Самоубийците в България са безчет, защото няма точна статистика за броя им. Д-р Владимир Наков е главен експерт по психично здраве в Националния център за обществено здраве и анализи и пред репортер на „ШОУ” потвърди, че липсва информация за такова „преброяване” не от сега, а от много години. И все пак, ако някой си мисли, че българите са посягали много по-често след 1989 г., отколкото преди, значи не разбира от статистика, каза психиатърът. Ето какво още научи наш репортер в разговор с него:
– Д-р Наков, според данни от интернет, България е на 12-о място в света по смъртност от самоубийства към 2006 г. Така ли е?
– Не, мисля, че сме на 31-во място в момента. Информацията получаваме с картите, които пристигат при нас от началото на създаването на първата програма за превенция на самоубийствата и опитите за самоубийства, която реализирахме от 2000 г. до 2006 г. Ние продължихме събирането на тази информация, а от друга страна, има и официална статистика, която се води от НСИ. С неговите данни тези числа се преизчисляват на база 100 000 души.
– Какво мислите за констатацията, че към 2006 г. България е била на 15-о място по самоубийства на деца?
– Към 2008 г. при мен цифрата е друга – на 32-ро място. Но вижте, подобни сравнения са деликатни и не съвсем точни, защото в сравнението между страните се взимат предвид различни времеви периоди. Общо взето при нас нивото е средно – намираме се извън страните с високи и екстрено високи нива на самоубийствата.
– Кои са „челниците” в това зловещо измерване?
– Ами по принцип класацията и тук е относителна, защото следейки данните от преди век – примерно от 1927 г., ще добием грешна представа за една Унгария, която впоследствие става една от страните с високи нива на самоубийства – над 20 %, на база популация 100 000 човека.
– А можем ли да назовем градове в България, в които има най-много самоубийци?
– Както ви казах, самоубийствата се изчисляват на база популация от 100 000 човека. Има съответни указания какво трябва да се прави, за да има сравнимост между регионите, така че няма как да бъдат сравнени механично градове като Разград, Добрич и Ловеч с една София. Защо? – Защото в малките населени места, особено които са с популация под 100 000, един случай има много по-голяма тежест, отколкото в една София, която има популация няколко милиона. България е приела изискванията на Евростат. Ние имаме 6 икономически региона, които можем да сравняваме. Другото би било спекулация.
– Значи все пак извеждате някаква „география” за разпространението на самоубийствата в България?
– В географски смисъл това са Северозападен, Северен централен, Североизточен, Югозападен, Южен централен и Югоизточен регион на България. Югозападният регион включва София и околностите на столицата. Това е регионът с най-голям брой опити за самоубийства, а с най-голяма смъртност от самоубийства е Северният централен район, който включва Ловеч, Плевен, и колкото чисто географски да не е издържано – още Русе, Ловеч, Габрово, Разград и Силистра.
– Ваши колеги твърдят, че градовете с най-много самоубийства в България са Разград, Добрич и Ловеч. Най-многобройни опити за самоубийства пък имало в Шумен, Благоевград и Силистра. Благоевград също поставят редом с градове като Силистра, Шумен, Добрич и Разград?..
– Не, не могат да бъдат сравнявани. Преизчисляването през популацията има страшно много вариации и не подлежи на статистическа обработка. Съответно, няма как да бъде анализирано.
– Какво ще кажете за твърдението, че 10 на сто от хората у нас, които са правили един опит за самоубийство, не се отказват, докато не „успеят”?
– Това е така. Тази цифра е и в нашите наблюдения. Хората с един, или повече опити за самоубийство, наистина са около 10 на сто.
– Доц. Лиляна Пенчева разбива мита, че на живота си посягат предимно възрастни и психично болни хора от селата и малките населени места. Друга доцентка – Гайдарова, пък опровергава твърдението, че се самоубиват предимно хора с депресии и шизофреници…
– Не знам на каква база са тези твърдения на доц. Гайдарова, но по принцип посочените са най-застрашените групи от населението, които посягат на живота си. В други държави те достигат дори до 95%, но тук отново стои въпросът с терминологията, защото заключенията се правят след т. нар. психологична аутопсия. Ние правим изводи на базата на това, което се е случило с човека, че той е имал психично заболяване.
При смъртта от самоубийства за 6-годишен период, една четвърт са с реално диагностицирани психични проблеми. Тези хора са били диагностицирани приживе, регистрирани и лекувани.
– Откъде, според вас, ваши колеги вадят своите статистики, според които от 45 до 60 на сто от българите са с депресии, 16% процента сред самоубийците пък са шизофреници и остават около 70 на сто – с други психични разстройства?..
– Специално доц. Радулова може да е използвала едно свое изследване за Плевенския регион, на базата на 400 или 420 случая, ако не се лъжа. Така че съобщава по-скоро нейни лични резултати. Или обобщава на базата на изследвания на други автори. Защото единственото, което е сигурно за България, е това, че 1 процент от населението боледува от шизофрения.
– Но аз пак ще попитам, защо доц. Радулова убедено твърди, че е мит, мнението, че две-трети от самоубийците са с психични заболявания?Напротив, тя твърди, че две-трети са психично здрави…
– Вероятно си е правила изчисленията на база скрита заболеваемост. Това, което ние имаме като информация, е, че опитите за самоубийства и завършените самоубийства по света са от 6 към едно, до 25 към едно. А ние на базата на тази информация, която получаваме, извеждаме съотношение – 4 към 1, което означава, че липсва единна информация. Според различните автори, наличието на психични заболявания е в този диапазон – между 80 и 85 на сто. Говоря за световните автори.
– Споменахте за т.нар. посмъртна аутопсия. Откъде сваляте данни? – От близки и комшии на самоубиеца ли?..
– Да.Освен това има и процедура, когато е извършено самоубийство и има съмнение, че то е станало под чуждо въздействие, да се извършва съдебно-психиатрична експертиза. Според мен при всички самоубийства трябва да се извършва такава експертиза. Но възникват проблеми от рода на такива като да речем, че близките от семейството отричат както заболяване, така и каквито и да е мотиви, подтикнали самоубиеца към такъв акт. Така че събирането на информация веднага след самоубийството може да е емоционално оцветено и да не е обективно. В крайна сметка според нас в основата на самоубийствата и опитите за такива, стоят психосоматични мотиви – главно психични заболявания и на второ място – конфликти вътре в семейството.
– А наличието на финансови проблеми, липсата на перспектива – хоризонт за бъдеще, най-общо казано, не са ли също такива фактори?..
– Може да има такива компоненти, но те са само прилежащи. Аз ще продължа официалната класация: на трето място е наличието на телесни заболявания – тежко заболяване, което или е нелечимо, или създава предпоставки за липса на качествен живот. Аз използвам един термин, който наричам умора от живота. Защото кривата на самоубийствата, ако се следи в паралел с нарастването на възрастта, ще видим, че нараства и броят на хората, които посягат на живота си. Трябва да се уточни обаче, че индивидуалният случай може да се различава много от общата тенденция. Затова аз твърдя, че е много трудно да се говори за общ пхисопрофил на човека, който ще посегне на живота си. Може да говорим по-скоро за рискови групи като пол, професия и пр. Мъжете например са много по-рискова група от жените.
– А на професионален принцип има ли правено изследване?
– Никога у нас не се е водила такава статистика. Но ако използваме данните на американския институт за изследване на самоубийствата, на първо място салекарите, и главно – лекарите анестезиолози, след тях са психиатрите, следвани от офталмолозите и т.н. У нас неофициално първите три места в „класацията” са лекари, зъболекари и ветеринарни лекари.
– А защо, според вас, българските политици не се самоубиват?
– Това, че вие нямате представа какво се случва, не означава, че тези хора не са засегнати. Знаете ли например, че една от професиите, при която има най-висок риск от самоубийства, са електромонтьорите?!?
– Имате ли поглед върху ситацията по време на войни, революции, други тежки, стресови за човека изпитания?.. Един парадокс: Солженицин например пише, че в лагерите е било толкова тежко, че мнозина са загивали, но нито един не е прекратил сам живота си?!?
– Исторически всяка една ситуация трябва да се разглежда в нейния контекст. До 1964 г. в СССР е имало наказателно законодателство срещу хората, които посягат на живота си, тъй като са лишавали съветската страна от работна ръка. Дори в лагерите при тях е имало допълнително наказание между пет и десет години за тези, които оцелеят след опит за самоубийство. Изследванията в концлагерите в Германия пък показват, че хората, които са били в концлагера, са имали по-голяма воля за живот и при тях е бил много по-малък процентът самоубийства, в сравнение с хората, които са ги охранявали?!? Това кореспондира с едно от обясненията защо хора, които имат икономически проблеми перманентно, не са рисков фактор, а рискова се оказва да речем промяната в социалния статус, който е имал кандидат-самоубиецът. Когато човек се пенсионира, това също е промяна в социалния статус – човек има усещането, че губи своята значимост. Така че по-рискова от изпитанието е промяната в ситуацията.
– Каква е ситуацията с българите в последните години?
– Данните, които имаме, са от 2009 г. насам. Самоубийствата в този период не нарастват – кривата се движи между 11 и 12 процента смъртност от самоубийства, както казах – на 100 000 души популация. Незавършените опити за самоубийства не влизат в това изчисление
.
– Не е ли едно простичко обяснение, че когато печелиш повече и можеш да издържаш семейството си, по-малко мислиш за самоубийство?
– Това не е толкова решаващо, защото хората, които са склонни да посегнат на живота си, имат и тази склонност да не решават проблемите си тук и сега, а на друго място.
– Може ли тогава да се каже, че потенциалните български самоубийци са вече навън?
– Е, не може да се каже, че тези, които са останали тук, са „непотенциални самоубийци”, но такова е наблюдението от времето, когато е имало по-голяма разлика в преместванията – че когато намалеят едните, се увеличават другите.
– А самоубийствата сред младите? – Заради употреба на наркотици, алкохол, заради липсата или подмяната на моралните ценности?..Отчитат ли се тези фактори?
– Има много неща, които са характерни за младата възраст. Едно от главните е, че тогава се проявяват всички психични заболявания, или по-голямата част от тях, сред които и най-рисковите – депресията и шизофренията.
– Ще оспорите ли всеобщото мнение, че броят на самоубийствата сред младите хора расте в годините на прехода?
– Да. От 1978 г. се наблюдава ръст на самоубийствата сред младото поколение, не от 1989-а. Трябва да се направи сравнение във възрастовите групи, но така или иначе не може да се каже, че преди 1989 г. е имало по-малко самоубийства. Още повече че голяма част от информацията по соцвреме е била изключително скрита. Първото, което съветската власт прави, когато укрепва към 1929 г., е да се закрие отделението за социални аномалии. Имало е такъв отдел към съветския институт по статистика. И защо? – Защото е имало наш изследовател в областта на тази статистика -Илия Янулов. Той установява през 1927 г., на базата на изследванията си, че съветският режим не е постигнал целите, които са обявени. Тогава установява например лошото положение на жената, а една от заявките на новата власт е, че жената ще бъде равнопоставена с мъжа.
Изследването показва, че основен мотив за самоубийствата по онова време е нерешен икономически проблем. А наличето на самоубийства сред по-образованите – че не е решен и проблемът с интелигенцията. Все нелицеприятни за съветската власт факти!..
– А какво ще кажете за т. нар. показни самоубийства? Например това във Варна, когато Пламен Горанов на практика смени кмета на Варна, като се самозапали и загина?
– За Пламен Горанов сега има съмнения, че това не е било самозапалване, но беше прието, че се касае за самоубийство. Това се прави, когато не е решен даден проблем – тогава агресията е насочена навън – към насилие, или убийство на друг член на обществото. Ако не, човек посяга на собствения си живот. Това негово решение е неприемливо, но имаше и момент на медийно заразяване. Терминът, който се използва в психологията, е подражание и внушение. А по принцип при всички самоубийства, без да ги делим на показни, завършени или незавършени, без оглед има или няма психично заболяване, се обединяват от едно нещо – при всички има елемент на предварително обмисляне. Човек много рядко извършва спонтанно самоубийство.
– В стил „черен хумор” бих ви попитал, кой експерт е ходил в командировка в отвъдното, за да разпитва самоубийци?
– Заключението се прави на базата на разпити на хора, които са били спасени по един или друг начин, защото хората, колкото и силно да желаят да сложат край на живота си, много трудно могат да доведат нещата докрай. Няма сигурни начини за самоубийство. Имахме в една клиника случай с пациентка, която много често посягаше на живота си. И тези опити бяха класифицирани като бутафорни и привидни. В един от тези опити тя изпива незначително количество катомедикаменти, но достатъчни, за да предизвикат сън. Това се случва през лятото, но местността, която е избрала, точно в този период е с температурни инверсии. И непредвидено температурите падат рязко и тя умира от охлаждане. Така че няма безопасен опит за самоубийство, дори по логиката на останалите той да се смята за бутафорен. И обратното – няма сто процента метод, гарантиращ, че опитът ще приключи със смърт. От друга страна, 95% от хората, които са правили неуспешен опит за самоубийство, декларират, че повече няма да го направят. Иначе, това което се случва днес, е свързано и със застаряването на населението и съответно – с увеличаването на риска при тази група хора.
– Колкото и да е застаряла нацията, вижте какво се случва в последните две-три седмици – самоубийства и опити за самоубийства все на на тийнейджъри и млади хора…
– Неслучайно говорих за подражанието и внушението, защото това, което се отразява в медиите, се случва не от сега. Не и от 1927 г., не и от книгата на Гьоте „Страданията на младия Вертер”, а се е случвало още при древните народи, когато също е имало подражание и внушение. В Австрия има например забрана да се описват случаите на самоубийство в метрото, след което такъв тип самоубийства намаляват. А у нас през 1927 г. се наблюдава следният феномен – поредица от самоубийства на млади жени, които се хвърлят под влака в рамките на 1 месец.
– А как си обяснявате факта, че преди време Швеция, която е считана за най-социалната държава в света, имаше най-висок процент на самоубийства?
– Може би е така, но сега Швеция е след нас. А при нас самозапалванията през 2013 г. – говоря за Пламен Горанов и другите девет случая, които бяха публично и подробно отразени, са пример за верижна реакция на подражание и внушение. Отделно от това в месеците след това нарасна относителният дял на смърт от самоубийства. Смятам, че прекалено детайлното описване на ситуацията, което всъщност правят медиите, сериозно влияе на подражателите. Например в случая с гимнастичката Цветелина Стоянова още продължават разговорите около „мръсното бельо” в отбора, около личния й живот и пр. Буквално са разпънати на кръст всички близки и познати на момичето и това е сериозен натиск и върху тях. По световна статистика всеки опит за самоубийство засяга поне 6 човека от близкото обкръжение на жертвата.
Едно интервю на Славей КОСТАДИНОВ