Врачанският край преди години бил българският Клондайк

0
1020

Реките били златоносни, 20 златари правели бижута в града под Вола

Построен върху бившето училище „Възнесение“, етнографско-възрожденският комплекс „Св. Софроний Врачански“ показва културата на хората от Враца, живели в края на 19. и първите години на 20. век. Музеят е открит на 25 май 1987 г. Камбанен звън, досущ като звънеца в някогашното училище, посреща гостите в основната сграда, пише „Стандарт“.

Тя е построена върху основите на бившето школо, което е едно от първите във Враца. Сградата е направена по образец на училището. На мястото на чиновете в класните стаи днес са подредени експозициите. За всеки от четирите годишни сезона са показани най-характерните обреди и обичаи за облеклото на населението.

Мартеници с чесън вдигали болните

Традиционни мартеници, които някогашната врачанката е приготвяла, са изложени в комплекса. В миналото стопанката усуквала сама вкъщи бялата и червена прежда. Всяка мартеничка била наричана за определен човек. Имало не само за семейството, но и за дръвчетата в двора и животните. На болния в къщата се слагала специална мартеница. В нея стопанката слагала скилидка чесън, за да прогони злите сили и болестта от човека. В комплекса е подредена и експозиция, посветена на други пролетни празници – Великден и Гергьовден. Характерните за региона обредни хлябове, на които се слагали по 5 боядисани в червено яйца, също са изложени в музея. До тях туристите могат да видят и чудни питки с изобразени кошари, овце и кучета. Те се правели за Гергьовден. Лятото бил сезонът за работа. Той е показан чрез характерните костюми на жътвар и жътварка, стомните, в които носели вода на полето и глинените съдове, в които стопанката приготвяла зимнината.

Пречиствали с огън кръстника

Врачанският регион се славел с продължителните и пищни сватби. Най-често те се правели през есента, след като работата на полето е приключила. Характерното за региона е в костюма на невестата, която е с червен воал. Етнографите обясняват, че той е пазел булката от уроки. Кръстникът, който заемал ключова роля в ритуала, бил опалван, за да се пречисти. Пиршествата започвали в петък и приключвали най-рано в понеделник. Зимният сезон е показан с традиционното облекло и характерните оръдия на труда, свързани главно с обработка на коноп, вълна, памук, плетачество и шивачество, тъкачество и везбена орнаментика.

Костюми сменили потурите

Една от залите в комплекса показва тоалетите на заможните врачани. Това били хора от успели семейства, изучили се в Западна Европа, а след това се върнали в родния край, но вече с променена и модерна визия. Градът приличал на моден подиум. Женските тоалети били изключително разкошни и пищни. С буфан ръкави и много разкроени поли, шапки, воалетки и ръкавици, дамите кръстосвали града. Мъжете скъсали с потурите, елеците и калпаците и сложили костюми. Врачанинът бил елегантен – с бастунче и шапка. Дамите обръщали много внимание на външния си вид. В града имало модни шивачки, които майсторили тоалети от модни списания, донесени от чужбина.

Дико Илиев излял мъката по дъщеря си на брега на Дунава

В етнографския комплекс е подредена и експозиция, посветена на великия музикант Дико Илиев. Творецът е роден в село Карлуково, но след престоя му в казармата се преселва в Оряхово, Врачанско. Още 14-годишен Дико Илиев става войник. Участва в няколко войни. От фронта се завърнал в родното Карлуково, но нямал препитание там. Така се озовал в Оряхово, където създал семейство. Бай Дико, както го наричали хората в региона, оставил десетки произведения в музикалната съкровищница на България. Най-известното е Дунавското хоро, без което не минава нито един празник. В комплекса се пазят лични вещи, документи, оригинални партитури и снимки от живота и творчеството на музиканта. Дико Илиев е баща на десетки духови оркестри в Северозапада. Музикални инструменти от тях също са подредени в музея. Душата на музиканта, чийто произведения и до днес веселят народа, била много тъжна. Три от децата на Дико Илиев умират. На едно от тях – дъщерята Александрийка, той посвещава хоро. Едно от най-хубавите произведения на музиканта е сътворено след погребението й. Бащата отишъл на брега на река Дунав и излял мъката си в ноти.

Реките били златоносни

Някои от реките във Врачанско били златоносни, което породило златарството в региона. Била създадена и школа, в която около 20 златари правели бижута от злато и сребро. Експозиция на произведени в региона накити е подредена в къщата на Иван Замбин, която е една от трите възрожденски в комплекса. В нея са показани и други два занаята, присъщи за региона – бубарството и лозарството. С последния се прочува жител на Враца по време на международно изложение за вина и ликьори в Брюксел. През 1896 г. виното на Стефан Кръскьов „опиянява“ чужденците и получава диплом-приз за него.

Колиба от слама срещу книжки и колички

В къщата на Григорий Найденов е подредена една от най-новите експозиции на комплекса – „Светът на детето“. В нея се прави съпоставка между градското и селското хлапе. Показани са не само играчките, но и облеклата на малчуганите от онова време. Топки от козина и парцали, колиби от царевица и шейни забавлявали селските деца. В къщата са показани и играчките на градското хлапе – кубчета от дърво, книжки и колички, характерни за по-заможните семейства. От етнографския комплекс във Враца споделят, че експозицията е най-интересна за децата, които се изумяват пред витрините. Последната от трите къщи в комплекса е на прочутия търговец от Враца Димитраки Хаджитошин. Тя е паметник на културата. На първия етаж са показани кухнята и спалнята, а на втория етаж стаята, в която Хаджитошин посрещал партньорите си, най-често чужденци. Това е и единствената къща в града, в която таваните на две от стаите са направени изцяло от дърворезба.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук