„Ботев имаше лоша репутация. Вред при заминуването му българите си шушнеха за разните истории, които го направиха да стане известен в Бесарабия, Браила, Александрия. Всички му се бояха, ненавиждаха го, уважаваха го. Той правеше навред да говорят за него повечето лошо. Полицията го следеше. Богаташите го презираха. Младежите го отбягваха, но обичаха.
Никой не можеше да издържи смелия му орлов поглед. Той беше висок, едър – почти исполин, – с черни пламенни очи, с нос дълъг, римски, малко кривичък към лявата буза, челото му широко, благородно, на двата края на което, под бялата кожа, постоянно трепереха сини жилчици, косата му черна, щръкнала. Умната му физиономия, необикновено високият му стан, гърлестият му говор и смях, гордият му смел и разкрачест ход го отличаваха и туряха по-горе от множеството, всред което вървеше замислен.
А тоя момък не мислеше, както другите. Неговият ум занимаваха социални, общочовешки въпроси, задачи страшни, неразрешими, които вълнуват в нашето време всичките мислящи умове и ги смущават, и ги плашат.
В неговата глава се въртяха мътни, неясни и смели някои мечти, някои бъдещи големи планове, невъзможни може би, но които се появяват само в главите на хората, които чувствуват, че тяхното назначение е по-високо, по-идеално, отколкото да работят и мислят само за насъщния хляб.
Равенството с тълпата, в което го туряха обстоятелствата, унижението, в което го поставяше нуждата, убиващата нужда, го мъчеха, възмущаваха.
Той беше жив протест против неравенството, против неправедното възвишение на някои в обществото.
Той съзираше своята мисия в борбата със силните, били те добри или лоши, все едно: той беше благодарен да смаже силния, да свали високия.
За чорбаджиите ли се касаеше, за Митхад паша ли, за Вилхелма ли, те бяха вече негови противници. Тая идея беше се сродила с душата му.
Ботев бе роден, за да стои по-горе от общото равнище.
Името на Ботев си е оздравило безсмъртието и ще се произнася с гордост в България, додето има България на света“.
Това пише в мемоарите си „Неотдавна“, издадени през 1881г. Иван Вазов за поета-революционер Христо Ботев, чиято величава смърт не дава мира на българите вече 144 години.
И всеки път на 2 юни, отправяме поглед към връх Околчица,
където един куршум ражда безсмъртието само на 28 години.
И търсим истината за онова, което се е случило на тези скали в този горещ юнски ден през 1876 г., до коя скала е паднал с окървавено чело Воеводата, кой го е видял, кой е стрелял .. драматизмът на тези часове се удавя в „един буен чучур, шуртящ в голямо дървено корито, дето се пои добитъка. От тоя балкански чучур са пили вероятно и изморените от нощното скитане през урви и скали бунтовници. Може би и сам Ботев е пил. Напразно питах мълчанието де е гроба му. Или пък трупът е бил изеден от вълците? Ботев има съдбата, както и славата на Петьофи – няма гроб. Но сегиз-тогиз ветрецът като подухваше и залюляваше листата на глогините и разцъфтелите шипки, що растяха в подножието на Вола, мене ми се чинеше, че слушам в шума им отговора на моето питане де е умрял героят – тия думи на самия Ботев: „Той не умира!“ , разказва за преживяванията си Захарий Стоянов.
Отминават десетилетия – и върхове, образи, подвизи и песни избледняват, а Ботев върви с едри крачки срещу нас през превратностите и събитията, през долините и годините, с воеводска сабя на кръста, със скромната си книжка от двадесетина песни в джоба, с далекогледа на гърдите си, с който може да види не само дунавския бряг и не само Балкана, но и далече в бъдното, където сме и ние…
Родината го беше чакала векове, за да се връщаме по-късно векове към него. Той съедини понятията ни за свобода, щастие, правда с великата жажда за свобода на всички народи на планетата.
И 144 години вечният въпрос на безсмъртието – кой уби Ботев?
Според единствения оцелял след Освобождението очевидец на последните мигове на Ботев – Никола Обретенов, петима са били край него в сетния му час. Според историческите факти това са: Георги Апостолов, Никола Обретенов, Сава Пенев, Димитър Тодоров-Димитрото и Перо Македонеца.
Знайно е, че след романтичната история, свързана с превземането на кораба „Радецки“ на 17 май, съдбата на командваната от войводата Христо Ботев чета от 207 души, обрекли живота си на милото отечество, готови да умрат за него, е изпълнена с драматични изненади. Вместо очакваната народна любов още със слизането си на Козлодуйския бряг четата е посрещната от черкези. Патетичните обещания на Стоян Заимов, главен апостол на Врачански революционен окръг, че веднага с пристигането си в България четата ще бъде посрещната от 250 въоръжени въстаници, не се осъществяват.
Първото голямо сражение е на 19 май на Милин камък, връх, от който се откривал омаен изглед към Дунава, към Враца и към близкия Врачански Балкан. Ако се вярва на разказаното от четници пред Захари Стоянов, и Ботев бил така силно възхитен и зашеметен от природната красота, че издекламирал любимата си народна песен – „Излязла е бяла Рада, на планина, на ронина…“
Трудно може да се повярва в истинността на този епизод, тъй като главата на войводата била пълна с черни мисли от случващото се, което вещаело неизбежна гибел. От друга страна, силно емоционалната натура на Ботев е склонна, както ще видим, към крайности в поведението. Любвеобилен и доверчив, но в същото време лесно раним и… избухлив.
От свидетелства на четници може да се съди за
крайности в поведението на войводата.
Впечатляващ пример в това отношение е реакцията му на Милин камък, където четата за първи път влиза в неравен бой с редовната турска армия и отлично въоръжените черкези. Между тежко ранените четници били и обичаните от Ботев байрактарят Никола Симов-Куруто и поп Сава Катрафилов, а убитите са повече от десет, факт, който предизвиква остра нервна криза в доскоро „вдъхновено рецитиращия войвода“.
Обезумял от мъка, сломен до крайна степен, Ботев напуска боя и се отделя в една пещера.
Ето какво пише за този момент Захари Стоянов в книгата си „Христо Ботйов. Опит за биография“:
„В дъното на тая канара, 5-6 метра ниска, има пещера, около която растат липови дървета. В тая пещера намерили Ботйова, М. Цветков, Апостолов, Обретенов и други, нарочно отишли да го търсят. И можете ли да си представите какво е търсил тук нашият герой? Облегнат на едната си ръка и замислен, очите му били пълни със сълзи, мрачен и отчаян гледал той в гъстата гора, която се захващала от краката му. Посетителите, които споменахме по-горе, пристъпили към него твърде смутено. Той нито помислил да си скрие от тях чувствата, да им не показва сълзите си. Напротив, като ги видял, още повече заплакал.
– А, бе, господин Ботйов, какво е това? – запитали те, при всичко, че добре знаели причините. – Момчетата се оглеждат и питат за вас, страшно е, да не напуснат позициите!
Ботйов мълчи и не отговаря, криво и сърдито изглежда Апостолова и Обретенова, бивши апостоли в тая страна.
– И ний сме дошли народ да освобождаваме! – казал той. – Где е народът? Где са тия измъчени робове, които ни викаха? Где е Заимов, тоя лъжец – със зъби да го разкъсам? Онова, което съм мислел и работил през целия си живот, два дена бяха доволно да го опровергаят, да покажат моето дълбоко заблуждение!… Всичко е вече напусто, изгоряха двеста души, историята никога няма да ни прости… По-добре да бях паднал да се удавя в Дунава, да не виждах тоя позор – как българският народ е стадо говеда!
Апостолов се опитал да възрази нещо и да даде надежда, но Ботйов го преварил.
– Махайте се от очите ми и вие, идиоти с идиоти! Помните ли, като лъжехте във Влашко, че народът ще ни посрещне на Дунава? Ние не сме друго нищо за тоя народ сега, освен разбойници!…
Всички мълчали пред тия думи, защото нямало що да възразят. Ботйов си отрил очите и излязъл на позицията с гола сабя да командува, престорил се на весел, но нима е било възможно да си скрие той истинските чувства? Всички, които го погледнали в лицето, познали го.“
Ботев е бил силно наранен и от поведението на овчаря Димитър Мазната, дошъл да си иска парите за взетите от четата 17 агнета.
Фаталният 20 май
Рано сутринна на 20 май, след жестоката и кървава схватка предния ден, четата търси спасение във Врачанския Балкан. Този ден ще влезе като особено високосен в българската история. Четата се е разделила на две части – едната под командата на войводата, а другата – под ръководството на военния ръководител Войновски. Пушките на турските войски били от най-модерната тогава система – далекобойни и с точен мерник. Четниците били въоръжени с вече изхвърлени от употреба в Европа пушки. Освен това този ден турската армия обстрелвала българската чета и с две планински оръдия.
Взел си поука от битката при Милин камък, Войновски избрал възможно най-подходящите за отбрана позиции. Преминавайки през силно пресечената местност от върхове, падини и поляни, групата на войводата била така разположена, че въпреки ожесточения неприятелски огън през целия ден не дала никакви жертви. Може би по-страшно за четниците през този 20 май било нетърпимо жежкото слънце, от което устните им се напукали от жажда.
Лобното място и убийството
Драматичните обстоятелства определят особено важно място на Никола Обретенов в българската история. Ще се окаже така, че от този ден нататък, в продължение на 70 години, той ще е ту свидетел, ту обвиняем. Ще му оказват почести, но и ще го ругаят и обвиняват. И всичко това е свързано с участието му в Ботевата чета. Случилото се с четата и особено обстоятелствата около убийството на войводата го правят необходим като свидетел, но и уязвим.
Твърде съществено в биографията му е неговото участие през 1927 г. в Комисията за установяване на лобното място и убийството на Ботев. Комисията е създадена в резултат от настояванията на различни слоеве от обществото: професори и студенти от Софийския университет, учители, военнослужещи. Всички са убедени, че Н. Обретенов, след като 50 години не се е качвал във Врачанския Балкан, е наложително да отиде там, да покаже истинското лобно място и да разкаже при какви обстоятелства и как е убит Ботев.
През 1926 г. проф. Боян Пенев, след като посещава Врачанския Балкан по време на Ботевите тържества, написва статията си „Де и как е убит Ботйова“ за сп. „Златорог“. Неудовлетворен от факта, че все още не е установено истинското лобно място на войводата, той изпраща пощенска картичка до Никола Обретенов с настоятелна молба да се намеси при решаването на обърканата „кръстословица“ – лобното място и убийството на Ботев. Тогава Обретенов предлага да се организира комисия и ръководството на Враца се съгласява незабавно.
Решават комисията да се събере на 2 юни в деня на Ботевите тържества на Околчица. За председател е избран адвокатът Първан Г. Първанов, който е участвал и в първото подобно начинание през 1901 г. В тази първа комисия са били привлечени повечето от тогава живите четници, но без Никола Обретенов. Отказа си да участва той обяснил със здравословни причини. Тъй като никой от участниците не е бил непосредствен свидетел на смъртта на Ботев за разлика от Обретенов, мнението на комисията, че лобното място е Камарата, остава незачетено.
В Протокола са записани думите на Обретенов, който посочва за лобно място на Воеводата полянка в местността Камарата. Развълнуван, той застава пред скала, висока около човешки ръст и разказва следното:
„…На мръкване, по здрач, засвири турска тръба за свирене на боя. Нашето знаме беше развято на билото на Камарата. Носеше го един сливналия, името му не знам. Ботев заповяда да свият знамето и нашата тръба да свири „отбой“. Ние имахме няколко тръби. Всички четници, гладни и жадни, отидоха към Крушовишкия извор. Останахме само щаба, както казах по-горе, и другите двама (отнася се за четниците Димитър Тодоров-Димитрото и Сава Пенев, излегнали се на 15-20 крачки от Георги Апостолов, Перо Херцеговина-Македончето и Н. Обретенов, б.м.- Иван Вълов).
Нас щаба Ботйов ни беше спрял, за да си кажем мнението. Той каза: „Моето мнение е, понеже отникъде няма помощ, затова, ако искате, да ме последвате, да идем в Сърбия.“
Тогава Перо възрази: „Ако направиш такова нещо, да оставиш четата на произвола, ще изгубиш всичко, което си направил досега. Затова предпочети да те убият, отколкото да оставиш четата“.
Ботйов стана, казвайки: „Чакайте да видя, къде е четата“.
Щом се изправи с целия си ръст, един куршум го удари в гърдите. Падна на гърба си,
само изхърка и нищо не продума. Насреща не се виждаха никакви черкези. И четници не се виждаха. Възможно е, скрит горе нейде по зъберите, някой черкезин да е стрелял. Възможно е заблуден куршум да го е ударил. Не мога да кажаоткъде се даде този вистрел. Но той не се повтори.
Тогава ние взехме от Ботйов всички знаци, които го отличаваха като войвода,
за да не се гаврят после с него, както и всичко ценно, което имаше в него. Аз взех картата, която извадих под дрехата на гърдите, пробита от куршум и кървава. Това беше картата на Европейска Турция, голяма, стенна, Даново издание, на български език, портмонето с пет наполеона, сребърен часовник и бинокъл. Георги Апостолов взе шашката, златното левче с калпака и куртката. Картата и бинокъла после предадох на Войновски.
Целунахме Ботйова по челото, което беше чисто: нямаше по него никаква кръв, нито рана.
Перо, с пръст на устата: „Шшъът, да не се разправя за смъртта на Ботйова“.
Дойдоха и другите двама – Спас Пенев и Димитър Тодоров.
След като целунахме войводата, в тъмно време се оттеглихме, оставяйки трупа му до самия този камък, на мястото, където беше убит
и отидохме към Крушовишкия извор да търсим четата. Като ни запитаха къде е Ботйов, ние казахме, че е напред, ще го настигнем. Нощувахме нейде около извора. На следващия ден убиха Перо…“
След завършването на огледа членовете на Комисията слизат във Враца. Протоколът съдържа и такива „неудобни“ въпроси, задавани от членовете: „Гърмежът отблизо или отдалече се чу?“, „Забелязахте ли къде точно беше ударен Ботйов?“, „Видяхте ли откъде е излязъл куршума и излязъл ли е?“, „Веднага ли умря Ботйов, след като изхърка?“
„Дали се е коментирал от четниците впоследствие въпроса за убийството на Ботев?“
Обретенов отговаря: „Да, много се коментира той в затвора“.
По повод на това, че някои мълвят, че Ботйов може да е убит от собствените си четници, не му ли е минавало нему лично през ума, да не би тоя куршум да е дошъл от техен човек, както и имало ли е недоволство от страна на четниците от Ботйова?
Отговорът на Н. Обретенов: „Такова нещо не ми мина през ума. Основание за това не е имало някакво: четниците не са негодували. Като ме запитвате, замислям се и сам си отговарям, ако би гръмнал четник, той не би ли се сетил, че веднага ще издаде собственото си присъствие на черкезите и ще изложи себе си“.
Протоколът е съставен с дата 2 юни 1927 г., но е публикуван във вестник „Независимост“ чак през 1929 г. Членовете на комисията от Враца не са съгласни с изказаните от Обретенов становища и подписват Протокола с особено мнение.
В спомените на Обретенов четем, че куршумът, с който е бил убит Ботев, бил „неприятелски“. Това ще е така, защото не може да се очаква куршумът да е отправен от приятел. Прави впечатление, че сам Обретенов е избегнал да окачестви куршума като „турски“. Съзнателно или не, той никога и никъде и в другите си писания не споменава тази дума. Тогава кой е неприятелят на Ботев? Или понеже той е неизвестен, да поставим въпроса другояче:
Кой е възможният неприятел?
Ако е бил турчин, той сигурно не е бил сам, щом е трябвало да отиде в българския лагер; и вероятно – с разузнавателна задача, а не за да стреля срещу първия срещнат българин. Нали гърмежът ще ги издаде? Па и няма какво за разузнаване – нали знаят, че българите са се пръснали някъде нататък. Утре ще тръгнат пак да ги преследват като вълци. А и в настъпващата тъмнина дори и най‑храбрият турчин не би дръзнал да търси българин да убива, и то между българите да търси войводата им.
Не може да не направи впечатление, че веднага след гърмежа, а и по‑късно след него никой от нападнатите не предприема действие за укриване. По инстинкт те биха очаквали втори, трети изстрел и затова биха залегнали или биха избягали при четниците. Те не предприемат оглеждане на местността – ако не толкова за откриване на стрелеца, то поне за да предотвратят опасността от нови покушения. Те не правят нито едното, нито другото. Защо ли? Защото за тях всичко би било излишно.
Те знаят кой е стрелял. Те знаят също така, че не ги застрашава никаква опасност…
Никола Обретенов казва, че „кръвта шуртеше толкова много, че напълваше пазвата и окървавяваше картата“. При това изобилие на кръв не може да не се приеме, че изстрелът е даден от „близко разстояние“, казва хирургът, доц. Шопов, от Пловдивския медицински институт.
В историята на революционните движения в света не за първи път се случва последният аргумент да бъде куршумът.
Кавгата ще да е била твърде голяма, духовете на спорещите са били възбудени, за да се стигне до стрелба.
Изстрелът е внезапен, спонтанен – внезапен умисъл за убийство в психическото състояние на афект от страна на автора.
След първоначалното изживяване на ужаса от станалото идва окопитването. Пристъпва се към вземане на решение: станалото – станало, но какво трябва да се прави по‑нататък? Ако ставаше въпрос за разумно решение, съвсем естествено и логично би било да погребат трупа и да съобщят на четниците за смъртта на войводата. Нормално те не могат да мислят – притиснати са от страх. Четниците ще питат и разпитват къде, кога, как и кой е убил техния избран водач. Какво биха могли те, които са били с него, да отговорят на въпросите? Ако беше един, нямаше да има разногласие в избраната позиция за обяснения. Но ако се объркат и почнат да си противоречат?
И понеже в бързината те не могат да измислят убедително и оправдателно обяснение, взели решение да не съобщават за смъртта на Ботева.
Убиецът или убийците се страхуват от разследване…
Не е убит кой да е, а известният на цял народ поет и революционер!
Решават да изоставят трупа, като преди това го „ограбват“. Обретенов взема портмонето, часовника, бинокъла, компаса, картата и пет наполеона; а Апостолов – калпака с лъва, шашката, револвера и мундира. За по‑малките не остава нищо – така става по цялата земя! За „ограбването“ измислят и обяснение. Целта не е била толкова за вещите, колкото трупът да се направи „неузнаваем“. Други пък биха могли да кажат… защото ако се узнае чий е бил трупът, пак могат да възникнат въпросите, от които предумишлено се бяга.
„Простили се с войводата, тръгнахме с момчетата за извора. Съгласихме се да не казваме никому за смъртта на войводата, макар че мнозина от четниците питаха:
– Къде е войводата?
– Отиде напред и ние вървим след него – отговаряхме ние.“
Да, има и добри лъжи. Но защо е било необходимо,
каква нужда е налагала да се лъжат четниците, че Ботев е жив и че е напред?
Сигурно причината е била от много важен характер. И за кого? За четата на българите или за групата на Обретенов?
Обикновено лъжата прикрива нещо нечисто, нечестно. И по‑забележителното в случая е, че тази лъжа е колективна. Взема се решение след продължително обсъждане и умуване. Щом има решение, имало е и мотиви „за“ и „против“. Пълно единодушие! Може само неутралният Перо Херцеговинът да е бил „против“, но накрая и той се присъединил към болшинството. Самият той обаче не е разбрал в момента, че е пропуснал влака. Дал е основание за смъртно обвинение – страхливците са сметнали, че е несигурен съучастник.
По онова време
Христо Ботев е бил най‑известната и най‑голямата фигура в българското революционно движение.
И тъкмо затова, без никакво възражение от никого, той застава начело на сформираната чета след отказа на Панайот Хитов и Филип Тотю да я оглавят. Той е капитанът на парахода, той е главнокомандващият на войската, той е войводата на четата. Всевластен!… Да взема решения, да заповядва, да изисква подчинение, да наказва, ако е необходимо за дисциплината. Целта е една за всички.
Той има и щаб, с който трябва да се съвещава. Щабът е съвещателен орган; последното и окончателно решение се взема от войводата.
След двудневните сражения военната обстановка е реално изявена и е съвсем ясна:
никаква помощ от местното население или отдругаде,
патроните са изхарчени срещу налитащия превъзхождащ неприятел, без хляб в торбите. Четниците са обречени на сигурна смърт или плен. По‑нататъшната борба не само е безнадеждна, но и безсмислена. Четата е обречена на гибел. И Ботев решава да се спаси все още това, което може да се спаси – животът на младите борци. Решава да се оттегли; направление – близката съседна Сърбия. Съвещание с щаба?! За какво? Той не би могъл с нищо да промени тази пагубна за четата военна обстановка. При всяко сражение има победа или поражение. Преди неизбежното поражение Ботев предприема оттеглянето. Всеки предвидлив и мъдър военачалник не би се поколебал да направи този военен маньовър.
След сражението през втория ден Ботев не само решава, но и предприема оттеглянето.
Дава заповед да се „откове знамето и знаменосецът го запасва на кръста си“ (стр. 248, „Спомени“). При „оттегляне“ на една войскова част знаме не се развява, а се сваля и се съхранява до ново изсвирване на тръбата. Това се приема на нож от Никола Обретенов. И вероятно думите, които той слага в устата на Перо, са негови: „Затова предпочети да те убият, отколкото да оставиш четата“.
Кой е убил Ботев?
Съществува и версията, че Ботев е убит от черкезина Джамбулет който вечерта на 20 май влиза широко усмихнат в една от овчарските колиби с новината:
„Главният на бунтовниците е ударен вече!“
Познал го бил по дрехите и бинокъла. За това свидетелства един възрастен овчар, дедо Вълко, който знаел турски език и бил затворен в колибите заедно с други 12 овчари от турците. На другата сутрин същият този Джамбулет убил и Перо в близост до Крушовишкия извор. Но той пък загинал веднага след това от пушката на Георги Апостолов.
Освен З. Стоянов потвърждение, че убиецът действително е Джамбулет, са и спомените на овчаря Петър Ценов Мазнов, който е бил на 14 години тогава и е свидетел на събитията. Спомените му са записани от комисия в състав: В. Атанасов, Н. Димитров и Димитър П. Бучински, публикувани са във в. „Литературен фронт“, бр. 2 от 1983 г.
Загадката за смъртта на Ботев съществува от самата му смърт.
Много усилия са правени, за да бъде тя разбулена. Натрупани са много съмнения, подозрения, колебания и накрая… буржоазните историци заключиха, че Ботев е убит от турски куршум. Мотивировката не е от фактическо, нито от правно естество, а от етично, социално и патриотично естество, за да се опази доброто име на българина. Вероятно по същото съображение след 9 септември БАН утвърди тази истина и това е официалната версия и днес.
Днес е денят на Ботевата гибел, но днес е и денят на неговото възкресение във вечността. Ние сме на тази земя, която е целуната от Ботев. Ние стоим на тази пръст, попила Ботевата кръв. Тя сега мълчи, мълчи прибран и приласкан от нея и самият Ботев.
Това мълчание се нарича безсмъртие и то се чува по цяло българско.
Ботев се превърна в еталон на всички наши национални добродетели. Той даде всичко, което имаше на тази земя – живота си. Сбъдна се неговото пророчество: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.” Българското революционно движение с роди в главите на няколко десетки вдъхновени младежи и се осъществи от хиляди знайни и незнайни мъже и жени, но поетът Христо Ботев е единствен. Епицентър