На 6 юни 1999 година БТА излъчи кратко съобщение: “Поетът Дамян Дамянов почина тази сутрин в 6,45 на 64 години.” В следващите четири дни за мъртвия са изречени толкова суперлативи, колкото не бе чувал през всичките години, докато бе жив.
Няколко месеца преди това, навръх рождения си ден 15 януари, Дамян изохка: Уморих се да бъда жив.
Депресията и болестите го бяха смачкали докрай. Клавишите на пишещата му машина отдавна не бяха докосвани, дори с един пръст. На два пъти е на операционната маса. Мори го остра дихателна недостатъчност. Упоритите усилията на хората с бели престилки да предотвратят най-лошото, се оказват напразни: идва моментът, в който сърцето и мозъкът спират.
На траурната церемония в ритуалната зала на Софийските централни гробища Лили Иванова през сълзи отронва: “Скъпи Дамяне! Днес съдбата откъсна големия лист на нашето творчество. Вярвам, че думите, които съм изпяла, няма да се разпилеят, защото те са част от твоята велика поезия…”
Докато звучи български език, ще носим Дамян Дамянов в сърцата си, казва Николай Хайтов.” – В сърцата си да, но не и в учебниците. Не мина много време и някой реши, че мястото му не е там. Изчезна и паметната плоча в училището, в което бе учил. От сърцата на българите обаче никой не може да го изтръгне.
Дамян Дамянов е жив напук на законите на човешката природа, твърдяхалекарите, които го лекуваха. Толкова объркана е била физиката му. Съдбата бе отредила да бъде мъченик: да не може да се движи сам, да говори трудно и неразбираемо, да бъде крехък и безпомощен в дребното си тяло. Срещу всичко, което му бе отнела обаче, го бе дарила щедро с титаничен поетичен талант. Десетилетия наред всяко вълнуващо любовно стихотворение се приписваше на него. Дори да не го е сътворил той.
Почитателите му се сърдеха, когато пише на друга тема. Беше лирикът, който раздава надеждата, въпреки че от надежда най-много се нуждаеше той. Стиховете на най-тъжния поет зареждаха с най-много енергия. В дисертация на една психиатърка се казва, че поезията на Дамян Дамянов е най-доброто лекарство против депресия. Той бе емблемата на любовната поезия. Класикът. Спасителят.
Защо спасителят? Защото видях с очите си как връща душите на тръгналите към ада: Веднъж позната лекарка ме помоли да я заведа при него. Беше болен. Отказаха да ни приемат. Докторката обаче се оказа достатъчно упорита, така че в един мрачен следобед застанахме пред вратата, която миг след позвъняването ни, отвори Надежда Захариева.
Дамян наистина беше доста неприятна гледка. От коварния грип носът ме течеше като река. Около врата му бе опасано бебешко лигавниче. Беше се смалил още повече. Чувстваше се неудобно.
– Не се притеснявайте – каза натрапената гостенка. – Аз съм лекарка.
– Тогава дайте ми нещо да умра – отрони поетът.
– Не-е-е – почти истерично изкрещя дамата. – Аз ще ви излекувам. Преди години стиховете ви ме спасиха. Жива съм благодарение на вас.
Дължа ви едно спасение. Жената обгърна с ръце мършавото тяло на поета и страстно започна да го целува. Скромното мое и на
съпругата му присъствие никак не я смущаваше. Ставаше ни любопитно докъде ще стигне. Спря не толкова защото я смущаваше нашето присъствие, а заради Дамян, който почти се задушаваше в прегръдката й.
Това се случи през 1994. Тогава стиховете все още можеха да превземат женските сърца. Днес за същата работа далеч по-ефективно се оказва едно финикийско изобретение, невзрачно на вид, но всемогъщо по съдържание.
За чара, таланта и мъжествеността на Дамян Дамянов винаги са се носили легенди. Самата Надежда Захариева разказва в книгата си “Смет за сливи” как съпругът й довел вкъщи поредната си муза, а на нея законната, посочил вратата.
Спряла я отговорността пред трите им деца и убедеността, че новата едва ли би поела грижата не само за тях, но и за новия си възлюбен. За фаталния 23 юли, когато се бракосъчетали, женихът казвал: „На тази дата са убити двама български поети” – говорел за Вапцаров и себе си. „Да, но вторият всяка година издава книга”, опонирала съпругата.
Сред жените от списъка, който Дамян си е правил, има и нейни познати. Тя ги знаела, но те и не подозирали това. Дамян имал и приятел, който го е водил на интимни срещи. Самият той сам си признал след години.
Три месеца преди да отлети в рая, поетът пише последното си стихотворение. Акростих за една дама: „Обичам те, още те желая” – изповядвал. Когато Дамян е влюбен, ръцете му започват да треперят, очите му пламтят, той става друг. Но всичко му е простено, защото крайният резултат е още едно хубаво стихотворение, казва жената, която посвети живота си на него – поетесата Надежда Захариева.
Тълпи чупят прозорците на дома
Дамян Петров Дамянов е роден на 18 януари в Сливен. Във второто издание на „Тетрадка по всичко” грешно е отбелязана датата 13 януари. Гимназия завършва в града на „Сините камъни”, а в местния вестник печата стихове още от юноша. През 1961 година се дипломира в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, специалност българска филология.Удостоен е със званието „Народен деятел на културата”, „Лауреат на Димитровска награда”.
––
1989 година преобръща не само обществения строй на България, но и съдбите на много хора. Бурята не подминава и поета. Ако трябва да бъдем по-точни обаче, в някаква степен той сам я предизвиква. Ето как изглежда откровеният му разказ за това, което се случва: „Всичко започна след онова прословуто писмо във вестник „Литературен фронт” срещу Румяна Узунова /журналистка в радио „Свободна Европа” – б.а./. С нея бяхме приятели. Чела ми е свои стихове. Тя не е фигура, която може да се състезава с мен. Нямах за какво да й отмъщавам. Имах само една псевдопартийна представа, че социализмът не е лош строй, че трябва да бъде подобряван, а не събарян, че всеки, който се обажда от Запад, е враг. Имах идиотската илюзия, че нещата трябва да се решават тук. Че не чужди компании и хора трябва да ни оправят бакиите. Затова написах писмото.”
Пропагандната машина се задейства и писанието изведнъж се появява във всички вестници. Поетът е обявен за враг на крехката ни демокрация, маша на Държавна сигурност, червен боклук, който се продал за милиони.
Надежда Захариева си спомня: „Написването на писмото беше негово решение. Искаше ми се да го спра, но два дни преди това се осмелих да спра едно друго писмо. Затова вдигнах ръце: „Като искаш, троши си главата”.”
И точно това става. Вече никой не се интересува, че смешният хонорар от 180 лева Дамян е дал за Дома за сираци в Банкя. Тълпата иска възмездие. Вечери наред се струпва пред дома му и замерва камъни. Строшените стъкла покриват пода. Демокрацията влиза през празните рамки. Камъните поетът реди върху бюрото си. Странни реликви. Казва, че са счупили не прозорците, а душата му.
Една вечер дърводелецът, направил всичките мебели в къщата му и който като убеден николапетковист нямал никакви причини да обича комунистите, го взел под ръка и извел на улицата. Тълпата ги обградила озлобена. „Какво искате от този човек?”, попитал мъжът. Полека-лека всички пуснали камъните и след малко се разделили. „С какво мога да ти помогна?”, попитал тогава дърводелецът. „Не можеш да ми дадеш душа”, отвърнал приятелят му.
По същото това време учителка от родния му Сливен пише, че са я замеряли с камъни – пак камъни, когато рецитирала негови стихове. Когато пречел писмото й, Дамян глътнал 44 хапа. Пореден опит за самоубийство и пак късмет и благодарност към докторите. От телефонната централа звъняла жена: „Аз мразя комунистите, но искам с каквото мога, да ви помогна. За мен поетът е поет”.
„Нямахме никакви пари – разказва Надежда Захариева пред вестник „Стандарт” /7 февруари 2010 г./. – Обадих се на приятел, който работеше в голяма печатница, и му казах, че искам да издам книга на Дамян.
Избрала стиховете, които България от години знаела наизуст и не спирала да рецитира. Между тях и няколко нови. Скоро пред дома на поета спрял камион и книгите изпълнили хола на апартамента. Съпругът бил бесен: „Авантюристка! Искаш да ми покажеш, че никой няма да ме чете”. Този път авторът сгрешил. Книгите се продали изцяло. Само за един ден на връх „Бузлуджа” купили 1200 екземпляра.
Преди излизането на някоя книга Дамян имал навика да ходи при Ванга в Рупите. Да я пита ще има ли томчето му успех. Тя изпитвала много добри чувства към него. При първото отиване дори го посъветвала да не държи бюрото си между вратата и прозореца, факт, който нямало откъде да знае.
Последния път се интересувал от съдбата на романа, който бил започнал. „Ке го напишеш, но недей да му търсиш толкова кусури” – отвърнала пророчицата. После казала на Надя, че съпругът й е вече много болен и няма да довърши книгата си. „Но ти не му казвай. Нека се залъгва” – настояла.
Последните два месеца в болницата поетът вече не е могъл да говори. Надежда написала на един картон азбуката и той сочел буквите. Така изписва изречение след изречение. Последно поискал баница, но не можал да я хапне. Вече нямал сили дори да преглъща.
Думите, които казал преди това обаче, се оказали пророчески:
„Сега водещата фигура не е интелектуалецът, а парвенюто, който изсипва на масата пет мои пенсии и не му пука. Мен като ме поканят в НДК, се чудя какви обувки да сложа.
И все пак колкото и да съм малък поет, не от завист го казвам, след години от този мобифон и дебелак няма да остане нищо, а моите книги ще ги има”.
С Тончо Русев се скарват заради статия
През 1959 година един млад композитор застава пред вратата на своя поетичен идол Дамян Дамянов, за да му изсвири песента, написана по негови стихове. „Звезди” е изпята от най-популярния певец сред мъжете тогава: Георги Кордов. „Осемнадесетгодишните” пък е първата песен на тандема, изпълнена от Лили Иванова. Ражда се едно трио, което дълги години ще диктува модата в българската попмузика. То написва повече от сто песни, които се пеят не само в цяла България, но и Русия и останалите социалистически страни. „Панаири” печели награда в Токио, прави фурор в Рио де Жанейро, радва се на грандиозен успех.
И точно когато тримата са на върха, когато милиони с нетърпение очакват всяка нова песен, настъпва разривът. Едно голямо приятелство се стопява като сняг, докоснат от първите пролетни слънчеви лъчи. Композиторът вече няма да носи на ръце поета из разцъфналите витошки поляни. Поетът ще отиде при пророчицата да пита дали ще се сдобрят. Няма.
Всеки от големите таланти има своя версия и свое оправдание за случилото се. Общото в твърденията е, че една зимна нощ Дамян дал на Тончо Русев една статия, която имал намерение да публикува. В нея той наричал българската естрадна музика битпазар. Ако ти отпечаташ това, зачеркни ме от приятелите си – отсякъл композиторът. – Не може да се плюе една музика, призната по цял свят. На другия ден – 13 януари 1982 година, статията „Песен или битпазар” излиза в „Работническо дело” и слага край не само на творческото и личното приятелство между двамата таланти. Те никога повече не си разменят и дума. В тази война на световете Лили Иванова застава на страната на Дамян Дамянов. Тяхното приятелства остава до края на живота му. През годините Тончо Русев написва за нея още няколко хита, но под авторството на стиховете вече стоят други имена.
Живков го е черпил коняк
Дамян Дамянов обичаше коняк /черпил го и дори Тодор Живков/ и пушеше непрестанно цигари „Мелник”. Нито една болест не можа да го откаже от тези му, според медицината, вредни навици. Правеше го с истинско удоволствие, докато чукаше клавишите на машината с по един пръст.
Поетът, който имаше достатъчно основание да бъде тъжен, притежаваше най-страхотното чувство за хумор сред колегите си. Най-много се смееше на случката, при която го бяха направили воевода. Разбира се, това става в родния му град по време на прочутите поетични празници „Сливенски огньове”. Тогава Балканът побелявал от оръфаните кокали на печените агнета.
Като част от ритуала тогава цветът на родната литература се качвал в местността „Карандила”. На една забита в земята пръчка надявали фес. Гостите били облечени с ямурлуци и калпаци. И за да приличат съвсем на хайдути, им давали пушки: Целете се във феса!
„Преди мен беше Багряна” – разказваше Дамян. „Ама аз само веднъж съм пипала пушка – опъна се тя. – На лов с цар Борис.” „Нищо.” Елисавета вдигна оръжието, прицели се, но видях, че фесът падна, преди да гръмне. Дойде моят ред. И същото. После стана ясно, че фесът е бил вързан с връвчица, която някой дърпал преди стрелбата” – с тънък смях завършваше разказа си великият поет.
Подготви Исак ГОЗЕС,ШОУ