От Калин Първанов в a-specto
В час ли сме с новите техники, методи и модели, които ще трансформират българското образование?
„Деца, искате ли да бъдем творци като Уолт Дисни и с това, което правим, да радваме хора по целия свят? Какво го е направило толкова известен?…Креативност е умението да измисляш нови неща, които променят света!”
„А сега вижте графика с цените на акции на една компания за една година. Кога е било най-изгодно да се купят акции, с колко се е повишила цената на акциите за една година?”
Не бързайте да се подсмихвате – има деца, които не са чували приказка, защото няма кой да им я прочете, но познават приказните герои на телевизионната компания Disney. Умението да разчиташ графики и да боравиш с данните в тях пък е много важно в днешния свят, друг е въпросът, дали инвестирането в акции е най-удачният образователен пример за деца, които не обядват редовно.
Примерите за новаторско водене на уроци – първият за малки, а вторият за големи ученици (предимно от уязвими общности), са от наръчника „Как да развиваме уменията на XXI век в час”. В него са събрани най-добрите разработки на планове за поднасяне на учебния материал от преподаватели на „Заедно в час”, една организация, част от глобална мрежа, която си е поставила за цел да направи образованието достъпно за всички деца, като им посочи пътя към успеха. Тя има своя Мисия, Голяма цел, Гуру и Ментори, но някои я определят като постмодерна секта не само заради използвана терминология. Фондация „Заедно в час”, в която друга фондация – „Америка за България”, е инвестирала за последните пет години сериозната сума от 22 милиона долара, вярва, че притежава методология, която с еднакъв успех може да се приложи в училищата в Бруклин, в Бангладеш и в Бойчиновци. Изповядваната от нея идеология може да се сведе до следното: социалната среда е такава не заради някакви обективни икономически процеси и системните проблеми, които те непрекъснато пораждат, а защото липсват хора с подходящата нагласа да я променят. Съответно условията за живот (и в частност за образование) могат да се подобрят чрез инвестиции в лидери, които са обучени да използват правилната методология. А тя, както вече уточнихме, е универсална за целия свят.
Досега фондацията е обучила над 150 учители у нас, а амбицията й е по толкова да излизат всяка година, като за целта тръгват две магистърски програми съвместно с Пловдивския университет. „Заедно в час” е отлично приета от бизнес и политическия елит, както и от МОН. В нейни събития са участвали еврокомисарят по образование Наврачич, президентът Плевнелиев, служители на Световната банка. Разработена е и система за фондонабиране чрез бизнес партньори. Примерно купуваш си определена марка пижама, анатомична възглавница или минерална вода и даряваш образователни шансове.
В описанието на своята мисия „Заедно в час” констатира, че България е страната с най-голямо образователно неравенство в Европа, което се доближава до положението на развиващите се страни от Латинска Америка. „Българските ученици в малките населени места изостават с до 3 години в подготовката си от своите връстници в големите градове. Децата от бедните семейства постигат все по-ниски резултати спрямо тези, чиито родители нямат финансови затруднения”, казват от фондацията (това съвсем не им попречи да подкрепят новия закон за средното образование, предвиждащ финансиране на частните училища от държавния бюджет). Така или иначе констатациите на „Заедно в час” за образователното неравенство са безспорни, което е трудно да се каже за прилаганите методи за преодоляването му.
1. Гуруто на модела „Преподавай като лидер” е Стивън Фар, образователен директор на американската организация майка Teach for America, прераснала в глобалната мрежа Teach for All, част от която е и българската фондация. Преминали обучителните й курсове определят неговата методика като нещо средно между надъхващо мисионерско говорене, реклама на „Телешоп” и псевдопсихологическа литература от типа на „Промяната започва от съзнанието” и „10 начина как да вземем нещата в свои ръце” (да бъдем успешни/богати/щастливи и пр.). При посещение в България през 2014 г. Фар посочва пред в. „Капитал”, че в образованието трябва да важат правилата от други пазарни сектори. „За съжаление в много от държавите учителската професия е твърде негъвкава, започваш като учител и се пенсионираш като такъв. В САЩ например след три години в професията учителите получават постоянно гарантирано място и е почти невъзможно да бъдат уволнени”, разтревожен е той. Пет седмици подготовка според мистър Фар е достатъчен срок, в който всеки, преминал през университет, може да бъде обучен и за учител. Тези му възгледи са причина за неприятности на Teach for America с американските синдикати, които подозират щедро спонсорирана от най-големите корпорации фондация в опит за отстраняване на опитни учители, създаване на паралелна образователна система и лансиране на идеи, които в крайна сметка водят към приватизация на образованието.
И у нас „Заедно в час” си поставя далеч по-амбициозни цели от конкретното въздействие върху проблемни училища. „Сред основните ми комуникационни приоритети е изграждането на организацията като лидер на експертното мнение по образователните въпроси”, казва нейният маркетинг мениджър Цветелин Биков. Образованието вече не е работа на държавата или поне не е само нейна, понеже тя очевидно не се справя добре с тази задача, счита организацията, макар и да не го казва толкова директно. А защо държавата е безсилна (все пак невинаги е било така!), това, естествено, не е въпрос, който занимава „Заедно в час”, но би могъл да бъде отправен към нейните спонсори, които навсякъде включително и в България са от върховете на корпоративния свят. Едва ли има система, която сама ще си признае, че поражда и възпроизвежда структурни проблеми (каквито са задълбочаващите се неравенства по целия свят). Затова най-лесно е проблемите да се представят като личностни и да се търсят решения в тази посока. „Да променяш система означава да поставиш под съмнение ползите, които хората имат от нея”, казва самият Стивън Фар. Организацията, която твърди, че насърчава критичното мислене, поставя под критика главно държавната образователна система. Колкото до всичко останало – светът е прекрасен и, ако се появят отдадени учители лидери, с помощта на подходящата методология те ще помогнат на всяко дете, дори да расте в коптор или в бидонвил, да се добере до ползите на световната система, която създават спомоществователите на фондацията.
Идеята за изключителност на определени хора е залегнала изцяло в идеологията на този глобален експеримент. „Здравейте, трансформатори!”, гласи универсалният поздрав към участниците в програмата. След като излязат от петседмичната академия, учителите на „Заедно в час” биват подкрепяни с постоянен коучинг, мотивираща психотехника за доверително наставничество върху даден мениджър или служител с цел да премахне или да ограничи вътрешните препятствия пред своето представяне и да бъде максимално ефективен в работата си. На теория цялата организация трябва да стане по-ефективна поради „каскадния ефект”, който ще предизвика „отключването на потенциала” на един човек. В случая нашият (свръх)човек е посветен изцяло на своята мисия – промяната на българското образование. За целта ефективността му трябва да е 100% и да не мисли за нищо друго. Същото трябва да се опита да внуши на учениците си.
В стълб на своя модел за преподаване Фар превръща 5-стъпков модел за изнасяне на уроци, чийто водещ принцип е ефективността. Десетки страници са посветени на това как да се спести минута по време на учебния час. Уроците се планират почти като в инструкциите в изнесените в Третия свят производства на текстилни гиганти, в които е указано до секунда всяко действие на работника колко време трябва да отнеме. Друго основно правило на тези нови инженери на човешката душа гласи, че значение има само това, което може да се измери! Нищо чудно вече да разполагат и с методика за измерване на приятелството в училище. Или за възприемането на дадена картина или мелодия в проценти…
В днешния свят най-важното е не да бъдеш щастлив, а да бъдеш успешен (каквото и да значи това). А как по друг начин може да се определи успехът освен с количествени показатели и в постоянна конкуренция и в сравнение с другите?
2. Преминали през обученията на „Заедно в час” казват, че екипът на фондацията е вдъхновен от образователната реформа на експрезидента на САЩ Джордж Буш-младши No child left behind („Никое дете да не бъде изоставено”), която е известна най-вече с ударното въвеждане на тестове на всички нива в американските училища. Самата програма неведнъж е подлагана на сериозни критики в Щатите. В предаването си от 3 май миналата година по телевизионния канал НВО популярният сатирик Джон Оливър изнася нелицеприятни факти за ефектите, които тя предизвиква. Учениците минават между 10 и 20 стандартизирани теста на година в зависимост от класа и средно 113 до завършването си, а стресът сред тях е нараснал до такава степен, че властите излизат със специални насоки към преподавателите какво да правят с деца, които повръщат върху въпросниците. Заплащането на учителите става зависимо от резултатите, които учениците показват на тестовете. Големият проблем е в стандартизираните механични изчисления, които се фетишизират от системата. Така например учител разказва за своя ученичка от шести клас, чийто прогнозен максимален потенциал е бил изчислен на 286,34 точки. Самият тест обаче е позволявал постигането на максимум 283 точки, които момичето успява да събере. „Въпреки че тя постигна перфектно постижение,това се отрази негативно на моята оценка, защото резултатът й беше по-нисък от прогнозния”, споделя учителят. А водещият не пести сарказма си: „За да постигне прогнозните точки, тя трябваше да отговори на всички въпроси вярно, да си донапише допълнителни въпроси, да им отговори и да си ги добави към теста. Формулата, по която оценяват учителите, е взета от модел за изследване на репродуктивността на добитъка”. В друг случай уважаван член на училищно настоятелство във Флорида и преподавател в шест университета се справил незадоволително с теста за четене. Поискал законно да получи тест, максимално близък до този, който се дава на десетокласниците, след като се усъмнил в резултатите, че 61% не могат да четат. Обърнете внимание на думата „законно”! Сред най-шокиращите факти, които телевизионният водещ споделя, е и това, че ако детето забележи нещо нередно или грешно във въпросника няма право да го каже дори и на родителите си. Защото подписва декларация, че няма да използва или да обсъжда съдържанието на теста по никакъв начин. Пак според Оливър една компания държи пазара на 40% от всички видове тестове в САЩ включително и почти всички, които се прилагат в детските градини, училищата и за сертифицирането на учителите.
И всичко това се случва, без да са налице никакви доказателства, че прилагането на програмата е довело до намаляване на образователното неравенство в Щатите или до повишаване на резултатите на американските ученици в международни класации. „Не ни казвайте, че единственият начин да обучаваме децата си е, като употребим голяма част от времето, за да ги подготвим да попълнят няколко балончета в стандартизираните тестовенакрая на годината. Ние знаем, че това не е вярно”, заявява президентът Обама през 2007 г., но и след това системата остава в сила.
3. До тук с теорията, а сега към българската реалност. Няма да се спираме на многобройните положителни отзиви за „Заедно в час” от участници в програмата и нейни мениджъри, с които информационното пространство е пренаситено. Можете да се запознаете с тях от всякакви общодостъпни източници – публикации на сайтове и печатни медии, радио- и телевизионни предавания, брошури, билбордове и пр. Основният им недостатък е, че звучат твърде еднакво, сякаш са писани под индиго. Критичните публикации обаче са по-малко от пръстите на едната ръка. В своя статия преподавателят по история от Велико Търново Даниел Проданов отбелязва, че използваните от фондацията методи за подготовка на кадри са абсолютно същите, които са изработени за условията на САЩ, като по този начин напълно се игнорират специфичните културни особености в България, но за сметка на това със сигурност се задоволяват очакванията на финансиращите органи. Историкът подозира, че „мегакорпорации, които имат неизчерпаеми ресурси, са придобили и самочувствието, че могат да участват във формирането на ценностите и компетенциите на бъдещите поколения в световен мащаб”. Известният журналист Кин Стоянов пък споделя в статията си „Как не влязох в час” публикувана в сайта „Студия Трансмедия” своя неуспешен опит да стане мотивиращ преподавател. Бил е отхвърлен с мотив, че профилът му не отговаря на търсенето на точно определен тип учители. Недоумението му вероятно е основателно – синът на Радой Ралин, който на младини е работил като учител, а после като журналист, е обиколил някои от най-проблемните образователни институции в страната, ръководил е и Националния дарителски фонд „13 века България”. Тоест очевидно не става дума за кандидат, комуто да липсват богата обща култура, управленски и житейски опит или пък познания за проблемите на образователната система.
Изчезването на така наречените „просвещенски”, ексцентрични учители е световен процес, отбеляза наскоро и „Гардиън”. Според авторитетния английски вестник главната причина за това е, че те трудно влизат в калъп, а и не се справят добре с обработката на данни. В тази връзка авторът на статията препоръча награденият с „Оскар” филм на австралийския режисьор Питър Уиър „Обществото на мъртвите поети” (1989 г.) с Робин Уилямс в главната роля.
Целевата група на фондацията е от млади хора, най-добре завършили или работили в чужбина, но не е задължително. В момент, в който се намират на житейски кръстопът, пристига примамлива оферта да станат „днешните будители”, „пишещите историята” и „нашите герои”. Каквато и да е ирония в случая е неуместна – много от тези младежи наистина са герои не само заради това, което ги очаква в класните стаи, но и заради всичко, което ще трябва да изтърпят по време на обучението. Наред с възвишената цел всяко дете да има достъп до качествено образование офертата има и някои материални параметри. Не става дума само за парите, които не са чак толкова много – към всяка заплата на начинаещ учител от около 500 лв. „Заедно в час” добавя още 450 лв. за двете години на договора. Примамливо звучи обещанието, че след първата година всеки учител ще има свой ментор от бизнес партньорите на фондацията, към който може да се обърне по всяко време. Не е трудно да си внушиш, че после той ще те вземе на работа в своята компания, което, уви, се случва изключително рядко. „Двете години, които учителите прекарват в училище, представляват само началото на пътя, който те поемат като носители на промяната в българското образование. Ние създаваме мрежа от лидери в различни сектори, работещи за равен достъп до образование и възможности в България”, гласи една от целите на фондацията. Тоест важното е да влезеш в мрежата, после мрежата може да помогне на теб. Как да не повярваш в светлото корпоративно бъдеще?
4. И така, подкован с кауза и перспектива, младият човек е готов да тръгне по учителския път, отдавайки две години от живота си на децата в най-трудните училища. Влизането в мрежата става в три етапа – онлайн регистрация, интервю и явяване пред Център за оценяване, който подбира „най-добрите”, „най-мотивираните”, „реформатори”, „лидери”, тези които са готови да „излязат от зоната си на комфорт” и да жертват част от себе си в името на промяната в образователната система. Следва Лятна академия в два етапа от общо пет седмици, в които бъдещият учител живее в почти пълна изолация от света в условия, близки до казармени, за да бъде посветен и обучен в методологията на програмата „Преподавай като лидер”. Най-важната дума, която научава от първия ден, е тракер – с него ще те оценяват постоянно, с него после и ти ще оценяваш своите ученици. Терминът не идва от постоянното тракане по клавиатурите, а от глагола to track (англ.) – да проследяваш. Ако досега сте си мислили, че тракерите са електронни устройства за следене на ловни кучета, автомобили, фирмени микробуси, лични вещи, малки деца, възрастни родители или… неверни съпрузи, то очевидно не знаете нищо за цивилизационния ключ, съизмерим с делото на Кирил и Методий, който ще промени из основи българското училище. В случая тракерите са електронни таблици, които позволяват да се извършват изчисления, да се създават отчети и диаграми. Методиката на „Заедно в час” изисква непрекъснато въвеждане на данни преди и по време на часа, както и след него. Бъдещият учител разбира, че постоянно е следен и „тракван” в различни категории – облекло, спазване на ценностите на организацията, какво участие е вземал в обучението, закъснявал ли е, дали не е заспал от умора и пр. Програмата е изключително натоварваща, но ако учителят закъснее 3 пъти или събере по-малко от 60% от необходимия коефициент, получава съобщение, че отива на „План за подобрение”. По своя ефект наказанието е като в килийно училище, макар и методите да са по-съвременни – не стоиш два часа на колене върху бобени зърна, но за два дни може да ти се наложи да планираш десетки уроци в свободното време. А то не е повече от няколко часа в денонощието.
Михаела* попада в „Заедно в час”, след като току-що е прочела „1984” на Джордж Оруел. „Докато бях там, си мислех само за него, какво ли би написал, ако види това? Човек се чувства като в паяжина – присъствието й сякаш не се забелязва, но я усещаш плътно около себе си”, казва бившата учителка. По време на експериментален урок пред деца в академията тя припада от изтощение. Свестява се на леглото в лекарския кабинет на училището, в което се провеждат занятията, след което успява да изкара още един урок. Друго момиче се разболява и не е в състояние да продължи. Оказва се, че това не са изолирани случаи. Думите на Михаела се потвърждават от Теодор, с когото тя не се познава. Момчето е участник в друга „кохорта” (така се наричат випуските на „Заедно в час”). Ето и неговият разказ: „Системата е направена така, че да работиш по 14-16 часа на ден и пак да не смогнеш с всички задачи. На сутринта на видно място в залата е поставена таблица с името на всеки обучаващ се и показателите, които е достигнал. Тези, които имат ниски резултати, започват да изпадат в допълнителен стрес. У някои настъпва срив. Поне трима души постъпиха в болница, имаше хора, които оставаха на системи. Като дойде първата линейка, започваш да разбираш накъде отиват нещата… Затова и за следващото обучение някои колеги предварително се бяха снабдили с медицински свидетелства с презумпцията да могат да докажат, че когато са постъпили на обучение, не са били болни”. Кин Стоянов, чиято статия вече цитирахме, също споделя за случай, който най-вероятно се дължи на стрес, още в Центъра за оценяване: „Бях в единия край на коридора, когато видях отсреща как един от колегите се изпружи, след което се строполи на пода като посечено стъбло. Забързах към него. Симптомите бяха истински, не беше постановка, при която да проверят реакциите ни на взаимопомощ. Набрах 112 и съобщих за случай на епилептичен припадък”. Никакъв инцидент обаче не може да спре „производствения процес”. Каквото и да се случи, стандартното обяснение гласи: „По лични причини”. Към всичко това Михаела добавя и шокиращи намеци, които е чувала: че по време на мисията забременявания не са желателни. И предупреждения, че е доста вероятно, ако обучаваните имат връзка, тя да се разпадне, защото учителите на „Заедно в час” са много отдадени на своята работа и всичко е подчинено на голямата цел (друг характерен термин от програмата „Преподавай като лидер”). По впечатления на момичето предупрежденията са се оказали верни и кажи-речи всеки втори от обвързаните й колеги е скъсал отношенията със своя приятел или приятелка. Е, има и „вдъхновяващи примери“ в обратната посока. На едно от обученията учителка споделя пред колегите си, че направила тракер на връзката с приятеля си и отношенията им значително се подобрили, защото са били измервани: „Понякога бяхме под 60%, което се равнява на двойка по шестобалната система, но като си поставихме цели, процентите се вдигнаха”.
По пътя към Голямата цел будителите са следвани и от Големия брат. Както вече споменахме, в новаторското образование всичко се измерва. Вероятно дори и това какво си говорил с колегите си в някоя от почивките. Едно време на това му се казваше „Моля, другарко, а пък Иванчо си изля млякото в мивката…”. Сега може би се нарича коучинг, менторинг, тракинг или Бог знае още какво. „Сигурен съм, че ни правеха профили – споделя Теодор. – В момента, в който пролича, че не съм склонен да премълчавам и че около мен започна да се събира група, някакви хора от ръководството започнаха да се примъкват към мен на обяд и уж неволно да подхващат „дружески разговори”. Михаела пък разказва как веднъж нейният ръководител станал за малко от масата и тя надникнала в екрана на лаптопа му: „Видях как са траквали и отчитали хората по всякакви категории. Много добре знаят къде са ти слабите страни. Другото, което не понасях, беше лицемерието. Примерно чувствам се крайно изтощена и знам, че никога не съм изглеждала по-зле, но в коридора те срещат и ти казват: „О, днес си толкова свежа!”. Или пък излиза Иван с дълбоки сенки под очите, за да заяви пред всички, че по-щастлив не е бил никога!”.
5. Най-вълнуващото обаче тепърва предстои, когато оцелелите от обученията стигат до реалните училища. Не става дума само за битовите несгоди, макар че за селския учител понякога те могат да включват ставане в 5.30 часа сутринта, носене на дърва и къпане със студена вода. „Заедно в час” привлича хора не толкова с допълнителните пари, които предлага към учителската заплата, колкото с каузата си. Скоро обаче новите учители разбират, че тази кауза се цени само доколкото привлича интереса на потенциалните донори. Това води до маниакално ежечасно събиране и отчитане на резултати в класната стая, които се предават онлайн и в реално време в базата данни на фондацията.
Забравете максимата „Човек – това звучи гордо!” на Горки, който беше казал още, че „ако хората се оценяват според работата, то тогава конят струва повече от всеки човек”. На мода са нови педагогически техники, според които „Човек – това звучи като таблица”. Например един начален учител на фондацията трябва да може да покаже на колко процента второкласниците му са развили самоувереност, умения за работа в екип или критическо мислене, защото това би демонстрирало пред спонсорите рентабилността на инвестицията. Нищо, случващо се в училище, което не може да се измери или не е подчинено на тази цел, няма смисъл за „Заедно в час” и се счита за неефективно управление на времето. За да контролира тази мания, фондацията си изгражда внушителна вътрешна бюрокрация, пред която прословутата държавна бледнее. Случва се директорът на училището или Регионалният инспекторат да искат от учителя обратното на това, което му е било втълпявано през цялото лято. А веднъж в месеца пристигат на наблюдение хора от офиса с гладко изгладени ризи, за да му помогнат да подобри работата си. В началото Теодор се учудвал, когато попадал на интервюта на свои колеги, в които четял за „най-вдъхновяваща работа”, „трансформиращи преживявания”, „ентусиазъм”, „позитивна промяна” и „училища на бъдещето, които създаваме”. Не заради друго, ами в лични разговори съвсем доскоро те споделяли точно обратното. Нещата му се изяснили когато на свой ред получил предложение от офиса да даде интервю, а на електронната му поща дошли инструкции с примерни въпроси и отговори…
Според Теодор и Михаела до края на първата година са се отказали поне една трета от техните колеги, ако не и повече. Фондацията обаче отчита по-висока успеваемост – само 25% от обучаваните не остават до изтичането на договорите им, т.е. до края на втората година.
„Усещам, че правят опит да се коригират и да се тушират някои грешки, защото програмата определено има проблеми. Някои от тях са фундаментални и са в генетичния й код”, коментира водещ образователен експерт от неправителствения сектор, до когото се допитахме. По разбираеми причини той също помоли да остане анонимен. Според него учителската професия до голяма степен е екипна дейност, която не включва това хората да се конкурират непрекъснато. „Идеята да инжектираш някакви хора, че са носители на познанието или непрекъснато да доказват помежду си кой е по-добър, може да развали добрия климат, който е най-важен за една образователна институция.” И ако по тази критична точка експертът вижда опити на програмата да се самокоригира в движение, то най-големият й недостатък остава в сила: „Оригиналът на тази методика идва от корпоративния сектор. Акцентът е върху чисто когнитивните умения – смятане, тестове и пр. Меренето помага, но не бива да се превръща в начин на живот. Най-добре е да се прави дискретно. В европейското образование то никога не е имало голяма роля. Аз не вярвам, че екстремното мерене и непрекъснатото поставяне на някакви цели помага в образованието. Защото в отношенията учител–ученик човешкият елемент е изключително важен и включва всички онези неща, които не могат да се измерят”.
Въпросът е каква цел сме си поставили в образованието, смята Теодор. „И какъв точно ученик искаме да имаме в XII клас – дали просто човек, който може да се реализира на пазара на труда или нещо по-различно. Ако образованието е само функция от пазара, то това е начинът да осигуриш на тези деца в бъдеще някаква заплатка, някаква работичка. Ако идеята е да се правят мислещи хора и граждани, които да живеят в свободно общество, може би други методи ще са по-подходящи.”
В момента на единия полюс е статуквото, в което можеш да видиш селско училище в проблемен район, в което учителят отдавна е вдигнал ръце и петокласници са оставени на самотек да подреждат някакви пъзели без значение дали часът е по математика или по рисуване. На другия полюс можеш да видиш годишна конференция с подбрани третокласници, които декларират, че са развили уменията си да работят в екип и презентационните си способности благодарение на Петстъпковия модел и че Голямата им цел е да постигнат 80% на финалното оценяване в края на годината. „Още са невинни деца, а вече изглеждат като завършени служители на аутсорс компания (по описание на Теодор)”… И двата модела изглеждат еднакво стряскащи, макар че вторият има своите убедени привърженици в институциите. В държавните стратегии образованието все повече звучи като прелюдия към работното място, концепцията за „всестранно развитата личност”, изглежда, отдавна е хвърлена в кошчето. И ето, че един нов, механично преведен и несръчно привнесен модел, днес може да изглежда утопично и дори да буди усмивки, но загатва за тенденция и утре може да стане реалност. Както се казва в такива случаи: внимавай какво си пожелаваш, за да не вземе да се сбъдне. Или да ти го донесе някой Голям брат.
6. Ако оставим настрана тези съмнения, ще видим, че идеята на „Заедно в час” да предложи на образователната ни система учители с желание да обезпечат правото на качествено обучение на всяко дете независимо от неговия произход, мотивирани от разумно заплащане, постоянна методическа подкрепа и достъп до образователни ресурси е безспорно добра. Едва ли някой ще възрази, че е полезно в проблемните училища да има повече външно оценяване и външна интервенция; учителите да си разменят опит, да се мисли за извънкласни дейности, а не само как да се избута часа; децата да придобиват допълнителни умения, които по различни причини са пропуснали да получат вкъщи. Всичко това обаче не са някакви смели визионерски идеи, а неща, които се приемат за норма в повечето от страните, които считаме за развити, с изключение донякъде на САЩ, откъдето тръгва глобалната мрежа Teach for all. Българската държава също все повече абдикира от задълженията си в сферата на образованието, но е спорно дали е възможно и дали е полезно отворената празнина да се компенсира с усилия от неправителствения сектор. Най-малкото защото той се отчита само пред своите донори, докато държавата е отговорна пред всички граждани, които периодично имат възможността да оценяват и сменят нейните ръководители.
Няколко кмета на малки български общини отскоро са започнали да си припомнят едно позабравено задължение – децата да се задържат в градина или училища с безплатни закуски и топъл обяд. Всеки специалист ще ви каже колко много неща могат да се променят в училище от това. Толкова ли е трудно да се сетим за тези „добри практики”, та трябва да чакаме чудодейното действие на методиката на Фар или таксономията на Блум? А ето и пример от практиката на Михаела – общувала е с децата и след училище, обсъждали са книги, които тя задължително им подарявала за рождените дни с лични средства. Михаела напуснала в края на първата година. „В един момент си казах, че ако продължавам да се разсипвам, няма да съм полезна на мен, камо ли на останалите. Тръгнах си с един кашон с рисунки и картички. От тогава мина доста време, но някои от децата продължават да ме намират, спомнят си преживяното, казват, че съм им помогнала за нещо. Вярвам, че реално съм успяла да променя към по-добро едно или две деца. Успях да предотвратя и една ранна сватба. Рисували са ме като ромка, което приемам за голямо признание.”
Колкото до ролята на тракера в цялото това нещо, той също е оставил някакъв спомен в децата, след като са го възпели в характерен ритъм. Американският психолог Бенджамин Блум, чиято таксономия е на особена почит в „Заедно в час”, разработва строга йерархия на мисловните умения – от просто възприемане до разбиране, прилагане, анализ, синтез и оценка. Интересно къде ли стои в тази йерархия композираният от учениците на Михаела „Тракер кючек”?
*Имената на всички интервюирани са променени по тяхно желание. Редакцията разполага със свидетелствата им.
Траян Траянов, програмен директор в „Заедно в час“:
Все още сме капка в морето
Г-н Траянов, какви дългосрочни цели си поставя „Заедно в час“? Успяхте ли да промените системата?
Мисля, че е много рано да се говори за промяна на системата. Тя е огромна – с около 750 000 ученици и около 80 000 педагогически специалисти. „Заедно в час“ в момента има малко под 100 учители и достигаме до около 7000 деца. Така че все още сме капка в морето.
За вашата методика е много характерно измерването на всичко. Какво показват вашите данни за ефекта от дейността на програмата?
Ние смятаме, че учителят носи отговорност за напредъка не само на предметното знание на учениците, но и от гледна точка на придобиваните конкретни умения – познавателни, социални и т.н. Работим и за това да децата да имат възможност да срещат изявени хора от различни области, които иначе не биха срещнали в средата и в общността, в които живеят. Говорим за отговорността на учителя да помага на учениците да развиват увереност, мотивация за учене, така че неговата задача е доста комплексна и не всичко е лесно да се измери.
Но като цяло можем да предвидим прогрес по няколко начина. Единият е, че съвместно с Центъра за контрол и оценка на качеството в училищното образование създадохме инструмент за измерване на четивната грамотност и правим вътрешен мониторинг. Виждаме, че ученици в VI-VII клас, които участват в изследването, правят задоволителен напредък. Разбира се, това е едно от многото умения, които са важни. Ние го приоритизирахме, тъй като смятаме, че всеки учител е преподавател по четене, независимо какъв предмет преподава. Известно е, че според резултатите от международното изследване PISA 41% от българските ученици са функционално неграмотни, тоест не могат да четат с разбиране, което е една от ключовите бариери пред участие в учебния процес.
Има ли текучество сред вашите учители и в какви размери е то?
Да, има текучество на кадрите, което варира в различни периоди. През първата година от дейността ни 100% от хората, които влязоха в програмата, я завършиха в пълния двугодишен срок. Сега по-скоро са около 75%. Причините са комплексни, преподаването е тежко предизвикателство и не всеки припознава себе си в него. Интересно ми е какво влагате във вашия въпрос… Защото той може да се постави и по друг начин: какъв е процентът на младите учители, които влизат в образователната система по стандартния канал, завършвайки университет, стават учители и после отпадат?
Вие сигурно знаете колко са?
Няма статистика. Но според Съюза на българските учители 5% от преподавателите са под 30 години и това ме кара да си мисля, че не много голям процент от хората, които завършват педагогическа правоспособност, остават в системата. А тези, които остават, вероятно срещат доста пречки в работата си. Нашата образователна система не е подготвена да подкрепя и да насърчава млади учители.
Споменахте, че причините за напускащите са комплексни. Допускате ли, че сред тях може да бъде и пренатоварването? Имате ли такива случаи?
В наша програма със сигурност има учители, които смятат, че натоварването е голямо. Но за 75% явно не е така. Така че не мога да кажа, че натоварването е „свръх“. „Свръх“ спрямо какво?
Спрямо някакви нормални човешки възможности…
Задачата е много комплексна. Първо, в нашата програма се влиза по избор, нали? Очакванията към учителите са пределно ясни от самото начало. Всеки, който постъпва при нас, има възможност да се срещне с действащи учители и да научи всичко, което го интересува за програмата. След което за някои хора наистина това се оказва свръхсилите им, което означава, че те може би търсят нещо друго. Така че това са доста индивидуални случаи.
По принцип учителската професия е доста натоварваща. Но има ли случаи, в които ваши учители припадат от изтощение?
Не съм запознат с такъв случай. Какво ви кара да ме питате това?
Има хора, които казват, че не са издържали.
На мен не са ми казвали. Честно казано, ще се радвам, ако има такъв случай, да седнем с конкретния човек и да го разискваме. Това е малко странно, ако имате някакъв анонимен сигнал… Вижте, моята съпруга е учител от фондацията, имаме дете и доста отблизо съм запознат с битието на нашите учители и как изглежда тяхното всекидневие.
Едно от нещата, с които е привлекателна вашата програма е това, че учителите след това имат възможност да намерят друга работа. Имате ли представа каква част от тях успяват?
Не бих казал, че споменатото от вас е основното. Програмата развива уменията на участниците, позволява им да работят по проблеми от огромно обществено значение. И, според мен, това е, което най-вече ги привлича. 80% от хората като цяло се развиват в областта на образованието. 37% от всички завършили програмата са учители в момента, сред тях има и такива, на които беше гласувано доверието да бъдат помощник-директори в училищата си. Още около 43% са в неправителствени организации, работят по собствени проекти или се занимават с обучение на учители, консултиране на директори и т.н.
Бих се радвал процентът на хората, които остават в училище, да бъде по-голям. Но причините някои да отпадат са твърде комплексни и не зависят изцяло от програмата. Заплатата на един младши учител с няколко години стаж е 600 лева. Това е причината заради която, според мен, за много млади хора опцията да останат в училище е под въпрос, но ние правим каквото можем да ги насърчим да останат.
Има ли срок според вас, след който един учител се изхабява?
Не съм попадал на изследване, което да потвърди по емпиричен начин, че има такъв срок. Мисля, че е нужно образователната система да разбира ясно, че учителите така или иначе вече са под огромен стрес навсякъде, във всяко държавно училище. Това, което правят другите образователни системи е, че те имат кариерни пътеки за развитие в сферата на педагогиката. Примерно, даден човек започва като учител, но след няколко години има възможност да отговаря за обучението на други учители, да стане методик или съответно директор. Тоест има различни начини, по които може да остане в системата и да споделя опита, който е натрупал, без да е задължително да работи в класната стая.
Добро ли е за системата, когато хората работят в непрекъснат стрес? Това ли е начинът те да бъдат накарани да бъдат по-ефективни?
Аз лично не смятам, че някой е ефективен, ако работи под стрес. Не съм виждал някакви доказателства за това. Може би учителите имат нужда от повече ресурси, почит, подкрепа и възможност за кариерно развитие. Но за нас е много важно те през цялото време да подобряват ефективността си, тоест – ти си успешен учител, ако си заложил някакви цели, учениците напредват и ги постигат и има доказателства за това. Как да облекчим учителите – това не е маловажен въпрос. Но аз мисля, че основният въпрос е какво бихме могли да направим за учениците, които са под стрес и които идват от среда, която по никакъв начин не ги подкрепя. За нас най-големият проблем е неравният достъп до качествено образование. Виждате какъв е резултатът – поколение след поколение човешкият потенциал е пропилян. Причина за това е, че българското училище в момента няма капацитета да развива потенциала на децата и да компенсира ефектите на бедността по какъвто и да било начин.
Вярвате ли, че има универсален образователен модел, който може да се приложи еднакво добре навсякъде по света?
Не мисля, че има такъв модел, но мисля, че е много важно образованието да спре да бъде обект на някакъв вид идеология, полемика и т.н. Необходимо е да се гледа какво показват емпиричните проучвания и опитът на другите държави. Ако се съгласим кои са основните насоки, виждаме, че има някои политики, които дават резултат и биха могли да бъдат приложени. Много хора биха казали, че образователната система трябва да има за цел да произвежда щастливи деца. Или пък, че трябва да подготвя ученици с технически умения, които да са готови веднага да работят в някакви индустрии. Аз лично не мисля така и смятам, че системата трябва да подготвя деца, които имат уменията и достъпа до възможностите, които ще им позволят да направят избора в каква сфера да се реализират. Така че – не бих казал, че има модел, но има определени политики, които допринасят за това.
Източник: bultimes.com