Полякиня заплашва да се самоубие заради Борис Карадимчев

Авторът на толкова любими песни имал тройка по композиране

Общинар записал в архивите: Великият композитор е роден в хангар

Сърцето на Борис Карадимчев се пръсна точ­но преди две години, на 14 април, докато с Васил Петров и група „Пим-пам” записваха песента „Христос Возкресе“ в чест на наближа­ващия Великден. Дванадесет дни преди това той тъкмо бе навърши 81 години, за да проумее, че един живот и осем десетилетия не стигат за нищо. На въпроса на Иван Гарелов с какво иска да бъде запомнен, маестрото отговори: „Че съм почтен човек!“

Днес, две го­дини след раздялата с големия композитор, можем да кажем, че желанието му се сбъдна. Той наистина ще бъде запомнен като почтен човек. Потвърждават го всички, които са го познава­ли: учениците му, ко­легите, приятелите и милионите българи, които затихват и наострят слух, когато зазвучи някоя от божествените му песни.

Борис Карадимчев, чийто дядо е бил кмет на Охрид, е роден в един хангар в Ямбол, пише в житието му. Звучи загадъчно, дори героично, но не е вярно. Истината е, че той е видял бял свят в из­вестната Момчилова кли­ника, а появата на хангара в биографията му е заслуга само на някой разсеян об­щински писар. Все пак, за да бъдем точни, трябва да кажем, че в Ямбол такъв хангар наистина има, но неговата заслуга не е, че е приютил при раждането някакво си бебе, бъдещ музикант, а че е служил за подслон на прочутия немски цепелин, за който дори е написана песен: „Граф цепелина, от тука мина…”

1 на 5

Като син на летец Борис често неметафорично е летял над облаците. Удо­волствието и примерът на баща му обаче не били толкова силни, та да реши да стане авиатор.

За него по-интересна била цигулката, която не­изменно стояла зад вра­тата, и на която главата на семейството вечер свирел. В същото време майка му, художничката, галела клавишите на пианото и под звуците на фамилния оркестър малката стаичка се превръщала в световна сцена.

На 9 септември 1944 г. на царския офицер и ас пи­лот от Българската армия Константин Карадимчев, вече се гледало с много лошо око. фамилията за часове била изгонена от апартамента си и изселена в Ловеч. Върнали се в Со­фия чак след десет години. По това време юношата сериозно се увличал по химията. Направил си на тавана на кооперацията солидна лаборатория и се отдал на научна дейност като истински Менделеев. При един от опитите из­сипал натрий в чаша вода. Последвал взрив, след което възрастният авиа­тор мъдро отбелязал: „От фалшиви ноти никой не е умрял…” С други думи: „Сине, остави химията и се захващай с цигулката”.

Борис Карадимчев има късмета и щастието да се учи от великаните в българската музика: Па­рашкев Хаджиев, Марин Големинов, Любомир Пипков, а по композиция – от Панчо Владигеров. По ня­кое време обаче тайно започва да свири по ресто­рантите. Някой лев отгоре никога не е излишен на студента. Ръководството на консерваторията обаче не разбира тези финансови несгоди, то е възмутено и наказва безпощадно:

Карадимчев е отлъчен от академията. Връща се след година и взема две дипломи – една отлична по дирижиране и една с оценка тройка по композиране. Случва се, и Айнщайн е имал две по математика, а после по­лучава Нобелова награда.

Карадимчев стига до „Златен век”, най-голямото отличие на Министерство­то на културата. Но за това доста трябва да по­чака. Почестите, както е известно, доста често се влияят от политическата конюнктура, партийното роднинство и личните сим­патии.

Първата песен, написана от Борис Карадимчев, е „Аз оставам при морето”. Изпява я Емил Димитров. Това си е направо летящ старт. Щастливата му про­фесионална, а и човешка среща обаче е малко по- късно. С Георги Минчев сякаш го събира някаква добра фея. След като пече­ли първа награда на „Злат­ният Орфей” през 1967 г. „Бяла тишина” става тотален хит, а доказател­ство за това е, че песента надживява създателите си. Но това се отнася за още много от творенията на Борис Карадимчев.

На юбилейния концерт по повод осемдесетата годишнина на Борис Ка­радимчев зала „България” сякаш е приютила огромен хор, който в един глас пее: „Хора и улици”, „Остава­ме”, „Богатство” – някогаш­ният хит, изпълнен от Чочо Владовски за хазяйката и каничката с кафе, „На­шият град”, „Зеленоокото момиче”. На сцената са: Маргарита Хранова, Мими Иванова, Орлин Горанов, Васил Петров и, разбира се, щастливият компо­зитор, който се усмихва притеснено зад огромния букет, учуден, че повече от хиляда души стоят на крака в негова чест и пеят: „Боре, времето е твое!”.

Влиза в устата на лъв от любов

Според житейско-философската формула на Борис Карадимчев щаст­ливият човек трябва да има добри гени, добри приятели, добро на­строение. И той като че ли ги имаше и трите. И още нещо по две: два брака, двама внуци, две нерегламентирани любови.

За първи път се бракосъчетава по настояване на професор Парашкев Хаджиев, който му става кум. Ма­ститият преподавател е добър при­мер за подражание: женен е 6 пъти, като последната му съпруга е негова студентка.

Едно от първите места, в който е назначен музикантът след дипломи­рането си, е Софийският държавен цирк. Там той е главен композитор.

В интервю за в. „Новинар” в наве­черието на осемдесетгодишния си юбилей, Карадимчев разказва за една лудо влюбена в него дресьорка, която го е карала да си сложи главата в устата на лъва, за да докаже, че я обича.

Полякина пък, жена-каучук, прави опит за самоубийство, съкрушена от раздялата си с любимия Борис.

През 1979 година Карадимчев създава Детската вокална група към Двореца на пионерите. Тя е толкова добра, че стига до „Златният Орфей”. И тогава животът ражда една исто­рия, която силно напомня терзанията на героите от филма „Оркестър без име”. Остават часове преди децата да излязат на сцената. От фестивала иска да знаят как да ги обявят. От­говор няма. Ръководителят и мал­чуганите се разхождат из алеите на Слънчев бряг и мислят. Търсят нещо кратко и звучно, тоест нещо, което най-трудно се намира. Така се ражда „Пим-пап”.

А за прозвището на шефа, Папа, има съвсем друга история. Основна заслуга за нея има онази преподава­телка по пеене, която ненавиждала соца, всичко, свързано с него, и най-вече обръщението „Другарко”. „Каква другарка съм ви аз – сопвала се. – Аз съм мадам”. Логично пък новият преподавател бил кръстен Папа. И това се предава от уста на уста, от различни поколения в продълже­ние на 35 години.

Приживе, макар и на шега, Кара­димчев шеговито подхвърля на своя приятел Тончо Русев, че е републи­кански шампион по брой на публи­ката на един концерт. 100 000 души, а и повече, според някои източници. Това се случва на последния митинг на СДС преди първите свободни из­бори. Тогава булевард „Цариградско шосе”, от „Лъвов мост” до „Плиска” е море от хора. И всичките пеят песента му, по текст на Александър Петров, станала химн на демокрацията: „45 години стигат, времето е наше”.

Днес от синия съюз са останали само скромни отломки. Демокра­цията е доста разтегливо и неяс­но понятие, но песента си остана същата – химн, който за съжаление носи повече носталгия, отколкото надежда.

Източник: в-к Шоу