България закъсня с тази реформа с 15-20 г., казва министърът на образованието и науката
Още акценти от интервюто:
– Бивши министри не вярваха, че ще се случи, заради съпротивата
– Тракийският университет възникна по този начин, сега е един от най-интензивно развиващите се
– В някои малки висши училища само 30-40% от доцентите и професорите изпълняват изискванията за израстване
– Акад. Денков, стабилни ли са правителството и коалицията, след като толкова бързо се стигна до първата смяна на министър?
– Категорично да.
– Академичната общност очакваше идеите ви за нови реформи във висшето образование. Кое е най-важното и трябва да се случи първо?
– Най-важно е да се подобрят системите за контрол във висшето образование – системите за акредитация, атестация и проверка на плагиатство. В момента тези системи не работят и това много лесно може да се покаже с конкретни факти. Усъвършенстването на тези системи изисква промени в Закона за висшето образование, Закона за развитие на академичния състав и свързаните с тях правилници и наредби.
Ние вече сме започнали работа по тях. Ще включим и представители на Съвета на ректорите. Целта е през следващите 3 до 4 месеца да имаме предложения за промени в законите, които да бъдат внесени в Народното събрание за обсъждане и евентуално приемане.
Успоредно с това стои въпросът за преструктуриране на висшите училища. Той всъщност стои от много години. Бившите министри Даниел Вълчев, Сергей Игнатов и Тодор Танев изрично казаха, че да, това е необходимо, но не вярват, че ще се случи, защото среща голяма съпротива. Анализите показват, че имаме големи резерви в това отношение. От една страна, имаме много малки висши училища, които не успяват да използват ефективно средствата, тъй като трябва да покриват широк набор от функции, някои от които не са им присъщи.
От друга страна, те не са особено видими както в международен план, така и сред кандидат-студентите. Много от тях не могат да запълнят обявените места, защото се борят в конкуренция с по-големи университети като Софийския и Техническия университет в София.
Има съпротива, но има всички аргументи тази дискусия да започне. Всъщност това беше целта на моето участие в заседанието на Съвета на ректорите – да обясня аргументите, да представя факти, които показват, че има нужда от тези промени, и заедно да потърсим начин да намерим най-добрите решения. Председателят на Съвета на ректорите проф. Герджиков и други участници в дискусията изразиха готовност да излъчат представители и да обсъждаме заедно промените. Трябва да се подходи с внимание. Но без да започнем този процес, и то с ясното съзнание, че искаме да приключи успешно, той никога не би се реализирал.
– Най-коментираната тема са идеите за обединение на някои университети. Кои малки университети може да се обединят под една шапка? Ректорът на МГУ например казва: “Ние сме малък университет, но сме видими, подготвяме топмениджъри”.
– Такъв тип преструктурирания и обединявания са провеждани в много държави. България закъснява поне с 15-20 години. Такава реформа е провеждана във Франция, Ирландия, Испания, Швеция, Великобритания. Има различни подходи. Аз смятам за най-подходящо в България по-малките висши училища да се обединят, допълвайки се, без да се препокриват, като всяко от тях запази специфичния си профил.
Минно-геоложкият, Лесотехническият, Химикотехнологичният университет могат да запазят своите профили. В същото време може да се създаде обща ръководна структура, която да поеме част от функциите на централно ниво и по този начин да ги направи по-видими. Този технологичен университет, както го наричам условно, би станал много по-видим и очаквано по-интересен за кандидат-студентите. Отделно той би изглеждал по-мащабен по отношение на международното сътрудничество.
Така че е крайно време тези малки висши училища не само да гледат към локалните си партньори, които имат днес, а да погледнат и към европейската карта. В момента е актуален въпросът за създаване на европейски университети с обща европейска диплома, а ние спорим дали има нужда от обединяване под една или друга форма на университети с по 500 или 1000 студенти. Изглежда доста странно някой да не иска да участва в тази дискусия.
Някои от тези висши училища имат силни страни по отношение на специалностите, по които са водещи. Те ще запазят академична самостоятелност по отношение на тези специалности и професионални направления, ще имат академична свобода да решават какво да преподават, с кого да сключват договори, както е сега. Обединявайки се в по-голяма структура, те ще получат и много по-големи възможности за научни и образователни дейности. Няма противоречие между техните силни страни днес и новите възможности, които ще получат, когато се обединят.
Тракийският университет в Стара Загора е възникнал точно по такъв начин, обединявайки няколко малки колежа и института. В момента той е едно от най-интензивно развиващите се висши училища. Беше на прага да стане и изследователски университет по методиката, която приложихме миналата година. Това би било немислимо, ако през 1995 г. не беше започнало обединението и след това не бяха привлечени и други малки институти. Подобен пример е Русенският университет, който също е възникнал от малки единици и отново е един от най-добре развиващите се, изключително важен за региона и все по-пълен университет.
– Кои други малки университети може да се обединят?
– Друг пример са академиите по изкуствата. Разбира се, всяка от тях е изключително силна в своята специфична област – дали ще е театрално и филмово изкуство, изобразително изкуство или музикално изкуство, но заедно като национална академия по изкуствата ще имат и друг облик както пред света, така и пред цялата общественост. Ще имат възможност за обмен на преподаватели, на идеи. Все пак творчество означава преди всичко нови идеи. Когато имате обмен и място, където различните творчески гилдии да обсъждат идеите си, има възможност за възникване и на нови идеи. Това е естествен процес.
– Обединение на големи университети – как би могло по-конкретно да изглежда това?
– За големите университети има различни възможности. И преди години имах разговори с ректора на Софийския университет и председател на Съвета на ректорите, че едни такива обединения биха представили България по доста различен начин. Една естествена реакция е да се каже: добре, но ако едно обединение ви изкачи в международните класации, то това не променя качеството.
Наистина качеството няма да се промени в деня, в който университетите се обединят, но когато се изкачат в световните класации, ще станат по-видими, по-разпознаваеми. Когато големи фирми искат да инвестират в България, те търсят водещите университети в съответния регион. Не говоря само за България, а изобщо за Югоизточна Европа. Същото се отнася и за водещите западни университети, ако търсят партньори за европейски проекти. Ако един обединен университет се появява по-високо в класациите, с течение на времето той ще бъде разпознат и от други водещи университети и от други водещи фирми в света, не само в Европа. По този начин той ще си партнира на много по-високо ниво. Това води до постепенно повишаване на качеството, защото поставя много по-високи изисквания и към преподавателите, и към студентите.
Колкото до конкретните висши училища, които могат да се обединят, за момента оставям този разговор на ректорите. Аз съм убеден, че трябва да се работи в тази посока. Не става дума за спестяване на средства. Обратното, през последните месеци Министерството на финансите многократно поставя въпроса, че финансиране и инвестиции ще има срещу конкретни дейности. Така че разговорът, който водим, е поставен в контекста на инвестициите – къде ние бихме искали да инвестираме във висше образование, така че да постигнем друго качество.
– Софийският университет, обединен с Техническия в София, как ще се нарича?
– Ще обсъждаме това, след като ректорите проведат вътрешните си разговори. Ще използваме следващите 3-4 месеца за три различни вида дейности. Първата е да подготвим промените в Закона за висшето образование, които да дават възможност за обединение от този тип с юридическа структура на две нива. Паралелно с това ще се правят обсъждания както между по-малките висши училища, така и между големите университети. Може да се погледне какво ще се случи и в градовете извън София. Третото направление, по което вече работим, е да се направи професионален анализ на въздействието на тези промени, като се създаде и методика, която да се използва за оценка на конкретните предложения. Така след няколко месеца ще сме много по-подготвени да обсъждаме различните възможности.
На заседанието на Съвета на ректорите на 22 февруари казах на ректорите, че този разговор сега започва, целите са повишаване на качеството и на видимостта както в международен, така и в национален план и бих искал да работим заедно, за да намерим най-подходящите решения. Въпреки гласовитата съпротива на няколко ректори, има доста техни колеги, които изразиха – някои публично, а повечето в лични разговори с мен, съгласие, че това е наболял проблем от доста години и трябва да се работи по него. Те са готови да се включат в този процес, но той трябва да бъде проведен внимателно, за да се запази всичко положително и да се освободим от някои негативни практики. Дадох няколко конкретни примера, които бяха доста убедителни за това, че имаме проблеми, особено в малките висши училища.
– Какви?
– Единият е със запълването на планираните места за първокурсници. Разбира се, има различни причини за това, но една от тях е, че малките висши училища с по-трудни специалности не са достатъчно видими за кандидат-студентите. Ако искате да се обучавате в инженерна специалност в София, първо поглеждате към Техническия университет, освен ако нямате специален интерес към архитектура и строителство например или пък по някакви специфични причини ви интересува Минно-геоложкият университет. Очевидно е, че ако се повиши видимостта на тези училища в национален план, а това може да стане чрез обединението, повече кандидат-студенти ще се позаинтересуват какви са възможностите при тях.
Друг пример е каква част от преподавателите в малките университети покриват минималните изисквания за академично израстване, които са заложени в Закона за развитие на академичния състав. Ние сме задали национални минимални изисквания и имаме регистър, в който са вписани всички доценти и професори, които ги изпълняват. В някои от малките висши училища, включително и в тези, за които говорим, делът на доцентите и професорите, които изпълняват изискванията, е между 30 и 40 процента, а някъде и по-малко. Това, естествено, е проблем. Третият проблем е свързан с дела на завършващите докторанти. Всички висши училища имат високи оценки при акредитацията, което им дава право да обучават докторанти и студенти платено обучение. В същото време делът на защитилите докторанти е едва около 20% от зачислените. Това означава, че зачисляваме много хора, които след това не се реализират като докторанти. А също така, че разпиляваме 80% от ресурса, който даваме и като стипендии, и като субсидия за обучение на тези докторанти. Това е една от причините да имаме ниски стипендии на докторантите.
Много пъти са ме питали дали е слабо нашето висше образование. Не, ние имаме добро висше образование, но на много места то има сериозни слабости. Много наши специалисти се реализират по света без проблеми, и то на водещи позиции. В същото време не може да си затваряме очите, че нашата фрагментирана система от висши училища има специфични проблеми, които трябва да бъдат преодолени.
– Казвате, че филиалите на висши училища във Видин и Враца може да се консолидират. Как ще се случи това и къде физически ще се намира новият образователен университет?
– Това е процес, който ще отнеме години, но също трябва да започне сега. Това е много важно за развитието на региона. За нас е важно да поканим всички ректори на университети, които имат филиали, от една страна, и от друга – да работим с работодателските организации и с регионалните власти. Така ще видим къде предлаганото висше образование не покрива потребностите на региона. Ще стъпим на картата на висшето образование, която публикувахме за първи път миналата година. Тя показа огромни дефицити в този район. Ще видим дали университетите, които са били достатъчно смели и инициативни да отворят филиали, са готови с помощта на инвестиции от държавата да разширят дейността си. Ако е необходимо, ще привлечем и други висши училища, за да направим структура тип консорциум с общо ръководство. В момента всеки филиал работи сам за себе си. Очевидно това не е най-ефективният начин да решим проблема с липсата на висше образование в Северозападния регион.
– Какви промени в акредитацията на висшите училища и атестацията на преподавателите предвиждате?
– За акредитацията и атестацията предлагаме и вече работим по включването на количествени критерии, които да оценят качеството на институцията, когато става дума за акредитация, или напредъка на съответния преподавател, когато говорим за атестиране. Досегашните системи са базирани на твърде много субективизъм и резултатът от това е, че всички висши училища с много малки изключения имат високи оценки за акредитация.
Това е така, защото висшите училища оценяват сами себе си по доста субективни показатели и оценката от акредитацията им дава право да обучават студенти платено обучение или да зачисляват докторанти. Не е много важно дали докторантите ще завършат. В момента няма движеща сила, която да извади на преден план пред ректорските ръководства кои са големите им проблеми, за да почнат те да ги решават. Идеята е да се вкарат обективни показатели за оценка, а т.нар. доклади за самооценка да бъдат трансформирани в аналитични доклади за слабостите и да се допълнят с план за тяхното преодоляване.
По отношение на атестирането на преподавателите идеята отново е да се използват обективни показатели, които да покажат даденият преподавател, след като е станал доцент или професор, дали е продължил да се развива, или е застинал на едно място, което, за съжаление, е често срещана практика. В момента преподавателите във всеки факултет се оценяват сами. Тук идеята е да се заложат национални критерии и изисквания с методика, която да се прилага на национално ниво.
Така ще се затвори една врата, която в момента е широко отворена – няма истинска критична оценка за развитието на преподавателите във висшите училища. Това е радикална промяна в подхода. Ако успеем да я реализираме, в дългосрочен план това ще се окажат изключително важни инструменти за повишаване на качеството на висшето образование в България.
CV
l През октомври 2021 г. е избран за академик на БАН
l Редовен член на Academia Europaea, професор и доктор на науките по физикохимия
l Според класация на университета в Станфорд от 2021 г. е сред първите 2% на най-влиятелните учени в света
l Публикувал е над 175 научни статии
l Има 12 патента
l Ръководил е повече от 45 международни проекта, финансирани от чуждестранни фирми
l Удостоен с редица престижни национални и чуждестранни отличия в сферата на науката
l От 2014 до 2016 г. е зам.-министър на образованието и науката с ресори висше образование и европейски структурни фондове, а през 2017 г. – служебен министър на образованието и науката
l От 12 май 2021 г. отново е служебен министър на образованието и науката