Йорданка Фандъкова в най-откровената си изповед: Слаба съм само пред съпруга си

Когато се разболях от рак, нямах време да мисля за болестта

Йорданка Фандъкова е една от най-успешните жени в българската политика. Родена е на 12 април 1962 г. в Самоков, омъжена е за д-р Юри Фандъков и има дъщеря. Отскоро се радва и на внуци. Два мандата е кмет на София, а за кратко е и министър на образованието, младежта и науката. Дългогодишен директор е на 73-то СОУ „Владислав Граматик“. Йорданка даде най-откровеното си интервю за предаването „Папараци“ миналата неде­ля. Публикуваме, част от изповедта й.

– С какво свързвате 1982 година, госпожо Фандъкова?

– Това е годината на раждане на моята дъщеря. Една от най-щастливите ми години.

– Тогава сте едва на 19 години. Не се ли притеснихте, че толкова рано ще станете майка?

– В тези години както аз, така и моите приятели се чувствахме много зрели. Смятахме, че сме подготвени за живота. С моя съпруг нямахме никакви колебания и не съжалявам нито за минута за това, което се случи. Това беше подаръкът ми за рождения ден. Навърших 20 години и на следващия ден родих дъщеря си. Бях студентка, не съм прекъсвала нито за месец, явих се на сесията, взех си всички изпити. Помагаха ми, грижеха се за дъщеря ми, а ние се радвахме на детето.

– Срещате мъжа си ученическите години Това ли е първата и единствена любов в живота ви?

– И до ден днешен той е най-важният човек в живота ми. Запознахме се в училище, бяхме в съседни класове. Най-интересното е, че най-близката ми приятелка има същата съдба. Бяхме млади и вярвахме, че това са правилните решения, смятахме, че сме мъдри. Вдъхновявахме се от филми като „Всичко е любов“, „Вчера“ и слушахме рок. Имахме пълноценни младежки години. Той идваше на срещите с роза. Беше мило и романтично. Водехме сериозни разговори. Помня всяка секунда от важните моменти.

– Заедно сте близо 40 години, което е истински подвиг. Имали ли сте тежки периоди?

– Много тежки моменти сме имали, но сме ги преживявали, защото сме били заедно. Включително здравословни, смяна на работа, вземане на решения. Подкрепяме се взаимно и до ден днешен. Това ми дава сили да работя почти денонощно.

– Споменахте здраво­словен проблем, успяхте да се преборите с рака на гърдата. Когато ви съ­общиха диагнозата, коя беше първата ви мисъл?

– Дължа откриването на болестта в ранен етап точ­но на мъжа ми, който ме накара да отида на профилактичен преглед.

Притеснението ми дой­де в момента, когато ви­дях шока на съпруга си и дъщеря си. Докато осъзна­еш, вече си започнал ле­чението.

– Нямаше ли стрес поне за кратък период?

– Имаше, но толкова бър­зо се случи. Лекарят ми съ­общи точно преди да вляза за операцията. После за­почна лечението. Аз вяр­вам на медиците, в Бълга­рия се лекувах и благодаря от сърце на всич­ки, които го­вореха откровено и вършеха рабо­тата си професионално. Надеждата, която ми да­доха, ме съпътстваше през цялото време. Не съм има­ла драматични очаквания.

– Докато върви лече­нието, за кратък период не ходите на работа. Дали това не е било бягство от мислите за проблема?

– Ангажиментите и рабо­тата помагат в тежки мо­менти. Това беше първа­та година, когато бях кмет. Бях избрана преди няколко месеца и имах трудни задачи. Чувствах се в силите си да работя, не съм имала чисто физически пробле­ми. Не можех да си позволя да оставя работата си. Вариантът е бил да се от­кажа, но не съм си го и помисляла. Едва ли и хората покрай мен бяха забеляза­ли, че имам проблем. Рабо­тата на кмета е буквално 24 часа, телефонът вина­ги е до мен. През деня срещите са напрегнати, проблемите са мно­го. Нямах време да мисля за болестта.

– Коя беше най-тежката част от лечението?

– Терапиите са сериозно предизвикателство. Всич­ки, които са минали през това, знаят. Особено хи­миотерапията. Преодоля­ва се, но е необходимо да си силен.

– Колебаехте ли се, пре­ди да съобщите публич­но за здравословния си проблем?

– Не, никак не ми беше трудно. Изненадах се, когато започнаха да разговарят хора с мен, претърпели по­добно заболяване, като все едно е нещо непри­лично. Това е бо­лест като всяка друга.

– Когато лекарите ви съобщиха, че всичко е минало бла­гополучно, поми­слихте ли си, че Господ ви дава добър знак?

– О, да. Аз съм вярващ човек и смятам, че мога да продължа да работя благо­дарение на Господ и лека­рите. Вярата е силно оръ­жие в преодоляването на трудности. Аз съм възпита­на по този начин от майка ми още от раждането ми.

– Друг тежък момент в живота ви е загубата на вашите родители. Кога най-силно чувствате лип­сата им?

– Липсата на родителите е завинаги. Усеща се всеки ден. Бяха прекрасни хора. Работеха в сферата на ту­ризма. Родена съм в Са­моков, те работеха в Боро­вец. Когато съм се родила, са живели там, детството ми е преминало там, така че съм свързана с този курорт и ме боли, когато не се развива добре. Дължа много на тях. Жалкото е, че човек го осъзнава, когато ги загуби. Подкрепяха ме много дискретно през целия ми живот, без да се намесват и да дават някакви съве­ти и препоръки. Дадоха ми възпитание и опора, коя­то усещам и сега и се опитвам да предам на дъщеря си.

– Кога сте слаба?

– Когато съм със съ­пруга си, защото той е силен. Не се замислям върху тези неща, рядко ми се случ­ва да говоря за себе си.

– Само съпругът ви ли може да ви види разплакана?

– Аз не пла­ча чес­то, но той е чове­кът, пред кого­то мога всичко да направя, да

кажа. Споделям и с дъщеря ми и се шегуваме, че не е много ясно коя е майката, коя дъщерята.

– Каква домакиня сте?

– Обичам да домакин­ствам. Когато съм вкъщи, си поемам задълженията. Пазарувам, даже хората ме виждат в кварталния мага­зин. Имам един специали­тет, който всички обичат – пиле по белгийски. Много е сложен и рядко го правя, напоследък готвя супи, защото внучето ги харесва. Покрай него и големите си хапват.

– Внуците ли ви дават специалното душевно равновесие?

– На внуците се радваш, към децата си имаш отго­ворност. С малкото дете се развличаш от задачите и проблемите. В малкото сво­бодно време се занимавам с тях. Винаги съм твърдяла, че не е важно колко вре­ме си с някого, а дали об­щуваш с него пълноценно. Мисля, че при нас се по­лучава. Всеки е зает, има своя график, съпругът ми дава дежурства.

– Има ли илюзия, с коя­то сте се разделили?

– Не съм имала илюзии в живота си. Оптимист съм, но има случаи, когато опти­мизмът ме напуска. Живе­ем в трудни времена и по­някога си мисля, че нещо никога няма да се случи. После ми се връща вярата. Това са по-скоро обичайни разочарования. Гледам реално на нещата и съм чо­век, който е стъпил здраво на земята. Внимавам как­во обещавам и се чувствам длъжна да обясня, когато нещо не се случи.

– В каква ситуация бих­те се отказали от успеш­ната си политическа ка­риера в името на семей­ството?

– Не съм имала болни амбиции за кариера, не е някаква драма, ако се на­ложи да се посветя на се­мейството си.

Източник: в-к Галерия