1987 година. Държавната награда на СССР се присъжда на актьора, пресъздал образа на Жеглов в телевизионния сериал „Мястото на срещата не се променя”.
Владимир Висоцки. Той става и заслужил артист, за него снимат филми, пишат книги… До днес. Посмъртно. Защото преди тридесет и шест години на 25 юли 1980 година, бъдещият лауреат, само на 42 години потегли на най-дългото си турне, онова, от което няма завръщане. Оттогава играе Хамлет на други сцени.
Как точно това се случва, дори и днес не се знае с точност. Има различни версии, различни свидетели, дори невероятният разказ, лансиран преди година от следователя Павел Павлович Николаев, на когото тогава е бил поверен случаят. Той твърди, че приятелите на Владимир носят главната отговорност за смъртта му. Според разследващия в онази юлска вечер бардът е бил в компанията на колегата си Валери Янклович и доктор Федотов. Логично, запили се. След няколко чашки Висоцки започнал да буйства и да се държи неприлично с жените в заведението, в което били.
Приятелите го извели навън, за да не създава проблеми. Той обаче продължил и тогава го вързали за един стол. Тръгнали си, като го забравили така вързан. Това се оказало фатално за живота му.
Разбира се, трудно е да се приеме, дори и днес, 36 години по-късно, версията на следователя. Известните факти са твърде противоречиви.
Например: Във фаталния ден никой не е излязъл с официално съобщение за причините за смъртта. Аутопсия също нямало. Нарочили алкохола за основен причинител на трагедията. Свидетели твърдят, че Висоцки всъщност почива от масиран инфаркт в съня си.
Споменатият доктор Федотов, който десетина години преди това е спасил живота на своя приятел, като го е върнал на белия свят след клинична смърт, разказва, че на 24 юли вечерта, часове преди да се случи най-лошото, е посетил дома на актьора: „Беше му много лошо. Мяташе се по целия апартамент. Скачаше и се държеше за сърцето. Каза на Нина Максимовна: Мамо, аз сега ще умра.
Инжектирах му сънотворни. После се укроти. Заспа на малката кушетка. Между три и половина и пет сърцето спря. Това беше остър инфаркт на миокарда.”
Това заключение не пречи на съпругата на Владимир, голямата френска актриса Марина Влади, да настоява, че наркотиците са убили съпруга й, въпреки че за свръхдоза не пише никой.
След фаталната нощ медиите запазват мълчание. Само във вестник „Вечерна Москва” печалният факт е отбелязан с няколко реда и с три дни закъснение. Радио „Свободна Европа обаче не мълчи. Песните на барда звучат непрестанно в ефира му.
Само че по това време Москва е заета с нещо друго, далеч по-важно, и то не толкова от спортна, а от политическа гледна точка. Провеждат се XXII летни олимпийски игри. Те са особени, половинчати, напрегнати, трудни: спортистите от западните държави ги няма. Правителствата извън социалистическия лагер бойкотират заради съветската агресия в Афганистан.
Спортът, който обикновено обединява света, този път го разделя. Пропагандната машина с цялата си мощ е окупирала стадиони, спортни площадки, екраните на телевизорите в Москва, София, Берлин, Будапеща… И въпреки медийната завеса като че ли с някакъв таен, магичен телефон новината за смъртта на Висоцки обикаля за миг Русия и света. Пред театър „Таганка” няма място дори и за едно стъпало. Хора стърчат по покривите на околните сгради.
Десетки хиляди искат да се поклонят пред тленните останки на любимеца си.
Опашката достига до Кремъл. Но според разказа на режисьора Юрий Любимов властта взема мерки това да не се случи – ковчегът е изнесен тайно през тунел.
Водни струи помитат натрупаните цветя. Това вижда светът от репортажите на добралите се до стълпотворението информационни агенции. Някои от тях изчисляват: на погребението на Висоцки е имало певече хора, отколкото при сбогуването с папата. Това няма как да се скрие.
Владимир Висоцки е роден на 25 януари 1938 година в 9,40 ч. в Москва. Майка му Нина е преводачка, а баща му Семьон – военен. Година-две Володя се занимава в театралния кръжок на Дома на учителя, но на това в семейството се гледа като на нещо преходно. Нормално юношеско увлечение, на което бързо се слага точка, веднага след като момчета се заема със сериозното: следването в механическия факултет на Московския-инженерно-строителен институт.
Но нещо странно става в последния ден на 1955 година. Вместо да празнуват той и приятелят му Игор Кохановски правят чертежи и се готвят за изпити. Заниманието е досадно, а настроението отвратително. Легендата, или може би истината, достигнала до наши дни, разказва, че именно тогава, докато навън гърмят новогодишните фойерверки, Владимир изсипва шишенцето с туш върху чертежите и завинаги се отказва от идеята да стане инженер. Той вече знае къде е новото му място. На театралната сцена.
От школата студио на Московския художествен и академичен театър един голям талант тръгва по обсипания си с много тръни и звезден прах път. Ще има наказания и уволнения по странни причини: заради „пълно отсъствие на чувство за хумор” например го гонят от Театъра на миниатюрите, от „Съвременник” са по-строги. Там е отстранен с резолюция, че няма право повече да работи по специалността. В крайна сметка сега малцина се връщат към тези нелепи, мъчителни и дори абсурдни факти от биографията на актьора.
Днес се говори най-вече за таланта му, за стиховете, ролите, филмите, „Хамлет” , песните и разбира се, жените му.
С Иза Жукова Висоцки се жени на 25 април 1960 година. Оказва се, за кратко, защото само година по-късно, докато се снима във филма
„713-и иска кацане”, се запознава в Людмила Абрамова. Срещата е като в приказките: задлъжнял необуздан, почти пиян мъж иска пари от непозната красива актриса.
Тя му дава златния си пръстен, ценна семейна реликва, и на 25 юли 1961 година вече са семейство. Скоро ще се родят двамата им сина Аркадий и Никита, а девет години по-късно ще се разведат. Ще последва бракът, който ще хвърли в екстаз Русия, а Франция и до днес няма да може да си обясни.
На 1 декември 1970 година лошото момче Владимир Висоцки се жени за една от най-големите звезди и красавици не само на френското, но и на световното кино – Марина Влади. Любовта им е трудна, страхотна, преследвана, неповторима и в крайна сметка нещастна.
Защото завършва твърде бързо. Точно на споменатия 25 юли 1980 година, когато Владимир Висоцки си отива от този свят. През 2001 година в анкета сред руснаците за любима личност Висоцки е поставен на второ място. След Юрий Гагарин.
Във Вършец издигнаха паметник на поета
„Ти си наша – ние сме братя!” – това казал Владимир Висоцки на голямата балерина Нина Петровска, когато разбрал, че е българка. Срещнали се в едно артистично мазе в тогавашния Ленинград, днес Санкт Петербург. В претъпканото помещение, нещо като склад, гостите насядали по земята, а бардът, в центъра на бохемската компания, не спрял да пее до сутринта. Накрая нарисувал красивата българка и подарил портрета й.
Ние го имаме за свой. Това пък казват във Вършец, вторият град извън Русия, който е издигнал паметник на актьора. Другият е в Полша. Жителите на малкото курортно градче сами събрали парите за триметровата композиция, изваяна от професор Георги Чапкънов. Поставили я на най- емблематичното място – слънчевата градина в центъра на града.
Той е наш и ние сме негови. Това са Владимир Висоцки и България. На 6 септември 1975 година София го вижда за първи път жив. Той е на стълбичката на самолета, с който театър „Таганка” каца в българската столица. В едната си ръка държи вечната китара. Преди него е слязъл само ръководителят на трупата Юрий Любимов.
Как се е стигнало до това гостуване, което продължава цели осемнадесет дни? Известният журналист Любомир Коларов разкрива години по-късно, че в основата му е Людмила Живкова. Благодарение на нея то става реалност. Първият спектакъл и аплаузите на публиката обаче са предшествани от тежки битки на най-високо ниво.
Нека пак се върнем към спомените на Любомир Коларов. През 1963 година той заминава да учи във Факултета по журналистика в Московския държавен университет. Тогава за пръв път чува за Владимир Висоцки. Неговите песни печелят все по-голяма популярност. Повечето от тях са леко бандитски, дори хулигански. Има и патриотични, вдъхновени от войната и написани с уважение към военните, каквито са бащата и чичо му.
Много бързо песничките на барда завладяват младежките компании, харесват се, презаписват се, а лентите се разменят между приятели. Често Висоцки е гост на студентски сбирки, с голям успех прави концерти в университети и младежки клубове. Всички се радват на шегите му, на чувството за хумор, започват да имитират дрезгавия му глас. След дълго лутане той най-после е намерил своето място – театър „Таганка”.
„Завърших следването си – връща се години назад Коларов. – Прибрах се в София и след три години отново отидох в Москва, вече като завеждащ кореспондентското бюро на българското радио и телевизия. Разбира се, веднага попитах за Висоцки.
Отговорът ме смая. Не можеш да си представиш каква популярност има той и театър „Таганка”, казаха ми. Влязох в салона и видях едни страхотни ентусиасти.”
Тогава всички ресторанти в Москва затварят в 10,30 часа. Доброто решение за артистите е да отидат на гости при българина. Той живее в центъра на хубаво място и с удоволствие ги посреща независимо от часа. Винаги носят китарите си и пеят.
На 25 юни 1972 година, на рождения ден на своя приятел Володя му подарява китара. Надписа я: „На Любомир Коларов от В. Висоцки.“ Тя става реликва. Често я показват из София. При многобройните местения на журналиста обаче веднъж е оставена в едно мазе. То се наводнява, а китарата – разлепя. Да се поправи е невъзможно.
1972 година в Москва пристига Людмила Живкова. В театър „Таганка“ тя гледа „Десет дни, които разтърсиха света“. Висоцки играе Керенски. След няколко дни го гледа и в „Хамлет“. Там той е в ролята на датския принц. Две години по-късно Живкова пак е в Москва. Вече като министър. Споделя намерението си да покани „Таганка“ в София. Дотогава театърът не беше излизал зад граница. Считат го за авангарден и неподходящ за показване навън. Людмила се среща със своя колега, министъра на културата на СССР Демичев, мастита личност, член на Политбюро на ЦК на КПСС и споделя желанието си „Таганка“ да бъде поканена официално на турне в България. Разговорът е много тежък. „Има толкова други театри:
„Съвременник“, „Вахтангов“, те са далеч по-знаменити. Защо точно този” – учудил се руснакът. „Популярността му е много голяма” – мотивирала се българката. „Но не е положителна” – контрирал Демичев. В крайна сметка обаче той много добре знаел, че Людмила е дъщеря на Тодор Живков и отстъпил. След година и половина битка нещата били решени. Театърът пристигнал. Успехът бил невероятен, а интересът към Висоцки надминал всички очаквания. Една от най-странните му срещи била с вече покойния актьор Милен Пенев, талантът, който помним като младия овчар от шедьовъра на Методи Андонов „Козият рог”.
Старата къща, близо до „Орлов мост”, където живеел Милен, още помни какво се е случило. Години по-късно хазяите му, които са били свидетели на незабравимата нощ, разказват: „Висоцки дойде с китарата, пя най-хубавите си песни, нарисува на стената автопортрета си и се подписа. За съжаление времето и влагата изядоха реликвата. Беше невероятно.” Преди това имало представление на „Таганка“.
Фоайето на Народния театър било пълно с почитатели на барда. Все високопоставени личности. В дъното стоял Милен Пенев. Когато Висоцки се появил, българинът му махнал с ръка. Руснакът се приближил, разменили няколко думи и след малко заедно тръгнали насам. Какво са си говорили, никой не научил. Милен го обясняваше просто: „Ние, аверчетата, се разбираме”. А преди това никога не са се били виждали.
Среднощен запой с Яворов
И до ден-днешен в Чирпан се разказва за онази загадъчна нощ, в която Владимир Висоцки останал в техния град. Останал неочаквано, защото колегите му са си тръгнали.
Иван Генов, известен журналист, главен редактор на агенция „Блиц” и кореняк чирпанлия, си спомня: „Тогава бях ученик. В Чирпан пристигнаха на посещение артистите от театър „Таганка”. Имали представление в Стара Загора и искали да видят музея на Яворов. Следваше ги екип на националната телевизия. Всички дойдоха вкъщи, за да видят уникална битова стая на моята баба. Изящните дърворезби в нея бяха направени от нейния братовчед.
Влязоха предвождани от звездата Бистрицкая, разказах им историята на Чирпан и си тръгнаха. Висоцки го нямаше. Беше го отмъкнал местният поет и сладкодумец Димитър Данаилов. Господ бе дарил чирпанската звезда с гърбица, много чар и поетичен талант. Много жени въздишаха по него. Данаилов и Висоцки се видели, харесали и веднага запили в музея. Рецитирали стихове, пели.
По някое време, късно през нощта, решили да се преместят на паметника на Яворов. Взели бутилка и три чаши – една за автора на „Арменци”. Там ги намерила и милицията, която звъни на баща ми, тогава фактор градската управа. Данаилов го знаят, но питат за другия, който твърди, че е съветски другар. Да, но униформените не му хващат вяра. Какво да правят.
Баща ми им каза да го настанят в хотела. И на другия ден го изпратихме Висоцки по живо, по здраво. Това се случи преди около 45 години, но в Чирпан историята никога няма да бъда забравена”, завършва разказа си Иван Генов.
Подготви Исак ГОЗЕС,ШОУ