Ако войната на Русия в Украйна се проточи отвъд две седмици, въвеждането на военно положение може да стане неизбежно. А стигне ли се дотам, със сегашния ред ще е свършено. Ще се превърне ли Русия във военна диктатура?
Докато Стефан Янев отказваше да нарече събитията в Украйна „война“ и настояваше на термина „специална операция“ (заради което, но далеч не само, беше заслужено отстранен като военен министър), реалността отново ни изправи пред терминологични затруднения.
Ако Путин въведе военно положение
Едно от тях е дали Русия се трансформира от хибриден режим или автокрация във военна диктатура. Официално тази промяна би могла да бъде формализирана и завършена с въвеждането на военно положение на територията на Руската федерация.
Това става с еднолично решение на президента при „агресия срещу Русия“ или „опасност от агресия“. Злокобно и за съжаление показателно е, че голяма част от реториката на Кремъл от последните седмици е насочена към създаването на впечатление, че Западът готви такава „агресия“, пише „Дойче веле“.
След обявяването на военно положение президентът Путин на практика би станал официален пълновластен диктатор и със свои укази би могъл да установи военновременна организация на производството, да затвори границите, да депортира, интернира, ограничава правото на придвижване, да затваря партии, медии и организации и т.н.
С две думи, с конституционния ред формално би било приключено и от правна гледна точка Русия би се превърнала в завършена военна президентска диктатура.
Някой би казал, че и без военно положение нещата в Руската федерация не са много по-различни. Гражданските права и свободи така или иначе са силно ограничени. Вече мнозина (според някои източници хиляди) са в арестите заради антивоенни протести. Други опозиционери, като Навални, бяха затворени даже още преди войната.
След началото ѝ обаче бяха закрити и малкото останали свободни медии – радиото „Ехото на Москва“ и телевизионният канал „Дъжд“ станаха поредните жертви на цензурата, като бяха обвинени, че „подклаждат екстремизъм“. Затягат се законите срещу „фейкове“ и „фалшива информация“ за военните действия в Украйна: така например използването на термини като „война“ вместо „специална операция“ се криминализира и може да доведе до ефективни присъди (сигурно затова Янев е бил по-предпазлив в изказа си).
И всеки, който е гледал поне за кратко официалните руски телевизионни канали, сигурно е забелязал еднопосочната държавна пропаганда, която без никаква критична гледна точка върти фантастични и дълбоко цинични твърдения като това, че Украйна се управлява от „неонацисти и фашисти“.
Дмитрий Песков, прессекретарят на Путин, отрече информациите за планирано въвеждане на военно положение, като ги иронизира и нарече „фалшива новина“ (утка). Но то и намеренията за нахлуване на Русия в Украйна дълго време бяха отричани (и иронизирани), а накрая се оказаха самата истина.
Нещо повече: ако „специалната операция“ на Русия се проточи отвъд две седмици, въвеждането на военно положение може да стане неизбежно, защото ще се наложи масова мобилизация на резервисти. Тази мобилизация за една дълбоко проблематична война, която е неразбираема включително за мнозина в самата Русия, трудно би се провела без допълнително затягане на контрола върху населението.
Дори и да не се стигне до формално въвеждане на военно положение, самата перспектива за нещо такова, която е напълно реалистична, говори за това колко се е отдалечила Русия от демократичната и конституционна държава.
А това е много важно, защото Западът трябва да си дава ясна сметка с кого точно си има работа. Не бива да се забравя, че нацизмът на Хитлер, фашизмът на Мусолини, както и сталинизмът в същността си са били военни диктатури: военна хунта, формирана около лидер, която е станала пълновластен господар на страната си.
Досега се твърдеше, че паралелите между тоталитарните режими на 20 век и автокрацията на Владимир Путин са неуместни поради една причина: Путин бе представян не като „идеолог“, а като „прагматик“.
Уви, на деветия ден от агресията на Русия в Украйна никой не би могъл да обвини Путин в особен „прагматизъм“. Напротив: позициите, които заема руската страна, са систематично идеологизирани и все по-далеч от реалността. Няколко примера са достатъчни, за да демонстрират засилената идеологизация на руския президент и неговото управление:
– Дехуманизация на опонента/врага: За украинците – тоест, тези, които не се смятат за вид руснаци – се говори като за „неонацисти“, „фашисти“, „бандеровци“, които всъщност не трябва да съществуват. Демократично избраните представители и институции на Украйна трябва да се „денацифицират“, смята още Кремъл.
И никой не бива да има съмнения в какво ще се състои тази „денацификация“ – трибунали от сталиниски тип или директна ликвидация, като за целта вече бяха изпратени чеченци и други главорези. Дори по отношение на българите, навръх националния ни празник, руското посолство си позволи да използва думи като „евроатлантически подлоги“.
Вярно е, че дехуманизацията, която режимът на Путин използва, не е расова (както при Хитлер) или класова (както при Сталин), а геополитическа – по оста Изток-Запад. Но дехуманизацията си е дехуманизация, независимо от приведеното „основание“;
– Превъзходството на руския народ и геополитическите права, които следват от него: Пространната реч на Владимир Путин, оправдаваща агресията в Украйна, както и статията на историческа тема, която той написа още през 2021 г., защитават една проста теза: руският народ и култура са единни и докъдето те се простират, трябва да са обединени в една политическа общност.
Украйна е „фалшива държава“, създадена от Ленин – и поради това, че нарушава руското единство, няма право да съществува. Всичко това, разбира се, са дълбоко идеологически тези, които не се различават особено от нацисткото и фашисткото приоритизиране на нацията и използването му за водене на агресивна външна политика. Накратко, Владимир Путин е идеолог – идеолог на руското превъзходство и национално единство, които според него дават специални права на Русия в света.
– Ядрената заплаха: Тоталитарните идеолози вярват, че защитават ценности, за които си струва да се умре. Цената на индивида, както и на цели общности, не е по-висока от заветната цел: в случая – руското народно единство и доминацията му в света или поне в Европа. Очевидно е, че Владимир Путин оттук нататък ще играе ва банк в защитата на позициите си на лидер и идеолог.
Той не може да си позволи да отстъпи, защото вече прекрачи много граници и червени линии, които от гледна точка на съществуващото международно право го класифицират като извършител на нарушения и дори престъпления.
Агресията – особено когато е свързана с война, а не е просто „операция“ – може да доведе до индивидуална международна наказателна отговорност (отчасти и затова е цялата руска игра с термините „война“ и „операция“). Но по-важният проблем е, че руският лидер се е вкарал във военно-политически ъгъл, от който може да се излезе единствено с победа – на каквато и да е цена.
Изводите
Изводите от този кратък анализ са няколко. Първо, вероятността Русия да се превърне в завършена военна диктатура – било то с официално въведено военно положение или просто чрез цялостно подриване и обезсмисляне на конституционните ограничения – е много висока.
Второ, става дума за силно идеологизирана диктатура, която дехуманизира враговете си и е готова на тежки жертви в защита на своите цели и каузи.
Трето, проблемът не е, че се променя следвоенната архитектура за сигурност в Европа: проблемът е, че в Европа се появи военно-политически играч от рода на тези, които са доминирали пейзажа в тоталитарните времена от 30-те години на миналия век.
И вместо да се опитваме да скриваме и фризираме това състояние на нещата с фрази като „операция“, „легитимни национални интереси“ и т.н., е по-добре да се готвим отговорно, ефективно и сериозно за най-лошите възможни сценарии.