Само в ДЕЙЛИ ПРЕС последното интервю на легендата Надя Тодорова!

0
1413

Надя Тодорова, голямата актриса на малките роли, звездата от „Двойникът”, „Опасен чар”, „Адио, Рио”, „Дами канят” и много други хитови филми, почина на 90, далеч от родината и прикована заради коварен диабет в инвалидна количка. От 5 години тя живее при дъщеря си Антоанета в Прага и е обладана от носталгия за любимия си Асеновград, за комшии, колеги и приятели.

– Г-жо Тодорова, как сте в Прага? Добре ли се грижат там за вас?

– Все още съм като Прикования Прометей. Очаквам чудо – Христос да протегне ръце и да ми каже: „Ходи!”. Преди 6 години смъртта ме раздели със съпруга ми. Беше ни много хубаво заедно и не сме търсили другаде любов. Сега живея при дъщеря ми в Прага. За съжаление, съм все така прикована в инвалидната количка. Добре, че дъщеря ми е при мен, тя се грижи за мен. Липсва ми България. Нямате представа, колко ми липсва…

– Добре е, че имате подкрепата на дъщеря ви…

– Нямаме никакви спо­рове с нея, много добре се разбираме. Съжалявам, че навремето не родих още две деца. Останах си с едно. Сега съветът ми към младите е да раждат, докато могат. Повечето хора ще си кажат, че давам хубав съвет, но къде са управниците да изковат закони, та да помогнат на младите семейства. Държавата трябва да дава своя принос за отглежда­нето и възпитанието на децата, да направи така, че хората да имат работа, условия…

– Мислите ви все към България ли са?

– Непрекъснато мисля за там. Интересувам се от всичко, което се случва в родината ми. Прави ми впечатление голямата разлика между хората – едните са бедни и живеят в мизерия, другите пък – много богати. Това ме натъжава до сълзи. Хората имат нужда от помощ. Като чувам и виждам по телевизията случващото се в България, чак се стряскам. На 90 години съм и не мога да си спомня досега да е имало такова социално разслоение. Стигам до извода, че ви­ната е в ръководителите. Не трябва да умуват как да станат по-богати, а да коват закони и да мислят за обикновения човек, за народа си.

– Съжалявате ли за нещо в живота си? Мечтаете ли?

– За нищо не съжалявам. Дори понякога ми става мъчно, че не мога да се върна отначало и да пов­торя живота си. Дали все още мечтая? Да, разбира се. Мечтите са безплатни и са задължителни, ако искаш да се чувстваш добре.

– Какво ви радва днес?

– Какво да ви кажа? Живея повече с миналото, защото нямам настояще… Радвам се на стари случки. Гледам да се усмихвам на интересни и хубави неща. Но и за щяло и нещяло се улавям, че плача.

– Плаши ли ви смър­тта?

– Не. Готова съм да я посрещна по всяко време Когато дойде…

– Продължавате ли да рисувате?

– Да. Рисувам, откакто съм неподвижна. Трябаше да си намеря някакво занимание, за да ми минава по-бързо времето. Дъщеря ми ме запали по това навремето. Донесе ми от Прага в Асеновград книжки за оцветяване, които бяха предназначени за неподвижни като мен. Оттам тръгна, започнах да си правя разнообразни орнаменти. Така времето ми минава доста по-леко.

– А пишете ли стихове?

– Да, пиша. Идват едни гълъбчета на прозореца при мен, тракат на стъклото и искат храна. Занимаваме се с дъщеря ми с тях. Последно напи­сах стихотворение за тези птички.

– Защо не си вземете домашен любимец?

– Искам много, но нямаме тази възможност. Не мога да се занимавам с него, нито пък дъщеря ми. Тя ходи на работа. Ако имаш домашно животно, трябва да го гледаш добре. Ако ли пък не можеш да полагаш достатъчно грижи, по-до­бре е да не го взимаш. Преди винаги сме имали кученце.

– Кога ще види бял свят вашата мемоарна книга?

– Дадох я в едно издател­ство, но ми казаха, че била с много лични спомени. Ами автобиография е, как­во друго да има в книгата?! За кого да пиша?! Дадох я на други хора, които да я редактират. Чакам да ми я върнат в окончателния вариант и тогава ще реша какво да правя.

– Най-трудната ви роля през годините?

– Като бях по-млада, в театъра все ми даваха роли на възрастни жени. Играех снаха на Караславов в една постановка. Там имаше сцена, в която трябваше да припявам на умряло, но бях толкова млада и не познавах загубата и смъртта. Чудех се как да стане, как да го изиграя. Прибрах се вкъщи и моята мила майка ме посъветва да отида на гробищата и да видя как роднини и близки стра­дат край последния дом на покойник. Послушах мама. Отидох. Една жена ридаеше, виеше над гроба на своя син. Изтръпнах, разплаках се. Прибрах се разстроена вкъщи, измих се и се приготвих за работа. Отидох после на репетиция в театъра. Дойде моментът, в който трябваше да изляза на сцената. Паднах и запо­чнах да вия, да плача като жената, която бях видяла на гробищата. В залата настъпи мълчание. След известно време режисьорът каза: „Браво, Надя, точно така!”.

Имала съм и други трудни роли, но съм се справяла. По­следното театрално представление в кариерата ми бе „Вампир”. Направиха ми юбилей с него. Беше голяма, трудна и хубава роля. Добре стана, чувст­вах се щастлива.

– Участвали сте и в над 30 български филма…

– Не мога да кажа, че е имало труден или най-труден. Даваха ми малки роли, които успявах да ги направя така, че да бъдат значими, да се забелязват, да не минат мимоходом. От всички свои роли съм изпитвала удоволствие. Много често си импровизирах и режисьорите ме подкрепяха. Беше ми весело и хубаво. Работата беше огромна наслада за мен.

– Не може да не ви се е искало да изиграете главна роля…

– Искало ми се е. Но не се намери някой, който да напише главна роля за мен. Мисля, че щях да я изиграя, и то добре. Но, уви, не се получи… За­това пък малките ми роли станаха много големи. Коста Цонев дори беше казал в Киноцентъра, че съм голямата актриса на малки­те роли. Аз разбрах това едва късно от колеги. Така си тръгна – и до днес ме наричат по този на­чин.

– Разочарование от ре­жисьори или колеги?

– Никога не съм имала. Винаги съм гледала добре да се разбирам с колегите и режисьорите. Това беше важно за мен, за да върви работата. Слушах внимателно режисьорите и което можех да направя, го правех.

– Но и както сама казахте, много сте им­провизирали…

– Ако не ме спираха, си продължавах да им­провизирам. Много ми беше приятно да работя с всички режисьори, става­хме приятели с тях. Рангел Вълчанов веднъж дори ми каза, че не си знам цената (смее се). Отвърнах му: „Добре де, ти каква цена ми определяш?”. Много се шегувахме с него. Преди години исках да отслабна, за да ми дадат някоя любовна роля. Тогава директорът на театъра ми се скара. Каза: „Сакън, да не си посмяла! Ти си точно такава, каквато трябва да си! И играеш точно това, което трябва! Не ти е нужно да слабееш, защото когато остарееш, няма какво да играеш”.

– Защо избрахте да останете в родния си Асеновград, след като са ви канили да играете и в София?

– Тогава искаха жител­ство в столицата. Младен Киселов, лека му пръст, ме покани да отида в София, в Сатирата. Размислих. Къде да мъкна семейството си? И се отказах. Останах си в Асеновград.

– Лесно ли заучавахте текстовете за ролите си?

– Учила съм текстове дори по време на пътува­не. Често се случваше и по време на домашна работа да заучавам.

– Сега, като гледате ста­рите си филми, казвате ли си, че е можело да направите някоя своя роля по-добре?

– Много често ми се случ­ва да си мисля, че дадена моя роля съм можела да я направя доста по-добре. Трябва да се има предвид, че човек с напредване на годините трупа и повече опит – житейски и профе­сионален.

– От кого сте се учи­ли?

– От Тачо Танев, първия народен артист в Бълга­рия, който бе директор и режисьор в Пловдивския театър. Той ме учеше как да ходя на сцената, как да се държа… Водеше ме за ръката. Тогава нямаше ВИТИЗ. След това, когато се явихме на национален преглед,

получих приз за актьорско майсторство. Обаче нямах звание. Комисията обяви, че ще ми даде звание „актьор” и двата изпита, че ще ми ос­тане само устният. Явих се на него с „Криворазбрана цивилизация”. Наградата ми беше, че ми дадоха да се изявявам по чл. 9 (член от Указа за театрите, според който може да работиш професионално като актьор и без да си учил за това – б. р.). Подготвих се много добре за устния изпит. Всички в комисията на прегледа бяха театроведи и голе­ми критици. Заявиха, че играя като богиня и не поискаха да ми задават допълнителни въпроси. Казаха: „Хайде, Надя, честито да ти е звание­то!”. След това исках да завърша и ВИТИЗ. Но ме разубедиха: „Какво ще губиш 4 години. Я си работи така!”. Послушах ги и си останах, без да съм завършила актьор­ския ВУЗ. Изиграла съм цялата българска класика. Малките ми роли оставиха голямо впечатление.

За кого от вашите колеги тъгувате най-много?

– Мъчно ми е, че много от тях вече ги няма на този свят. Често ги сънувам. Доста съм работила с Иван Андонов. Той е моят кръстник в киното. Заведе ме в дебрите на седмото из­куство. Всеки колега или колежка, с които съм си партнирала на сцената или пред камерата, съм заобичвала. И винаги ми е било мъчно, когато сме се разделяли. В няколко филма съм работила с Тодор Колев. Обичах да създавам приятелства, за да мога да работя спокой­но. Не съм от хората, които гледат да опонират, да се карат и спорят. Когато е  весело, когато атмосферата е приятна, се работи много по-добре.

– За какво се ядосвате най-много?

– Ох, най-много се ядосвам за порядките в България. През май бяха абитуриентските балове и говорих с едни познати, които ми се оплакаха, че едва ще смогнат да направят тържеството на детето си.

– Имали сте братя. От какво починаха?

– Имах двама братя… И двамата починаха доста възрастни. Бяха надхвърлили 80 години. Бяхме от различни майки с тях, но от един баща. Татко отишъл от София в Асеновград да открие първото нямо кино. Там се оженва за една гъркиня. Дълго време нямали деца. След това се раждат едно след друго две момчета.

Едното било на 4, другото на 3 години, когато майка им се разболява тежко. Баща ми я води във Ви­ена, където я оперират. Разбират, че има рак и я затварят. Тя умира там и в ковчег я прибират в Бъл­гария. После татко оставя синовете си при тъст си в София. Когато решил да се ожени за мама, лелите са подготвили момчетата, че майка им е била дълго време болна, но вече е оздравяла и ще дойде да ги вземе.

– Повярвали ли са?

– Моята майка ми раз­каза, че когато видяла за първи път децата, те се хвърлили върху нея с такава радост… Растяхме си и мама ни гледаше. По никакъв начин не съм си и помисляла, че братята ми са от друга жена. Като ученичка в 4-ти клас се прибирах вкъщи. Тогава една комшийка, стара мома, ми каза, че братята ми не са ми истински братя. Прибрах се вкъщи и много плаках.

Мама ми сподели всичко. Когато първата вечер след това седнахме на масата, малкият ми брат взе да ме закача. Сепнах му се: „Остави ме, ти не си ми истински брат!”. Като ме чу, татко много се разгне­ви. Стана, дойде при мен и ми удари една плесница

Заплаках и се скрих в стаята си. Оттогава не съм казала нито дума за това. Живяхме с голяма любов с братята ми и много стра­дах, когато починаха. Но какво да се прави, никой не е вечен…

– Съпругът ви от какво почина?

– Съпругът ми почина от левкемия. И двамата с него бяхме диабетици, но той получи анемия. Преляха му кръв, но… Странно беше, че мъжът ми години наред беше кръводарител, а почина именно от кръв.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук