Великата ни актриса Стоянка Мутафова стана на 94 години на 2 февруари! Достолепната дама на българския театър е родена през 1922 г. в София. Баща й Константин Мутафов е драматург в Народния театър „Иван Вазов”. През 1941 г. завършва Първа софийска девическа гимназия, а след това – класическа филология в Софийския университет „Климент Охридски” и Държавна театрална школа в София. От 1946 г. до 1949 г. работи в театър в Прага, а от 1949 до 1956 г. – в Народния. Тя е един от основателите на Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов”.
Актрисата има 3 брака. През 1946 г. се жени за първия си съпруг – чешкия режисьор Роберт Роснер, когато е на 23 години, а той – на 51. След брака отиват да живеят във Виена, а после заради неговата работа се преселват в Прага. Вторият й съпруг е Леонид Грубешлиев, по професия журналист и преводач. От него е единствената й дъщеря – Мария Грубешлиева – Муки. Третият съпруг на Мутафова е актьорът Нейчо Попов. За него тя казва, че е любовта на живота й. За първи път се вижда с него в Народния театър, където тя започва да работи като актриса, а той е студент във ВИТИЗ.
Няколко дни преди рождения си ден голямата Стояна свали маските и грима специално за читателите на народното издание!
– Доста бурна беше тази година за вас – преживяхте операция на окото, счупихте ръка, контузихте крак, но посрещате 94-тия си рожден ден в добро здраве и в прекрасно настроение, г-жо Мутафова…
– Операцията мина добре, сега виждам по-добре с дясното око. Като си пуснах телевизора, не познах, че това е моят телевизор. О-о-о, цветовете по-ярки, по-ясни! Но още не е докрай свършена работата. Трябва да оперирам и лявото око и после ще слагам подходящи очила. На 1 март е насрочена операцията. Трябва да се обадя в театъра да предупредя, защото са ми сложили представление вечерта и то трябва да падне.
Искам да започна отново да чета, защото аз
20 години книга не съм отворила
Сценариите ми ги увеличаваха, правеха огромни буквите, за да мога да чета. Ставаха големи почти като на афиш и ползвах лупа. Трудно се възприема така, друго е страница да възприемеш, друго е да възприемаш такова голямо нещо – едва ли не на ред по буква, та то не се връзва като текст! Мъчително ми беше, много мъчително учех ролите си. Аз имам добра памет и бързо помня, но докато го видиш, за да го запомниш текста, това беше трудното…
– Е, това за радост вече ще остане в миналото…
– Да, мисля, че ще остане в миналото, защото то много не ми остава вече… (смее се бурно).
– Вашето черно чувство за хумор е пословично. Но доста трудно сте преодолели страха от операцията?
– Не съм оперирана досега и интервенции не понасям. Дори като трябва да ми сложат инжекция, почти припадам от страх. Но сега не изпитах никаква болка, само усещах, че лекарят ме попипваше по окото. Нищо повече. Д-р Веселин Даскалов е много голям специалист и аз много държах той да ме оперира. Освен това е и много симпатичен като човек, приятен е, предразполага те. Защото има доктори, които само като ги видиш, ти идва да побегнеш на секундата! А при д-р Даскалов е точно обратното – като отида при него ми е кеф – приказваме си, смеем се, аз просто не знам как ще му се отблагодаря на този човек, че ми отвори окото! Като ми отвори и другото, целият свят ще се отвори за мен!
– Къде ще изкарате тази година рождения си ден? Какво предвиждате за празника си?
– На 1 февруари заминаваме с Муки за Берлин. Българската общност ме покани да играя там. Емигрантите много ме обичат, за което им благодаря. Точно на рождения ми ден имам представление на „Г-жа Стихийно бедствие”, след това ще ми дадат прием с българската общност. Та на всичкото отгоре съм се хванала сега някакви рокли да си оправям, за
да се покажа по-елегантна
Откакто не виждам и не чета, не се срещам много с хора, затворила съм се, защото не се чувствам в крак с времето. Пък то не съм кой знае какво изтървала, защото много четях едно време и каквото трябва да прочета, аз съм го прочела… А аз много обичах да чета, извънредно много, и то сериозна литература. Много се смея на някои хора, които казват: „Аз много чета!”. А се оказва, че те си купуват книги по бензиностанциите! Смятат, че това е голяма литература. Не, аз четях висока литература…
– Какъв подарък ви е подготвила дъщеря ви Муки, разузнахте ли?
– Щастлива съм, че Муки в Германия ще подари на българите, които ще присъстват на спектакъла, книгата, която написа за мен – „Госпожа Стихийно бедствие”. Това ще бъде и най-големият подарък за мен.
– Какво предстои след Берлин?
– Канят ме пак в Америка. Вече 6 пъти съм била, не знам какво да правя. Един лекар казва: „Пет пари не давай, тръгвай!”. Друг пък ме спира: „Не тръгвай!”. От Америка ме агитират – в самолетите имало първа класа – ще ме сложат в голяма стая с легло, в което аз ще си лежа. До мен ще има лекар от едната страна, дъщеря ми – от другата страна… Викам: „Добре, като има лекар, нека да има и един поп, да ме опее, ако се наложи! (смее се). Баща ми, горкичкият, имаше тумор в мозъка и вече му беше писнало от всичко. Аз го придружавах навсякъде. Имаше един много голям професор във Виена, който обещаваше да го върне здрав, ако отиде при него на лечение. Но баща ми казваше: „Не искам да си оставям костите по чужбина!” А аз го успокоявах на шега: „Бе, татко, ние няма да ти ги оставим там, ще ти ги приберем!”(смях). Та и аз така сега…
Абе, ще видим как ще се почувствам сега в Германия и ще реша какво да правя…
– Откакто си счупихте миналото лято ръката на тревата във виличката ви в Драгалевци, ходили ли сте там?
– Не, Муки не ме пусна да отида, защото я хвана страх. Имаше хубаво време и имах свободно време, но Муки: „Не, тука, тука, ще седиш до мене, защото много ме е страх да те пусна!”. Така че миналото лято много страдах за Драгалевци. Много обичам да ходя, когато съм там, просто живея! Обичам много природата… Обичам планината. На морето се радвам по един начин, на планината – по друг начин.
– Споделяли сте ми, че много обичате морето. Предвиждате ли да му се полюбувате това лято?
– Морето ме вълнува много. В морето всеки един сантиметър е различен. На едно място лъщи слънце, на друго – друго виждам. Човек с въображението си гледа. И много
обичах да говоря с чайките
Нямах страх от медузи. Всички пищят с отвращение: „Ау-у, медузи, не влизай!”. А аз си ги пробия най-спокойно и влизам навътре. Нищо от това, което ражда морето, не ме плаши. Хората са различни. Сега си спомням една смешна случка. Когато Стаматов бил председател на Съюза на артистите, решават да си направят разходка до Америка. На палубата, голямата актриса Зорка Йорданова, която беше много романтична, много фин човек, развълнувана гледала морската шир: „Каква красота, какво безбрежие!”. Актьорът Коджабашев седял до нея и вметнал иронично: „Е, к’во, вОда!”. Но сигурно го е казал с чувство за хумор, защото той имаше голямо чувство за хумор… Та аз плувах много хубаво, не съм била плувкиня, просто си плувах за удоволоствие като луда и не съм се уморявала. Не знаех какво е умора. Но лекарите сега не ми дават, защото малко не съм добре със сърцето. А на младини плувах, без да се съобразявам колко време е минало. Един път дори загубих бряг! Уплаших се много. Чудех се: „Боже, сега насам ли, натам ли?”. Ако тръгна натам, да не взема да стигна Цариград. Я да се науча да хвърлям гребци и кючеци още във водата, че като ме посрещнат в Турция, да не се изложа (смях). Но нещо ме е насочило, улучила съм правилната посока. А на всичкото отгоре
без малко да прегърна един удавник
в морето до мен. Удавил се в Созопол, а водата го донесла в Бургас, после разбрах… И затова – ту се обърна по гръб, ту плувам брус, за да не ме докосне мъртвецът….
По едно време видях брега, успокоих се. А там се събрал, народ, народ, народ! Чакат ме спасителни лодки, чудеса… Добрах се до брега и паднах на пясъка. Нейчо, мъжът ми, без малко да ме бие: „Може ли да ме поставиш в такова положение, да изчезнеш във водата и да те няма!”. Голямо премеждие, един-два дена не влизах във водата. Дотогава никога не съм се страхувала от морето, колкото съм по навътре, толкова по-добре съм се чувствала.
И друг път изпитах страх. Аз не знаех, по-късно разбрах, че капитаните на корабите не стоят постоянно на руля. Те задават посоката и от време на време отиват да видят дали всичко е наред. Плувам си аз в морето и гледам, че един параход се движи точно срещу мене и не мърда! Аз му давам знак, че има човек, да се мръдне… Не! Накъдето аз отида и той срещу мен! Викам си: „Боже, този ще ме направи на кайма!”. Едва успях да се отдалеча от него, а като излязох, ми казаха, че голямо премеждие съм преживяла. Ако съм попаднала във водовъртежа около парахода, нищо не е щяло да остане от мен!
– Преди седмица пловдивската публика не ви е дала час и половина да слезете от сцената. Вълнувате ли се още от такива неща?
– Никога не се възторгвам, когато публиката много ме аплодира. Аз все се критикувам, все не съм доволна от себе си. Не обичам да се хваля. Има актьори, които се мислят вече за световни. При мен такова нещо няма. Обратното – все не съм доволна от себе си, все искам повече. Аз съм си както в началото – винаги с един страх. По природа съм си такава – малко фаталистка, представям си все лоши работи. Като сънувам лош сън, винаги
ще ми си случи нещо лошо
Или обратното. Като си отиде мъжът ми, Нейчо Попов, всички в театъра извадиха калъчките срещу мен. Тогава 5 години едва-едва си държах главата над водата. Много тежък период преживях, много мръсотии ми правеха. Но мина време и една нощ сънувам едни великолепни цветя, които излъчват прекрасно ухание, невероятно ухание на някакви особени цветя, неописуемо… Като се събудих, си помислих: „Май, май, ще се отърва от враговете си!”. Така и се получи (смее се).
– Какво се случи?
– Смени се директорът на театъра, дойде нов, който ме обичаше и нещата се промениха. Когато пък в театъра постъпи режисьорът Младен Киселов, ми върна работата, живота! Високо ме оцени! Казваше: „Ти не си знаеш цената, мойто момиче! Ти имаш такава вътрешна сила, но не я знаеш!”. А аз си я знаех, но я пазех за себе си, защото бях сигурна, че никой няма да ми повярва. Бяха ме приели като комедийна актриса и за драматична роля не можеше и да се помисли. Младен ми каза: „Ти трябва да изиграеш една майка Кураж и знаеш ли как ще я изиграеш?!”. Възкликнах: „Не думай, бе, Младене, не ме ли надценяваш?!”. А той: „Не, не те надценявам!”.
И започнахме да работим, но той трябваше да замине за Америка. Неговият развод го довърши! Като говоря за него и сега ми става мъчно. Само той ме разбра и то без да сме били близки! След Младен нещата при мен тръгнаха нагоре. Той разбра наистина какво мога. Направих най-хубавите си роли…
– Имате ли днес все още своите съмнения в професията?
– А, то само глупакът няма съмнения. Дори съм се съмнявала дали изобщо е трябвало да се захващам с театъра… По принцип добрите артисти не са дребни чиновници. Могат и да провалят някоя роля, могат да ги унищожат с най-малкото – дори само с един поглед. Това са талантливите артисти… Средните – те са добре! Те са уверени в себе си, добре работят, здраво, не се провалят. Големият артист може да си позволи дори да се провали и пак ще бъде голям… Аз не съм и от най-веселите хора.
Много веселите хора са по-глупавичките
На всичко се смеят, лесно се смеят, леко приемат нещата. Аз приемам много тежко нещата. От малка съм такава – не искам много да се радвам, да не дойде лошото след това…
– Кои са сега приятелите ви в гилдията?
– Йорданка Стефанова ми е приятелка, много почтен човек, добра артистка е и затова не завижда (смее се). Жанет Йовчева също ми е много близка, много е интелигентна. Но тя замина за Индия с мъжа си. Казах й: „Не ти трябва да се връщаш, стой там!”. Приятели сме с Любо Нейков, с Албена Павлова от „Столичаните”. Много сме близки с Адриана Андреева, която беше до мен по време на операцията заедно с дъщеря ми, с Николай Атанасов-Шуши, с тях играем заедно в „Госпожа Стихийно бедствие” и се обичаме много…
– Още ли се вълнувате, преди да излезете на сцената?
– Някои казват, че винаги е като първия път. Неее, това не е вярно! Но въпреки всичко, има си една треска, преди да изляза на сцената, всеки път… Но опитът си казва думата…
– Какво желаете да ви се случи по-нататък в живота?
– Искам повече спокойствие. Живях много неспокойно, неспокоен човек съм. Искам малко да си успокоя духа. Някой път ме питат: „Какво ти е пък на тебе? Всичко имаш – сцена имаш дори на тези години! Отговарям в такива случаи: „Имам едно вътрешно не-спо-кой-ство!”. Това е най-страшното! Характер. Това ми пречи, други викат, пък че това ми помага и ме поддържа жизнена на тези години. Де да знам! Божа работа!
– Има ли роля, която искате да изиграете отсега нататък?
– Почти всички роли, които съм искала, съм изиграла. Останаха някои неизиграни, разбира се. Е, то не може всичките… Помня Зорка Йорданова как се тюхкаше по този повод, а аз се чудех: „Какво се тюхка, толкова роли е изиграла!?”. А тя ми разправяше: „А-а-а, дай Боже, да остарееш, ще се тюхкаш и ти!”. Така и стана. Ако е нещо ново, нещо интересно, да, но трябва да отговаря на възрастта ми.
Не съм заритала за роли на бабички
(отново избухва в смях)
– А мислили ли сте да слезете от сцената?
– Понякога искам, понякога не искам. Има дни, когато размишлявам: Абе, какво правя още по сцените на тия години?”. Друг път си мисля: „А какво ще правя, като остана без сцената?!”. Абе, каквото ми поднесе съдбата. Благодарна съм, че имам това, което беше дотук!
Декор падна върху мен, виждах само кръв пред очите си
„Не бях млада, някъде 60-годишна, но младеех много – катерех се, въртях се на едно колело! Един грамаден декор падна върху мен, Кольо Анастасов без да иска, го бутна. Апликира ме на земята!”, връща лентата назад Стояна как е загубила зрението си.
„Има режисьори, които пълнят сцената с желязо и дърво, а не я пълнят с изкуство. Подобен беше и този случай. Когато ме вдигнаха, не виждах нищо, само кръв – червени хризантеми пред мен цъфтяха! Страшно! Много увреждания получих!”, добавя тя.
С Невена Коканова бяхме една кръвна група
„Имах голямо приятелство с Невена Коканова и много страдам без нея”, признава пред „ШОУ” голямата актриса.
Дойде в театъра едно момиченце, много красиво, побърках се, като я видях: „Боже, колко е хубава!”. А то, горкичкото, само плете едни тънки краченца, много неудобно се чувстваше… Много скоро станахме приятелки. Чудила съм се: „Невено, голяма разлика има между нас, аз мога да ти бъда майка!”. А тя рече: „Важното е, че сме една кръвна група!”. Но тя беше много по-мъдра от мен, много по-мъдра. Накрая, преди да умре, трите с нея и с Мара Статулова не се разделяхме. И в болницата само ние ходехме…
Невена Коканова, горкичката, навремето все казваше, много скоро след това се разболя: „Абе, запалете, лампите, стига сте гасили тези лампи! После ни чака само тъмнина. Дайте светлина!. Като че ли усещаше нещо… Много я обичах.
На Невена, на Жана Стоянович, и на Васил Попов ми се иска да им кажа: „Едно голямо, безмерно благодаря! Обичам ви!. Приятелство трудно се намира”, изповяда легендата.
Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА,ШОУ