Оставката на вицепремиера Валери Симеонов вече не е новина. Тя дори доведе до оттеглянето на част от протестиращите, какъвто несъмнено е бил и мотивът на заместник министър-председателя за предприемане на подобно действие. Вече си имаме „нова новина“ – назначаването на досегашната началничка на кабинета на г-н Валери Симеонов на неговото място. От една страна, тази „рокада“ незабавно предизвика оживени коментари и дори роди вицове, които бихме могли да оценим като осторумни, но неуместни за цитиране в медия като News.bg .
От друга страна тези, които протестираха горе – долу тридесет дни срещу изказа на вицепремиера, сега са изправени пред истинска дилема. Те трябва или да се съгласят, че искането им е изпълнено, като приемат формалната оставка на г-н Валери Симеонов за точно изпълнение на исканията им, или да признаят, че на практика получиха „от същото“, но с дамски силует. В първия случай те биха могли спокойно да се отдадат на ежедневните си занимания. Във втория случай би трябвало да обявят, че не приемат извършената политическа маневра и да се върнат пред сградата на Министерския съвет.
Засега изглежда, че надделява първото разбиране, за радост на всички участници в автомобилното движение в центъра на София. Протестите разбира се продължават, но с по-ниска интензивност – досегашните най-мотивирани участници в тях в преобладаващата си част вече са си по домовете, а и метеорологичната обстановка най-сетне се съжали над управляващата коалиция и добави температурни и хидроложки аргументи в полза на ограничаването на протестните действия.
Разбира се, ако сега беше времето на протестите срещу Петър Младенов или „Виденовата зима“, за никакво успокояване на обстановката нямаше да може да стане дума. Само че сега е краят на 2018, а не средата на 1990, нито средата на 1995 година. Икономиката все още е във възход, безработицата все още е забележително ниска, а зад основателните морални аргументи на част от потестиращите няма кой да застане. Просто няма как БСП и ДПС да се изправят пред публиката и да се самопрепоръчат, като носители на висок политически морал. Има опасност не само да не им повярват, а и да им се смеят. Що се отнася до очакваното изгряване на Слави Трифонов на политическия небосклон – на него вече му се смеят …
Но да се върнем към загубилата качеството си на новина оставка на вицепремиера Валери Симеонов. На значителна част от хората с висок коефициент на интелигентност цялата гарнитура на „Обединените патриоти“ не им е по сърце. Затова не е за чудене, че твърде много хора, включително и мои приятели, са удовлетворени от оставката на Валери Симеонов. От този епизод на самия ексвицепремиер ще му остане болезнен спомен и поуката, че човек трябва да мисли с главата си и да внимава, какво приказва, независимо по какъв точно начин е бил предизвикан, провокиран и докаран до афект.
Малко преди да започна да пиша този текст, г-н Валери Симеонов сякаш реши, че трябва да пробва още веднъж публичната реакция на остри изказвания и нарече Слави Трифонов „гологлав чалгар“, след което изрази основателното съмнение, че последният е меродавен източник на оценки и присъди в българския политически живот. Разбира се, рискът при новия словесен експеримент на лидера на НФСБ, изобщо не е сравним с този от изказването му за майките на деца с увреждания. Едва ли можем да дадем и 5 процента шанс, словесната агресия на ексвицепремиера срещу телевизионния водещ да доведе до някакво сериозно обществено осъждане, негативна реакция или просто укор. Нищо чудно този път изказът на г-н Сименов да стане повод дори и за умерено одобрение.
Вече имах възможността да напиша на друго място, че аз лично отдавна не се занимавам с партийна политика и едно от големите предимства на този факт е, че не е необходимо да си меря приказките на аптекарски везни. Г-н Валери Симеонов обаче все още е далече от освобождаващото въздействие на отпадането на задължението да измерва всяко свое изявление в брой загубени или пък спечелени гласове на изборите. Пред него стои още доста време, през което ще трябва да действа в тази доста сковаваща рамка. „Пи-арите“ му пък ще има още доста време да потръпват, когато усетят, че г-н Симеонов пак се опитва да напусне „прокрустовото ложе“ на балансираното политическо говорене.
Всъщност, г-н Валери Симеонов изобщо не е любител на балансираната реч, но със сигурност от всички членове на Министерския съвет той най-добре се ориентираше в проблемите на реалната икономика. Пак той реагираше по най-адекватен начин от всички членове на кабинета „Борисов 3“, когато трябваше да се предприемат някакви конкретни действия.
Така че справедливостта изисква да кажем по едно благодаря на подалия оставка вицепремиер за поне няколко негови намеси. Особено за позицията му по въпроса за възможностите за привличане в България на човешки ресурси от трети страни и най-вече на квалифициран персонал и на хора с висше образование. За това наистина трябва да му благодарим.
Можем и със съжаление да констатираме, че отново в най-новата ни история политик на най-висока позиция, трябва да се оттегли от поста си заради нещо, което е казал, а не заради нещо което е направил. У нас сякаш политиката продължава да се свързва повече с говоренето, отколкото с реалните действия.
Едновременно с това трябва да отбележим и факта, че „особеният изказ“ на бившия вицепремиер съвсем не е негово изобретение. В определена степен той стана жертва на широко разпространеното разбиране, че така наречената „политическа коректност“ е нещо лошо.
Не можем да отминем с пренебрежение знаменателния факт, че споменатото по-горе разбиране се насажда у нас денонощно. Според хора на влъхвите от социалните мрежи и не само от там, „политическата коректност“ е нещо, което не само е лошо, но е и вредно. Без всякакви угризения на съвестта ще се повторя и потретя, като посоча, че днес у нас да си политически НЕкоректен се смята за нещо „cool“ и за нещо достойно за уважение.
Според масовите настроения политическата коректност е едва ли не нещо еврейско или пък нещо гейско, нещо едва ли не перверзно и содомитско. Нещо пагубно, което ще унищожи свободата на словото, и представлява цензура, организирана от своеобразен политически картел на поне две глобални конспирации. Едната конспирация е на „обичайните заподозрени“ (на времето илюстрирани по плакатите на националсоциалистите с огромни криви носове, а днес нежно сочени като „соросоиди“), а другата конспирация е стъпила на широка сексуална основа.
Дори само масовата употреба на „термини“ като: „толерасти“, „либерасти“, „Еврогейски съюз“ и прочее, би трябвало да ни напомни, че в очите на редовните участници в политическите псевдо дебати онлайн, изказът на г-н Валери Симеонов е напълно цензурен и клонящ към добрите образци на изящната словесност. За маса хора толерантността и свободата вече са досадни и отблъскващи. Настъплението на широк фронт срещу самата идея за търпимост и свобода е факт, но това ни шокира по-малко от непремерените вицепремиерски слова. Толкова по-зле за нас …
Продължавам да съм дълбоко впечатлен от лекотата, с която един досадил на цялата държава радио водещ, озаглави поредната си книга „Политически НЕкоректно“. Изглежда днес на медийната сергия, придържането към радикални или пък маргинални позиции е печеливша пазарна позиция.
Парадоксалното в случая е, че се хващам, че наричам споменатия книжен продукт „книга“, а не – да речем – „екологично престъпление срещу горския фонд“, отново заради придържането към политическата коректност. Защото първообраз на същата тази вредна и „соросоидна“ политическа коректност е просто… доброто възпитание.
Г-н Валери Симеонов в определена степен стана жертва на собственото си разбиране, че политиците няма какво да усукват и да „увъртолват“ изказа си и трябва „да карат направо“. Върху това негово разбиране със сигурност оказа въздействие и всеобщият повик срещу политическата коректност и срещу „мейнстрийм политическите течения“. Само че, оказа се, крилата на този масов „полет на освободеността“ от условностите на „политкоректността“ и на „политическото говорене“ могат да те отнесат и извън изпълнителната власт.
Г-н Валери Симеонов стана жертва на разбирането, че „мъжкарският изказ“, говоренето „право куме в очи“ (дори и в случаите, когато кумът остане пътьом без някое око), наднормената грубост и твърдост са желани от обществото, а не се порицават. Дали това е било подсъзнателно усещане или съзнателно калкулиран рационален (макар и погрешен избор), ние няма от къде да знаем.
Съвсем друг, при това напълно подценена от медиите, от обществеността и от критиците и хулителите на г-н Валери Симеонов, е въпросът, че той успя да направи и други гафове и фалове. На тях обаче някак си никой не обърна никакво внимание, най-вероятно защото бяха извън предметното поле на интересите на широката българска публика.
Можем да гадаем, пък и да се досещаме, какво точно са преживели във Външното ни министерство, когато г-н Симеонов с всичките си „титли и регалии“ на вицепремиер внезапно пристигна в … Нагорни Карабах, където присъства като наблюдател на референдум в непризнатата от България и от целия останал свят квази държава – Република Арцах. Слава Богу, международният скандал се размина, може би и покради доста деликатния подход на азербайджанските власти.
Напомням за този епизод (има и някои други, не толкова ефектни), не за да захранвам с идеи политическите противници на г-н Валери Симеонов. Тук е мястото още един път да кажа, че на вече бившия вицепремиер трябва да се отдаде заслуженото за това, с което той беше полезен на българската икономика. Просто щрихирам политическата реалност – напълно възможно е „да си го получиш“ за това, което говориш, а не за това, което правиш. А когото направиш някаква пакост, може и изобщо да не ти обърнат внимание, защото белята не е интересна на публиката. Какво да се прави – българска реалност и ежедневие.
Веднъж стигнали до тук, не можем да не се сетим за още една от любимите боксови круши на социалните медии – за г-н Марешки. Заедно с бившия вече вицепремиер, г-н Марешки е от политиците, които спокойно биха могли да обърнат наопъки класическата реплика на дядо поп и да казват: „Не ме слушай, какво говоря, а ме гледай какво правя“.
В крайна сметка Веселин Марешки беше човекът, който хвърли на везните на премерването „има ли у нас картел на търговците на горива или няма“ онази теглилка, която принуди КЗК да признае, че картел има. След което станахме свидетели на върховия цинизъм – пак същата КЗК глоби компанията на Марешки за … продаване на горива на дъмпингови цени.
Специално при г-н Марешки подобен модел на поведение е адекватен, защото последното, в което можем да го заподозрем, са харизматичното излъчване и/или лидерското обаяние. От тази гледна точка най-разумното, което може да прави, е да оставя някакви забележими следи с действията си. Разбира се, тези действия накърняват интересите на други и той получава обратно с лихвите „прояви на обич“ от страна на ощетените самоназначили се монополисти.
Историята в две действия около горивния картел е блестяща илюстрация на всичко казано до тук. Трябва да признаем, че г-н Марешки е изглежда първият български гражданин, наказан за НЕучастие в картел. „Аптекарят Марешки“ не е любимец на широката публика, но иначе е корав човек и издържа на натиск и на политически тормоз.
Веселин Марешки напълно си заслужи влизането в настоящия парламент. Съвсем отделна тема е, че никак не му е лесно да бъде забелязван в него. Дори само защото трябва постоянно да се оправя с насъсканите срещу него всевъзможни независими, обективни и безпристрастни медии – най-вече с тези, в чиито рекламни бюджети са се отчели различни стопански субекти от горивният картел. Дори и посочен с пръст от КЗК в един момент, горивният картел изобщо не е останал без пари, отмъстителността му е пословична, а на медийния пазар „ден година храни“. Така че, г-н Марешки в никакъв случай не е на курорт в Народното събрание.
И точно тук, където говорим, че политик като г-н Марешки е важен не с речите си, а с действията си, стигаме до неговото действие, което нищо чудно да НЕ го доведе до добро. Става дума разбира се, за неговия политически избор да се опита да търси политическа перспектива на „полето“ на евроскептицизма. На много хора това политическо поле изглежда като свежа и тучна ливада. Изглежда им, че на нея биха могли да бъдат идейно изхранени доста избиратели, обременени с наследствена или придобита враждебност към Европейския проект.
Лошата новина е, че в общоевропейски план, поне за сега, а вероятно и в средносрочен план, дружбата с Марин льо Пен води към политическото гето. В общобългарски план пък тучната ливада, към която е вперила поглед целокупната партия „Воля“ е до голяма степен взета на концесия от „Обединените патриоти“.
Поне засега няма никакви сигнали, че между тях и „Воля“ може да има сработване. Напротив, в кулоарите на парламента се водят дискусии за някакъв Кокал (с главна буква). Това означава, че колкото и да е тучна ливадата и измамно зелена да е тревата й, тя ще трябва да бъде делена между г-н Марешки и тримата лидери на „Обединените патриоти“. Дали последните ще са заедно от тук нататък, от гледна точка на „Воля“ е второстепенен въпрос. Всичките са конкуренти, при това – зъбати конкуренти, с история в „бранша“, врели и кипели.
Така че, преценявайки точно последните действия, а не приказките на г-н Марешки, най-вероятно ще трябва да констатираме, че и най-съобразителните хора правят грешки. Едни не мерят „полета на експресията си“ в своята публична реч, а други се събират най-меко казано с „лоши другарчета“ на европейско равнище. При това времената са такива, че въпросните „другарчета“ вероятно ще стават от ден на ден все по-лоши, а търпението на нормалните хора на края ще се изчерпа.
Създателят и едноличен лидер на „Воля“ тук е направил избора си сам. Никой не е държал пистолет до главата му. Много български политици, които са имали „лиценз“ за автентични представители на една или друга европейска партийна фамилия (особено социалдемократите, но в значителна степен и либералите, а още повече – християндемократите и членовете на ЕНП), могат да му разкажат тъжните си истории.
От тях той вероятно ще види, че всъщност от интегрирането в европейски и международни политически движения има смисъл само когато си значителна сила в националния си парламент и искаш да прокарваш някаква своя политика на по-високо равнище. Разбира се, ако знаеш какво искаш и имаш достатъчно багаж в главата, за да го лансираш.
В момента от една страна, „Воля“ не е първостепенна политическа сила, с извинение. Тя си е заслужила парламентарните мандати, но далече не е първостепенен фактор. Едва ли в близко време „Воля“ и г-н Марешки ще имат пред себе си задачата да прокарват някакви идеи и инициативи на европейско ниво. А на национално равнище, членството в ПЕС, ЕНП, АЛДЕ или където и да е, не носи гласове. Поне за сега. Така че, гордостта, че си единственият припознат в България от знаменосците на антиевропеизма, няма практическа стойност.
От друга страна, когато ролята ти може да се окаже точно да „закърпиш“ някое парламентарно мнозинство, статутът на обитател на „политическото гето“ в никакъв случай не е най-добрият избор. Възможно е да възникне ситуация, при която евентуалната тежест на „Воля“ като допълващ фактор на управляващото мнозинство да се окаже по-голяма от аритметичните измерения на парламентарното й присъствие. В такава ситуация г-н Марешки дори би могъл да направи нещо полезно в негов стил – по линия на действия, а не на приказки.
Но точно тогава, за проклетия, ще възникне въпросът, че „Воля“ се е самоидентифицирала като част от антисистемното и антиевропейско направление в българската политика и в политиката на ниво „европейски континент“. И всеки ще пита, означава ли това, че правителството взима курс на раздалечаване с Европа и нейните разбирания за живота? При това положение е много по-вероятно да получиш саморъчно написана коледна картичка от Путин, отколкото да те поканят в управляващата коалиция. В такива ситуации, човек разбира непреходния характер на лозунга: „Да живее международното положение!“