За мен се говори, че съм сприхав, капризен и избухлив. Така е.
Параскева не ме видя на първата ни среща
За някои режисьори работата на снимачната площадка е призвание, а за Виктор Божинов е професия. Такава, която изисква не просто да имаш власт над събитията пред камерата, но и да осъзнаваш, че боравиш с нещо крехко. Смята и, че абсолютно задължение на режисьора е във всеки кадър, във всяка сцена, във всеки свой труд да вложи част от душата си.
Несъмнено той е точният човек, от когото всички очакват да създаде шедьовър по високо оценения роман на Милен Русков „Възвишение”. Продукцията се пази в строга тайна, но около нея върви трескава подготовка и се възлагат големи надежди този проект да се окаже истински значимо събитие за родното кино в последните години, филмът ще бъде и първият игрален проект на Божинов, който е истински спец в сериалите, като е работил по „Стъклен дом”, „Столичани в повече”, „Връзки” и разбира се, „Под прикритие”. В момента той интензивно снима с екипа на криминалната поредица последния сезон, а от 11 януари в Русия ще стартира тамошната версия на американския хит „Кости”, зад който отново стои неговото име. Дори отстрани си личи, че любимите му жанрове са стилният екшън и качествената комедия, най-добре в комбинация. Дори повечето си сериозни принципи той често поднася с шеговита окраска.
„Понякога успяваш, друг път се проваляш. И пред камерата е като в живота. Най-важното за работата в киното е екипът, защото филм се прави с хора. Макар че винаги когато стане хубав продукт, режисьорът може да каже: „Аз го направих”, а когато се окаже провал, да изтъкне: „Направих го с тези.”
– Г-н Божинов, наели сте се с отговорната задача да филмирате прекрасния роман на Милен Русков „Възвишение”. Лентата е обвита в мистерия и както ви обещахме, няма да разбулваме тайните около този ваш първи игрален филм, но поне кажете трябва ли да чакаме дълго премиерата му?
– В активна подготовка сме. Има избрани актьори, но няма да кажа кои са. Живот и здраве зрителите скоро ще могат да видят и оценят работата ни. Процесът е доста сложен, имаме доброто желание да покажем филм до края на тази година, но своето влияние имат много различни фактори, които не можем да контролираме.
Много дълго търсих историята, от която да направя първия си игрален филм. Никога не съм искал просто да заснема каквото и да било. Щом прочетох романа на Милен Русков, всичките ми сетива се активизираха. Книгата е едно събитие на културния ни фронт. Всеки човек трябва да го прочете сам и да има лична среща с това произведение, за да разбере напълно всичките му художествени качества.
– Георги Стайков сподели, че очаква лентата да се превърне в истинско събитие не само заради историята от страниците на Русков, но и заради факта, че именно вие я режисирате.
– Стремя се да съм отговорен към всичките си проекти. Съответно за този съм дори повече от обикновено. Искам хората да гледат този филм, да го разберат и да го почувстват. Досега съм правил предимно тв продукция, като умишлено се пазя от снимане на реклами. Да, снимам продуктово позициониране, но то съществува, за да може тв поредицата да се дофинансира. Тъй като повечето проекти имат хронична необходимост от допълнително финансиране. Казвам го покрай въпроса за отговорността, която ми се иска да имат телевизиите у нас. В момента тече един процес, който за мен е изключително абсурден. След някаква вълна от сериали, кои успешни и кои не, вече всички телевизии с изключение на БНТ се опитват да произвеждат такива с два пъти по-ниски бюджети от това, което практиката е показала като допустимо и възможно. Така качеството все повече се влошава. Трябва да се правят качествени продукции, а не само да се борави с бакалския тефтер, според който е най-евтино да се напазаруват турски сериали. Лошото производство отблъсква зрителя.
– Според вас с какво „Под прикритие” успя да спечели симпатиите на българите пред малкия екран? Ето че постоянно се появява фалшива информация, че всеки момент ще стартира, изглежда, хората нямат търпение.
– По принцип да се угажда на публиката, не е моя и наша задача. Аз искам да провокирам нейния интерес. Зрителите у нас са съвсем нормални и искат да гледат действителни истории от реалния живот. Събития и герои, с които могат да се идентифицират. В „Под прикритие” се събраха много фактори, които го направиха успешен продукт. На първо място е историята, която е достатъчно атрактивна от време оно -за гоненицата между добрите и лошите момчета. Сериалът успя да съчетае в себе си сериозното и забавното, подкрепен от един професионално написан сценарий и с много добър актьорски каст. Много важно е и съдържанието, което хората гледат в сериала, а преди това са видели в новините или тепърва ще видят. Това обстоятелство е благодарение и, разбира се, на Слави Ангелов като криминален консултант на проекта. Така нещата от живота дават един аромат на истина в „Под прикритие”. Затова се харесва, и то не само у нас. В немския „Амазон” има коментари, които показват завиден интерес. Сериалът“ живее свой живот.
В момента пазарът е свръхзадоволен, затова да изработиш нещо, което да е хубаво, не е достатъчно. На човек му трябва цял един живот, за да изгледа всичко, което ще му хареса. Затова трябва да се правят уникални продукти, които да впечатляват и да се открояват.
„Под прикритие” обаче не можеше да се случи никъде другаде освен в БНТ, защото те имат целево и адекватно финансиране. Би трябвало такъв откровен комерсиален продукт да бъде финансиран от частна телевизия, но всъщност му дава живот държавата, докато частните не могат да си го позволят. Изобщо положението в киното у нас е пълен хаос. В същото време и високомерието на българския кинаджия е огромно. Изобщо не го одобрявам.
– Всъщност в последния излъчен сезон вие сте „истинският” убиец на Джаро. Прости ли ви Мишо Билалов?
– Всъщност нямах участие в сезона от неговото начало. Намесих се чак в последните епизоди, защото тогава работех по руския вариант на „Кости”. Когато се върнах у нас, концепцията за сезона вече бе построена. Решенията са на продуцентите, телевизията, международните дистрибутори и т.н. Всъщност това, което ме привлече силно на финала, е, че в него сценарно се затваря линията на конфликта Попов – Джаро. Мишо Билалов знаеше от самото начало какво ще се случи с неговия герой. С него се опитахме дори да дадем шанс на персонажа му да се покаже в добра светлина. Да го обърнем и да покажем, че е човек. На Мишо му се искаше да излезе от сериала и да се сбогува с Джаро именно така – подобаващо. Аз пък исках да покажа, че има и лоши герои, но само защото са показани по определен начин, а те винаги имат и друга страна, която трябва да бъде видяна.
– Имате ли си формули, правила и принципи, с които работата на снимачната площадка да върви по-лесно?
– В практиката човек си изработва професионални рефлекси. Образованието се случва на терен, а не се получава в академиите. Най-важно за мен е и се опитвам всячески да не се повтарям.
Също така имам собствени клишета, с които мога да изляза от ситуация, когато се налага бързо решение. Дори да не искам, понякога съм принуден, защото времето ме притиска. Не мога да чакам да спре да вали и да изгрее слънце, за да стане по-велика сцена. Трябва да се планира отдалече, да се следят прогнозите и да се правят куп други организационни подробности, защото става въпрос за време и пари. Много е важно обаче и отношението към екипа. Кино се прави с хора. И не с работа от сутрин до вечер в един механизиран процес, а когато всеки и особено режисьорът вложи част от душата си в работата.
– Като професионалист твърде критичен, изискващ и невъздържан ли сте, или напротив?
– Казват, че когато на терена има драма, на екрана нищо няма. По принцип аз съм всякакъв. Понякога реагирам спонтанно, друг път имам премислено поведение. За мен се говори, че съм сприхав, капризен и избухлив. Така е. Въпросът е, че трябва да се съобразяваш със ситуацията. Ако снимам смешна сцена, няма как да ходя лош и навъсен и да викам: „Това сега трябва да го направите смешно.” Смятам, че от режисьора трябва да идва енергията.
– С кои артисти се работи най-трудно?
– Обичам да работя с интуитивните и истински артисти.
Не обичам да работя
с позьори. Да се сблъсквам със суетата
на хората. Иначе обожавам артистите с всичките им плюсове и минуси. За съжаление в последните години всеки дебне да изкара пари. Липсва ми отдаването на 100%. Сега всички бързат да приключат, защото трябва да тичат за постановки.
– От кого винаги сте се стремили да се учите като режисьор?
– Имал съм удоволствието да се срещам с много големи имена, докато трупах опит като втори режисьор на различни чуждестранни продукции. Като например Режис Варние, братя Тавиани и Тимур Бекмамбетов. Всеки от тях си има своя подход към историята. Тавиани ме впечатлиха с това, че двамата се редуват да снимат. Единият прави един кадър, другият – следващия. Невероятно е, защото естетическите им разбирания са общи, но едновременно всеки от тях добавя и по нещо от себе си и това създава една магия. И не се дават просто някакви команди на актьорите, които пък понякога имат свои претенции. Изобщо кинаджийската работа е като отношението в една глутница. С едни хора гоните даден резултат, вълци сте, искате да се нахраните, обаче сте диви животни, всеки е сам за себе си и все пак част от група.
– Каква бе работната атмосфера в Русия и каква е разликата с тази у нас?
– Разликата е в мащаба. Бюджетът на „Кости” бе около шест пъти по-голям от този на „Под прикритие”, а времето е същото. Един епизод се снима за 6-7 дена. Имах възможност да работя в един от техните кинокомплекси – „Амедия”. Една бивша фабрика за лагери, в която днес има десет малки павилиона колкото големите в нашия Киноцентър и шест огромни. Във всеки течеше процес. Или се строи декор, или се снима. И това е един от трите комплекса в Москва. Производството там е огромно и в същото време никой не гледа в паничката на другия като у нас.
Ние сме жертви на тежка шпиономания и все се крием, а там никой не се интересува какво прави другият. Не са важни парите, а резултатът.
– Докато работите по „Под прикритие”, отказвате да вземете участие в „Непобедимите”. Често ли ви се налага да нравите такъв избор?
– Това не беше труден избор. По принцип обичам да сменям проектите и бягам от рутината. Да стартирам, да направя началото, да изградя нещо от нулата и да го оставя в ръцете на други хора. „Столичани в повече” го вдигнах първата серия и си тръгнах. „Къде е Маги?” – също. Само в „Под прикритие” се задържах и ми стана важно и интересно. Както и във „Връзки”. Макар че го нападнаха, на мен ми харесват тънката комедия, позитивният разказ и лекотата. Дано да има и втори сезон.
– С вашата половинка Параскева Джукелова говорите ли си вкъщи за работа?
– Да. Разбира се, има и ситуации, в които тя вижда, че след дълъг ден не ми се говори, и ме оставя. Коментира работата ми. Критична е. Аз я слушам, спорим, понякога се съгласявам с нея, друг път се защитавам и така.
– Как се запознахте?
– Първо я гледах във филма „Сезонът на канарчетата”, когато през 1991-1992 г. течаха редовни прожекции в зала „Гео Милев” в Партийния дом. Като свърши филмът видях как едни хора плачат и си казах, че е лента с резултат при такова вълнение. Трябваше да изготвя една курсова работа във ВИТИЗ и асистентът на моя професор Христо Христов ми уреди среща с Параскева. Седя, чакам я да дойде, виждам я, че влиза, застава пред мен, поглежда ме, обръща се и тръгва обратно.
После се оказа, че е късогледа. Не ме видя на първата ни среща, която бе по работа. После дори тя е споделяла как още тогава съм й казал: „И да знаеш, че не трябва да се смесва личното с професионалното.”
– Дъщеря ви Калина има ли афинитет към киното?
– Към киното все още е рано да се каже. Артистична е. Ходи на балет, на музика, на спортни танци и на английски. Само на шест години вече може да изнася малък концерт на един бял роял. Крушата не пада по-далеч от дървото. Изключително обичам да ходя с нея на кино. Макар че сме предимно на анимации. Усещам се, че самият аз не гледам много филми, както едно време. С нея виждам истинската същност на седмото изкуство.
С каква емоция го възприема. Заведох я дори на „Междузвездни войни”, на които съм голям фен. Бях един от 800-те човека, присъствали на първата прожекция в кино „Сердика” на „Империята отвръща на удара”. Калина е една идея по-малка за този филм, но й хареса. Разпитва ме за предходните части и се впечатли. Като стана дума, много искам да видя резултатите на филма на Майя Виткова, която се престраши и го пусна в кината заедно с „Междузвездни войни”. Изключителна смелост. Винаги трябва да има поне два български филма в афишите на кината у нас. Не може да се правят продукции само за фестивали. Освен това защо французите трябва да гледат само наши филми за цигани, защото е много фестивално. Има и много други теми. Чудя се дали ще има човек, който ще хване оцелелите от Якоруда?! Ще стане прекрасен филм за едни хора, които са се напили, половината са умрели, а другата половина търсят справедливост. Всичко обаче е тръгнало оттам, че един от тях е купил два литра ракия срещу един заек. Балканска история. Откога не е правена хубава българска комедия в духа на „Оркестър без име”?!
– Бихте ли режисирали бъдещето на дъщеря си, както го правят много родители, понякога и несъзнателно?
– Много ми се иска да не го правя. Тя сама трябва да се развива. Моя задача е да й помогна да си оформи свой вкус. Родителите трябва най-вече да опазят децата си да не бъдат превзети от материалното, но с всеки изминал ден става все по-трудно. Надявам се, че с майка й ще й дадем достатъчно свобода да се изгради сама като човек. Всичко, с което за момента се занимава, е по нейно собствено желание. Още по-интересното е, че не са моментни интереси и не се отказва от нищо. Отговорността към децата е най-важна.
– Какво е чувството да имаш власт над събитията, които се случват… пред камерата?
– Има режисьори, за които работата е призвание и власт, а за мен е професия и тежък труд. Не ми е важно да се разпореждам, а искам да ми е интересно и вълнуващо. Каквото и да постигна, знам, че съм го направил с други хора. Макар че винаги когато стане хубав продукт, режисьорът може да каже: „Аз го направих”, а когато се окаже провал, да изтъкне: „Направих го с тези.” (Смее се.) Понякога успяваш, друг път се проваляш. И пред камерата е като в живота. Трябват усилия, но и късмет отгоре. Трябва да се отнасяш към всяка дадена възможност като към нещо крехко. Дай боже и занапред да се занимавам с това, което ми харесва.