Строителят Неджат разказва как „дори във Фейсбук не пишем „Носталгия“, а си качваме снимки на новите коли“
Стандартът на живот ви задържа тук, а носталгията не ви ли мъчи? Звучи банално, но този въпрос задаваме на всички нашенци, с които разговаряме в Брюксел – с някои сме имали предварително уговорени срещи, с други се срещаме случайно. Вторите са по-прями в отговорите.
Като строителят Неджат от Антверпен, когото заварихме в турски ресторант без консумация на алкохол в квартал „Скарбек“ в Брюксел. Беше дошъл да кандърдисва братовчед си да се премести в Антверпен. Неджат ни убеждава, че носталгията е за журналистиката и за поезия, разказва в обширен репортаж от белгийската столица 24rodopi.com.
„Носталгия ли? Когато за три часа можеш да стигнеш от Брюксел до София, а след още три часа да си паркирал колата пред къщата на дядо си на село, каква носталгия. Времената са други. Дядо казваше, че преди 70-ина години Кърджалийско е бил регион на гурбетчии, мъжете работели в Исчеке (Ксанти – б. р.). По комунистическо време и най-дивите села получиха ток и вода, ама насила хубост на става. На тепето, където се „чифтосват“ ветровете, не се живее.
Кърджали пак става област на гурбетчии. През летните месеци ще си караме отпуската на село, но ще живеем в по-добрите места на Европа. Дори във Фейсбук не пишем „Носталгия“, а си качваме снимки на новите коли. Забележете, че когато някой пусне на страницата си снимка от планината, язовира или къщата си на село, не пише, че му е мъчно.
Няма сълзи. Мъка ще има, ако няма пари. Заплатите ще кажат дали има бъдеще Кърджали. Замислете се защо нито един бежанец не иска да остане в България, а всеки иска да стигне Германия. Така, че моят дядо е бил гурбетчия в Искече, аз ще съм в Брюксел, а нашето село бавно, бавно ще умре“, казва Неджат.
„При нас пак има нещичко, което ни тегли към Кърджали. Аз се сещам за заквасеното от баба мляко, за старите меденки и вафлите, чевермето край реката… ама децата нищо кърджалийско няма да ги интересува“, допълва братовчедът. Следват още примери за носталгията, която преминава през стомаха на гурбетчията, но те са по-скоро за „новите белгийци“, „новите холандци“, „новите германци“…
Обясняваме си защо са искали да ни вкарат в турския маркет, където на стелаж са наредени български вафли и прословутите тунквани бисквити „Детска закуска“.
От двамата научаваме, че в Брюксел, но и в други белгийски градове с по-компактни български общности има достатъчно български магазини които предлагат родни стоки – лютеница, кисело мляко, кашкавал, сирене, колбаси и какво ли не. Български марки се предлагат и в турските магазини.
Почти сме склонни да приемем, че ищахът им за филийка заводски хляб, намазана с лютеница не е равно на носталгия, но сме съгласни, че девизът на гурбетчиите ще е „Храната прави борбата“ – новите поколения кърджалийци ще останат там, където заплатите им ще позволяват на трапезата да има повече ястия. В пряк и преносен смисъл.
Подхвърляме крилатия израз „Ранътъ праи борбътъ“ на световния шампион по борба Лютви Ахмедов, на нашите събеседници, с които вече сме се прехвърлили в брюкселска бирария.
„Ще бъдат царе на сметките и ще знаят много езици. Това ще са децата на гурбетчиите, които растат в Западна Европа“, казва Неджат. По-нататък той обяснява, че трудното за гурбетчиите вече отминавало. Голяма част от тях са се интегрирали, имали собствени фирми.
„Може да се говори за българска общност в Белгия. Помагаме си с информация. Едно семейство от Монтана имало проблем с вентилацията в жилището си, ама не смеят да викнат местна фирма. Стигнаха до мен чрез обява в Интернет, останаха доволни и ангажираха и мои мазач и бояджия за малък ремонт.
Хората от Кърджалийско си помагаме един на друг. Срещаме се в наши си места след работа. Кой дошъл от България и си търси работа, кой иска стая, кой иска да изпрати багаж за Кърджали – на всичко му намираме колая“, допълва Неджат.
В квартирата на Силвия Асенова, 50-годишната жена, която работи в кафене в мола в центъра на Брюксел, се усеща носталгия. „Имам много близки в България и често ми е идвало да зарежа всичко и да хвана обратния самолет. След като обаче и дъщеря ми, и семейството й дойдоха в Брюксел, ситуацията е съвсем друга. Мъжът ми казва да не говорим пред дъщерята и зетя за родния край. Пред внуците пък хич. Трябвало да се гледа напред.Ние, възрастните, вече трябва да слушаме младите. Те са си направили избора – ще живеят в Западна Европа“, казва тя.
Марина от телекомуникационната компания също е на мнение, че „тези, които имат умения, говорят езика на местните, ще останат тук“, но прави трезва преценка, че мнозинството нашенци живеят трудно. Разказва ни за публикация в „Дерниер йор“, в която се разказвало за българи, които живеели в нечовешки условия в имигрантския квартал „Моленбек“.
Това било установено при проверка на няколко социални служби и полицията в Брюксел. В репортажа от посещението на сграда в квартала била разказана история, която авторът сравнява с пример за експлоатация на човешки същества. Сградата е съсобственост на Хасан Рахали и неговите братя. Рахали, подписал договори с наемателите.
При посещението си на място властите откриват отблъскваща гледка – асансьорът на сградата е изпочупен до такава степен, че дори подът е продънен. В помещението под стълбите откриват Никола – българин на 43 години, който живеел с цялото си четиричленно семейство на няколко квадратни метра, без отопление и в нетърпима смрад. За наем той плащал 510 евро, плюс 70 евро битови сметки.
Пред властите той заявил, че живее така вече втора година, незаконно, като не могъл да намери нищо по-добро. Българинът бил измамен, тъй като за тази цена на месец в Брюксел може да се наеме прилично самостоятелно жилище, стига да не съществува езикова бариера и собственикът на имота да одобри кандидата за наемател.
В репортажа се разказвало и за друг българин – Васил Николов. Живял четири години под стълбището, а от година се преместил в малко по-различни условия, които отново са описани като непоносими и извън всякакъв нормален битов стандарт. Васил Николов нямал постоянна работа, а за жилището плащал 558 евро наем и 130 евро битови сметки.
Марина ни разказва и за друг случай от началото на годината. В медиите било разказано за четирима нелегални български работници, които били експлоатирани в хлебопекарна в белгийския град Намюр. Двама братя от турски произход са принуждавали българите да работят по около 112 часа на седмица.
www.blitz.bg