Драмата с младата художествена гимнастичка Цветелина Стоянова хвърли България в шок. Но пък докара медиите до оргазъм. Съжалявам за тежките думи, но именно в миговете на някаква такава върховна трагедия се разбира как България се пържи в своя собствен адски казан, подгряван от интриги, спекулации, злост и болезнено човъркане на отворените рани.
Самоубийственият полет на младата грация от терасата на шестия етаж в столичния квартал „Надежда“ постави няколко огромни казуса пред българското общество, с които то от години се бори.
Първият, разбира се, е за цената на победата. Ние всички от години знаем, че художествената гимнастика е безмилостен спорт. Титлите там се плащат с много пот, напрежение, отказ от личен живот и себеотдаване, достойно за монасите от Шао Лин. Всяка една от тези млади девойки е извършила чудовищен подвиг с присъствието в този спорт, защото е много трудно на крехка възраст да се откажеш от повечето от удоволствията на младостта и да се посветиш на амбицията, на желанието за победи.
Може и самата равносметка, в комбинация с натиск да се откаже отвън, да е един от мотивите на Цвети да се хвърли от собствената си тераса. Когато си отдал един живот на кауза, е много трудно да преживееш факта, че няма да участваш в едно първенство, за което си хвърлил толкова много усилия. Разбира се, това е само хипотеза, но тук през личната трагедия на една девойка разбираме през каква своя голгота минава един млад спортист. И веднага се появиха въпроси дали цената си струва, дали един опит за самоубийство всъщност не ни отваря очите за истината. Опасявам се, че тези въпроси нямат лесни отговори, ако имат отговори изобщо. Младостта обича да се цели нависоко и да приема нещата драматично, но един скок от балкон идва да ни покаже, че възприемаме спорта опростенчески. В очите на публиката съществуват само победителите. Останалите обаче, тези, които историята записва като втори, трети или отпаднали, всъщност хвърлят не по-малко от себе си в подготовката, жертват не по-малко от победителя. Само че те остават бележка под линия. Влизат директно в статистиката, която само крайно запалените фенове четат. И заради това подобни инциденти са върховна трагедия – те показват, че цената на победата понякога може да бъде платена с най-свидното, което всеки от нас има – живота си.
В своя великолепен разказ „Самотният бегач на дълго разстояние“ английският писател Алън Силитоу също разглеждаше проблема за победителя, само че той бе вдигнал нивото още по-високо. Главният герой на разказа насред състезание разбираше всъщност, че понякога голямата победа е да не победиш, а да останеш втори. В един свят, който цени само победителите, да избереш да не победиш, е вид бунт и следователно – много ценно поведение. Не знам дали Цвети е трябвало да прочете поне веднъж през живота си този разказ, но щеше да бъде много добре треньорката Илиана Раева и нейните останали състезателки да бяха запознати с него.
Защото моралният проблем в казуса възникна и от действията на треньорката, на първо място. Лично аз бях леко потресен да видя, че Раева изказва съжаленията си за Цвети на фона на своя снимка във „Фейсбук”. В същия текст тя дори благодари на спортния министър Красен Кралев за „неговата намеса и съпричастност“. Едва ли трагедията на една девойка е повод за наколенки на властта. Това е толкова гнусно, миризливо и лепкаво, че за пореден път ни доказва в какво черво адово битуваме. Всъщност присъствието на името на Кралев в този пост беше така очебийно, че приличаше на гноен цирей. И подобна рефлексия създава усещането за нещо предварително заучено, за нещо, което се прави просто да се отбие номерът. Защото животът идва и си отива, но тоя отгоре, дето спуска парата, е вечен. Той трябва да бъде почетен, каквото и да става в казана с огъня в пъкъла.
Разпалените думи, безкрайното повтаряне на едни и същи молитви за здраве обаче не могат да скрият подозрителното поведение у ръководството. По никакъв начин не бих желал да спекулирам, че, видите ли, шефката на федерацията Раева е причина за действията на гимнастичката, но очевидно спрямо нея е имало някакъв тип натиск, тип провокация. А останалото е свършила чисто човешката природа – и сила, и слабост, когато ти отнемат всичко, за което си живял и си се борил.
Определено вече лъсна как в нашия щаб са знаели за проблема на това момиче, но никой не си е мръднал пръста да направи нещо. Тук има едно огромно разминаване. Значи, от много малки тези деца са подлагани на чутовни ограничения – лагери и режими, характерни само за професионалния спорт. От тях се изисква професионално отношение към тренировъчния процес, желязна дисциплина, върхови постижения на състезания. А когато от другата страна трябва да се покаже професионализъм и да се проследи един случай с психически проблем, ситуацията се свежда до писане на есемеси и пожелания за бързо оправяне. Тая работа обаче така не става и вероятно тук имаме провинение и по член от НК. Не на последно място нека не забравяме, че това са все пак деца (не говоря конкретно за възрастта на Цвети), а не машини.
Така че без да влизаме в догадки, определено е имало проблем, който е неглижиран – не е бил решен по никакъв начин. В художествената гимнастика треньорката е по-значима фигура дори от майката, а в случая Раева едва ли е постъпила като майка. Всички изписани след това безредно думи, всички постове в социалните мрежи и размахани есемеси всъщност са опит за защитна стратегия, нещо като вдигане на щит, защото е очевидно, че проблем е имало отдавна, той е бил пренебрегван до мига, в който един полет от тераса го направи напълно незаобиколим и очевиден.
Ясно е, че самата Илиана Раева също е жертва донякъде на медийното хищничество, но тя няма как да избяга от отговорите с безцелна логорея и патетични снимки във „Фейсбук” или изяви по телевизията.
Защото веднага след това се появи и казусът, достоен за Силитоу – струваше ли си продължаването на участието на българския ансамбъл на Европейското в Израел. Цялата патетика, че това е направено в името на Цвети, че тя би се гордяла с постиженията на своите съотборнички, ми се струва нелепа и допълнително депресираща. Едно момиче, което се бори за живота си, не бива да става изкупителна жертва на една спортна страст, и то по този груб и пропаганден начин. Ако аз бях на мястото на младата девойка, едва ли щеше да ми пука дали съотборниците ми побеждават или не. Нямаше да давам пет пари за това, че те са написали молитвите си пред Стената на плача и след това са се помолили за мое здраве. Единственото доказателство за истинска и реална връзка щеше да бъде присъствието на треньорката и съотборничките й край нейното болнично легло. И не че могат да помогнат в процеса на лечение, а защото така трябва. Защото това е изключително важен знак, който не бива да бъде пренебрегван. Всичко останало е банална суета и прах по вятъра.
Тук трябва да кажем и няколко думи за ролята на медиите, защото без тях тази драма може би щеше да е няколко децибела по-тиха и нямаше да отекне така драматично и разтърсващо в общественото пространство. Ролята на медиите не е да бъдат лешояди, които да кръжат край труповете с радостно очакване за бъдещи пирове от сензации. Когато е станало нещо такова, идеята не е да опустошиш емоционално роднините със стотици версии на събитието, а съвсем принципно да предадеш какво е станало и как може да се помогне. Вместо това видяхме всякакви паразитни версии, част от тях съвсем очевидно неверни, и това допълнително задълбочава проблемите./ПИК