Знаменитият пианист Иван Дреников: В ДС са ме водили за „изменник на родината“

0
1091

Пианистът Иван Дреников е изпълнител със световна известност. Концертирал е в най-големите зали по света. Изпълненията му на Рахманинов са в златната колекция на американските записи. Световни пианисти като Микеланджели и Алексис Вайсенберг го канят лично на специализации в Рим и Париж. В продължение на 20 години, Микеланджели му съдейства да концертира чрез импресарските къщи, с които той самият работи.

Големият Хачатурян при гостуване в София казва: „Това момче винаги ще има запазено място в моя клас”. Дреников е носител на наградата „Бузони” още на 18 години, а на 22 години учителят му Панчо Владигеров му подарява стипендия от присъдената му Хердерова награда, за да учи във Виенската академия. Носител е на международната награда „Златният стрелец”, сред чиито притежатели са личности като Борис Христов, Алберто Сорди, Николай Гяуров, Мая Плисецкая. Името му фигурира в големите музикални енциклопедии.

Днес Иван Дреников е професор в Софийската музикална академия. Президент е на фондация “Поклонници на А. Б. Микеланджели”.


40_Drenikov11.jpg– Г-н Дреников, ще имате ли юбилеен концерт за 70-годишнината си?
– Никой не ме е поканил. Нашето поколение е забравено. Отдавна и Стойка Миланова, и Марта Деянова не се споменават. Наскоро Милена Моллова на 75 години свири с Филхармонията в зала „България” и се видя каква висока класа музикант е тя, но културната памет на нацията ни линее. Едновремешните културни лидери бяха личности, които работеха за издигане на изкуствата. До ден-днешен бившият министър на културата Георги Йорданов посещава концерти, никой не го кара. А за Людмила Живкова тепърва ще се открива голямата й роля за културата.

– Наскоро имахте майсторски клас по идея на къща-музей „Панчо Владигеров”.
– Таланти има. В Алианс Франсез беше заключителният концерт. Но вижте парадокса в днешни дни – мои ученици, многообещаващи пианисти, нямат работа. Вече няма щат „солисти” в нашите симфонични оркестри, дори и в Софийската филхармония. Къде да идат пианистите, да продават в някой МОЛ ли?! Унищожава се цяла област от културата ни.

Какво значи да те поканят четири-пет пъти да солираш? – Срещу 400 лева? С какво да се храниш и да живееш в останалото време? Затова и безпомощно гледаме как младите напускат страната.

– Защо казвате, че преди няколко години, когато бяхте на работа в посолството ни в Париж, сте си изпатили от типичните български злини?
– Още с пристигането ми там бях посрещнат от посланика ни така, цитирам в прав текст: “Господине, тук вие сте нежелан!” Караха ме да мета двора, на метри от зала „Гаво”, където съм свирил много пъти с огромен успех. Сякаш им доставяше удоволствие да ме унижават, пестяха от заплата за чистач. След сериозни разногласия бях принуден да напусна Културния ни център. После ги осъдих, но да се върна в Париж, вече нямаше смисъл.

Мислех, че в книгата си „Мисия Лондон” Алек Попов преувеличава кошмарната атмосфера в посолствата ни, но се уверих, че е така.

А можех да свърша много работа за България

Познавах се лично с бащата на първата дама на Франция – Карла Бруни- Саркози. Баща й Алберто Бруни-Тедески бе не само голям индустриалец, съсобственик на „Пирели”, избягал от „Червените бригади” от Италия във Франция, но и голям музикант и композитор.Той много често ме канеше да вечерям със семейството им в богатия им дом. Един от концертите си написа специално за мен и аз го изпълних в Париж. На концерта му стои лично посвещение „На Иван Дреников”. Моят учител Панчо Владигеров също ми е посветил свое произведение. Това е най-голямото признание за един музикант – да има специално посветени концерти.

В дома на Тедески говорехме за културата на Изтока и на Запада. Сядахме цялото семейство на масата за вечеря, дори децата участваха в разговорите. Карла има по-големи сестра и брат.

Тук години наред нямах достъп до преподавателска работа в нашата академия. Едвам от седем, осем години, когато бях избран от Висшата атестационна комисия към Министерския съвет, съм професор в консерваторията.

– Чели сте си досието преди време, разбрах…
– Два пъти го поисках. Вторият път заповедта за моето арестуване беше изчезнала. Водех се изменник на родината, защото след двете години стипендия в Римската академия, която бях спечелил като победител в международния конкурс” Бузони”, не се бях прибрал в България. Това се водеше за престъпление. Още с издаването на паспорта ми за Италия започнаха проблемите. Добре, че се намесиха хора като Лъчезар Аврамов, а по-късно и Павел Матев.

Да не говорим за помощта, която ми оказваха посланиците ни в Париж и Рим – Дичо Атанасов, Венелин Коцев, Атанас Божков, но това бяха хора с богата култура, с престиж. Когато в Италия, в голямото списание „Европа” излезе за мен статия от най-авторитетния музикален критик, че съм откритието на годината, Павел Матев, тогава културен министър, ми изпрати поздравителна телеграма. Той се е намесил и да ми удължат паспорта.

Но тъй като в полицията е съществувала заповед да ме арестуват щом се прибера в България, си патих в Пазарджик. Бях поканен от диригента Иван Спасов да свиря с Пазарджишката филхармония. Изпуснах влака от София и взех междуградско такси, за да успея за репетицията. Слизам в Пазарджик, но в хотела не искат да ме запишат. Забравил съм си паспорта.

Водят ме в полицията, а там един офицер ми казва: „Кога си минал незаконно границата?” Веднага е съобщено за мен от София, още тогава са имали факсове в полицията, че трябва да ме арестуват. Но слава Богу, вече притежавах удължена виза. Четири часа прекарах в полицията, докато се изясни положението. Изкарах си концерта и после дойде една другарка от окръжния на партията. Беше станала червена като домат, докато ми се извиняваше.

– Бихте ли разказали за личния си живот, за вашите любови?
– Имах една ученическа любов, като на всеки ученик. Когато заминах за Италия, там много се влюбих в дъщерята на актрисата Ирина Тасева. Живеехме в студентско общежитие към 500 души. Бяхме по на двайсет години. Тя следваше сценография в Художествената академия. Решихме да се оженим.

Цялото посолство бяха направили приготовления, подаръци, бяха с официални костюми. Пристигна от България и майка й. И изведнъж моята невеста се заключи и взе да плаче: „Няма да се женим!” Казвах й: ”Ела поне да съобщим в посолството, че няма да се женим”. А тя: „Ти иди да им кажеш”.

Мисля, че майка й, която преди това беше помогнала за паспорта ми, пристигна, за да не стане сватбата. Явно имаха план-програма – дъщеря й да намери богат мъж, да се изявява в киното. Майка й беше неин идеал и тя искаше да стане актриса, обожаваше професията на майка си, но не можа да направи своя кариера. Сега живее в Холивуд, женена е за богат юрист.

Втората ми любов е актрисата Нели Топалова. Почнахме добре, но характерите ни се разминаваха, както и разбиранията ни за света. Затова и се разделихме. Но пък имаме прекрасен син, Валери, кръстен е на моята френска баба. Синът ми завърши Икономическия университет, защити магистратура в Ротердам и сега е представител на една словашка фирма.

А последната ми любов, това е жена ми Силвана.Тя е от рода на големия ни архитект Васильов, брат на дядо й. Запознахме се в галерия „Росита” на една изложба и оттогава вече 22 години сме женени. Направо си е рекорд в днешно време.

И сватбената ни снимка не ни омръзва да си я гледаме. Силвана има страхотно чувство за хумор и това „пречи” да се разрази някоя домашна буря.

Обикновено аз като музикант съм нервак, вдигам скандалите, а после се извинявам. И на двама ни е втори брак. Жена ми има дъщеря, а вече и внучка.

Да добавя, че Силвана е сигурно единствената жена, която никога не иска подаръци за Нова година или рожден ден. Тя сама си купува, каквото си е намислила, и не ми прави проблем, че съм забравил да й купя подарък.

Едно интервю на Савка ЧОЛАКОВА,ШОУ

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук