60 години от „историческия априлски пленум“
Превратът срещу вожда от Златица започнал с унижения в Москва
„Червенков беше човек с осанка. Едър, висок, с гордо вдигната глава. У него чувството за лично превъзходство бе вродено. Той дори при разходките си из парка вървеше с няколко крачки пред другите. Обърне се, изчака, каже каквото има да каже и пак напред, махайки с бастуна.“
Такъв е бившият първи в спомените на Анчо Бекяров – кадър на УБО, служил на младини в правителствената резиденция. За много хора от по-старите поколения пък Вълко Червенков е човекът, наложил по сталински модел у нас култа към личността. Та нали с това промиваха мозъците на пролетариата до 1989 г. Предшественикът на Тато бе представян като враг с партиен билет, като управник, опетнил светлия съциализъм.
Червенков изкарал начело на държавата 6 години – от 1950-а до 1956-а, когато се провел „историческият“ Априлски пленум (2-6 април). Петилетка по-късно животът на родения в Златица комунист станал буквално непоносим. Бившият генсек и премиер дори бил изключен от БКП. Обвинен бил, че е налагал култ към личността си, а проявявал и фракционизъм…
Огромна роля в развенчаването на Червенков изиграл неговият наследник на върха Тодор Живков. Тато се заел яростно да критикува Вълко за управлението му. Правчанинът започнал атаките си още преди Априлския пленум, защото имал картбланш от Съветския съюз и неговия лидер Никита Хрушчов.
Иронията в цялата история е, че Червенков сам си вкарал автогол с издигането на Живков по високите етажи на властта. През 1950-а Георги Чанков направил предложение Тато да стане секретар на ЦК на БКП. 4 години по-късно Вълко решил да се раздели с длъжността генерален секретар на партията и нейните функции да бъдат иззети от колективен орган – секретариат. В този секретариат влезли самият Червенков, Живков и още двамина. Добре, ама не можело без формален ръководител. Така за Първи секретар бил предложен хитрецът от Правец. В партията недоумявали защо точно той, съмнявали се в способностите му. Червенков обаче успокоил колегите си. „Тази кандидатура е в духа на новото време. Аз лично я подкрепям“, заявил министър-председателят на пленум, проведен на 25 февруари 1954-та. А четвърт век по-късно, в края на живота си, рекъл пред Антон Югов: „Аз тогава направих голяма грешка. Много голяма грешка!“.
През годините, в които бил подчинен на Вълко Червенков, Тато всячески му се подмазвал. Нещо повече – работел здраво за насаждането на култа към личността на вожда от Златица. Живков редовно събирал главните редактори на вестници и списания, за да ги овиква, че проявяват неуважение към лидера на държавата. Карал им се, че в изданията си пренасят името на Червенков на срички, че не цитират мъдрите му мисли, че невинаги поместват портрета му или пък го публикуват на вътрешни, вместо на челната страница.
В същото време Вълко не държал на тези неща. Той дори се дразнел, задето снимката му постоянно „висяла“ във всекидневниците. Веднъж скастрил някакъв редактор по този повод и човекът се ожалил на Тато. „Другарю Живков, вие настоявате да слагаме портрета на другаря Червенков, но той ни прави бележки. Как да постъпваме?“, казал журналистът. А Живков му отвърнал: „Този въпрос не е личен. Въпрос е на Централния комитет“.
Куриозна случка имало след един конгрес на Отечествения фронт. Тогава министър-председателят изнесъл заключителната реч на форума, а в. „Работническо дело“ не я публикувал. На Червенков не му станало приятно, но не предприел наказателни мерки. А Живков, за да поправи допуснатата грешка, се разпоредил речта да бъде отпечатана на следващия ден във всички всекидневници. Това вече ядосало първия човек в държавата. Той изпратил гневно писмо до кандидат-члена на Политбюро и главен редактор на „Работническо дело“ Атанас Стойков. „Очевидно направили сте това, за да поправите вчерашната си грешка. По-добре да не се бяхте опитвали да я поправяте. Ясно е, че вие в дадения случай нито конгреса уважавате, нито разбирате политическия смисъл на заключителната дума, нейното значение…“, скарал се премиерът в писмен вид. И се разпоредил вестникарите занапред да не предприемат подобни действия без указания от ЦК.
Живков не си признал, че словото на Червенков се е появило в пресата по негово нареждане. Дори напротив! Той предложил редакторът на „Работническо дело“ да бъде наказан, задето е пуснал речта по другите вестници с един ден закъснение.
„Аз никога не съм поддържал и нямам никаква своя инициатива да се самоизтъквам. Самоизтъкваха ме и се занимаваха със славословие тези, които бяха около мене… И когато аз на няколко пъти по време на манифестации, организирани от Областния комитет в София, секретар на който беше Тодор Живков, му обръщах сериозно внимание, че има вина, задето се шуми в тези манифестации и се скандира моето име, той – дали искрено, дали лукаво – казваше: „Абе, другарю Червенков, как можеш да говориш за изкуствено нареждане, погледни с какви пламнали очи те гледат манифестантите, нима това може изкуствено да се създава?“. И след това не се посвени, както и някои други не се посвениха да кажат, че едва ли не аз сам съм създавал тези шумотевици около моето име“, написал е в спомените си Червенков.
През лятото на 1955 г. да кара отпуската си у нас пристигнал Никита Хрушчов.
През цялото време наследилият Сталин съветски лидер бил в компанията на Живков. Двамата ходили на лов, на разходки, хранели се заедно. Тато определено се харесал на руския ръководител и онзи му отправил оферта – да заеме мястото на Червенков.
Докато бил в София, Хрушчов само веднъж се видял с Вълко. Казал му, че трябва да напише статия против Сталин в „Работническо дело“.
„Йосиф Висарионович е голяма личност. Аз съм много малък да пиша за него“, опънал се българският министър-председател. С което де факто окончателно си подписал присъдата – сваляне от власт и изпадане в немилост.
Получил картбланш от Москва, Живков започнал да търси съюзници в Политбюро, които да му помогнат да избута Червенков от първото място в държавното ръководство. Най-напред на негова страна застанал Георги Дамянов. Така пътят към Априлския пленум и издигането на Тато бил открит.
Още през 1954 г. в Москва Червенков бил критикуван за насаждането на култ към личността му. А през март 1956 г. буквално бил унижен в съветската столица на среща на нашето и руското партийно ръководство. „С пристигането си аз се оказах в пълна изолация, както от страна на членовете на Политбюро, така и от съветските другари. Никой с мене не говори по характера на предстоящата среща. Никой не намери за необходимо да ми съобщи, че Политбюро е решило доклада пред съветските другари да бъде направен не от мене, а от Тодор Живков. На тази среща в Москва по здравословни причини не беше дошъл само Г. Дамянов. Можех ли аз да допусна, че зад гърба ми, скришом от мене, със знанието на съветските другари, на другари от апарата на международния отдел на ЦК на КПСС се изготвя доклад от името на Политбюро? Никога не можех да допусна. За това узрях едва когато започна съвместната ни среща“, отбелязал е Червенков в мемоарите си. Там той подробно е разказал за съвместното българо-руско заседание, с което започнало отстраняването му от министърпредседателския пост.
„Кой от вас ще докладва?“, обърнал се Хрушчов към българските другари. Вълко вдигнал ръка, но в същия миг се изправил Тодор Живков. Тато заявил, че мнозинството в Политбюро е поръчало нему да направи доклад на съвместното заседание. Обадили се други от българската делегация и настояли да се изкаже именно Живков. „Хрушчов ме погледна, направи някакъв жест, който аз разбрах като заявление за непредвидено обстоятелство, променящо обстановката. Разбира се, не е могло да не знае предварително, че за докладчик се е готвил именно Живков при активното съдействие на международния отдел на ЦК на КПСС, ръководител на който беше Борис Пономарьов. Аз останах като попарен“, четем в спомените на Червенков.
Тато започнал речта си. Изтъкнал, че съществувала у нас съвършено неограничена лична диктатура, самовластие, пълно пренебрежение към необходимостта от своевременно решение на назрелите въпроси, „затягане на гайките по всички линии“ и т.н. и т.н. Култът към личността на Сталин в България, благодарение на Вълко Червенков бил пуснал най- дълбоки корени в сравнение с другите социалистически страни. Имало и култ към самия наш министър-председател. Необходимо било да се направят решителни изводи.
След Живков дали думата и на Червенков. Но вече не като на човек, отговарящ за делата в партията и държавата, а като на обвиняем за разпространението на зловреден култ към личността.
Работната част приключила и в една от съседните стаи сервирали обяд. „Вдигнати бяха наздравици. Чукахме се като на сватба. Аз бях в шеметно състояние от цялото това съвместно заседание. Живков се чукна с чашата с мене с особено, бих казал самодоволно-тържествуващо намигване, като каза: „Видя ли, всяко чудо за три дена!“. Какво можех да кажа? Слушах и мълчах. Всичко това ставаше в Москва, в Политбюро на ЦК на КПСС – светинята за мене. Мълчах с голяма мъка, с голям смут в душата, който трябваше да преодолея – събрах всички сили за тази цел. И така, аз бях фактически снет от поста ръководител на Политбюро, а така също и от поста председател на Министерски съвет още тук, в Москва“, споделил е Червенков в мемоарите си.
За неговата съдба Априлският пленум се оказал просто една формалност. Вълко си направил самокритика на „историческия“ партиен форум и не се съпротивлявал срещу свалянето му от премиерския пост. Дори гласувал за априлските решения „с надежда, че работите, що се отнася до методите и стила, могат наистина да станат по-добри и по-полезни“.
До 1961 г. Червенков останал подпредседател на Министерския съвет. А само няколко месеца по-късно бил тотално развенчан и изхвърлен от Политбюро на пореден пленум на ЦК. Защо ли? Защото на конгрес на профсъюзите делегатите го аплодирали по-бурно от новия първи в държавата – Тодор Живков. Диктаторът от Правец нямало как да прости това.
През ноември 1962 г. Вълко Червенков бил изключен и от БКП с формулировката „за фракционизъм“. След 6 години – през май 1969 г., обаче възстановили партийното му членство.
„Разбира се, ако моето изключване в края на 1962 г. беше широко и шумно огласено в печата, за възстановяването ми в партията не беше и дума продумана в пресата. Морал!“, ядосвал се Вълко Червенков приживе.