората, които смятат, че е по-скоро художествена измислица, от- колкото реалност?
- – Охо, има я и в реалния живот. И аз, и внучките ми сме така устроени, че гледаме идеалистично на света, на отношенията. Ние не вярваме, че някой може да тръгне с умисъл да ни вреди. Не. За секунди не допускам подобно нещо в главата си, а може би точно тук бъркаме. За мен специално истинската любов е една. Тя се среща веднъж в живота, точно като в приказката за птичето, което каца на рамото. Любовта е химия. Получава се комбинация, която в един момент избухва и чувствата не могат да бъдат задържани. Моят съпруг беше моята любов – голямата, истинската и единствената. Давам си сметка, че съм жена, която мъжете не могат да подминат лесно, но въпреки това след смъртта му така и не можех повече да обикна. Нищо вече не беше същото – нито дните ми, нито животът ми. Пък и да ви призная, никога не съм се смятала за красавица, не съм се връзвала на комплиментите, които съм получавала. В детските години, в мястото, където живеех, бях възпитавана така, че жената трябва да е бяла, румена, червена, по-едричка, работлива, да готви, да чисти. После видях, че има и други неща, важни в живота. Успях да си повярвам, че съм чаровна, да се харесвам.
- Мечтаете ли?
- – Смехотворно е човек на моите години да мечтае. Благодарна съм на живота за това, че е такъв, какъвто е, че ми е избрал определен път. Задавам си въпроси – защо преживях толкова смърт, пък отговори не получавам. Но какво да направя – съдба…
- Казват, че българската народна музика лекува. Ставали ли са чудеса на ваши концерти?
– Има вселенска намеса. За трети път бях в Южна Африка. Първия път отидох по покана на българската общност в Кейптаун. Дока-то съм пяла, един момък се молил на Бог да го дари с детенце. Дал си обет -ако се случи това, да ме покани пак, защото видял, че хората ме харесват. Бог го дарил с две близначета. Мина се време и получих обаждане по телефона да отида втори път да пея. Направихме концерт за изграждането на българска църква. Беше преди 7-8 години. И наскоро
пак заминах за Африка. ; Този път пях на първата копка. Впечатлих се, че българите са направили навес, параклис, че са поканили гръцкия владика ? да ръководи нещата с още трима човека. Имаше и наш поп. Занесох му българска земя. Нашият | свещеник се разтрепери и разплака. За него пръстта бе невероятен дар. Пръсна я, като очерта кръст върху ; основния камък. Така £ положихме основите на !; първата българска църква в Южна Африка „Свети Иван Рилски”, закрилник на майка България.
Източник: в-к Уикенд