– Как си обяснявате изказването на депутата от БСП Валери Жаблянов, че т.нар. Народен съд е „необходимо и неизбежно правосъдие“? Дори да оставим морала, няма начин той да не знае, че парламентът, на който беше зам.-председател, е гласувал декларация за осъждане на комунистическия режим. А това не е единичен случай на връщане на социалистите към корените им, което очертава цялостна тенденция.
– Според мен става дума за едно съвсем целенасочено нагнетяване на фалшиво напрежение едновременно от БСП и ГЕРБ, дори си позволявам предположението, без, естествено, да имам доказателства, че е взаимно съгласувано. То е толкова изгодно и за двете партии, че няма накъде. Нека ги погледнем – БСП е партия на милионери и милиардери от „дивия капитализъм“ от периода, според тяхната собствена доктрина, на първоначалното натрупване на капитала, в огромна степен откровено престъпно, в партията на най-богатите хора, въпреки че толкова години е в опозиция. То трябва да се хареса на един електорат, където твърдото ядро са наследниците на старите комунистически фамилии в България, на хора, които в голямата си част продължават да вярват в комунистическия идеал и че България е била освободена от монархо-фашизъм. Така си стоят на тези твърди позиции и не са успели да се придвижат към модерното ляво в Европа.
От другата страна ГЕРБ са партия с откровен комунистически генезис, а голяма част от нейните лидери са членували в БКП, деца на изтъкнати номенклатурни семейства, хора с кариера изключително в късната социалистическа милиция и ранната уж демократична полиция, които имат много голям проблем с дясната идентичност и имат нужда да се доказват пред избирателите с наследствени десни убеждения. Този тип скандали помагат и на двете партии.
Има още нещо и то е, че отклоняват вниманието от факта, че ГЕРБ е при третото си вече управление с премиер Бойко Борисов и не могат да се справят с основните задачи на управлението, затъват от скандал в скандал. Отказали са се напълно, бих казал и официално, от всякакви реформаторски политики и бутат на вълната на икономическата конюнктура в момента държавния кораб – съвсем очевидно към рифове. И мисля, че голяма част от по-десните техни избиратели виждат, че всъщност корабът няма капитан. Но подобни скандали дават повод да се конфронтират с БСП, да показват, че са алтернатива. Така прикриват факта, че управлението им с нищо не се различава от управленията на БСП.
– Всъщност със Закона за банковата несъстоятелност, известен като „Закона Пеевски“, ГЕРБ ясно се идентифицираха поне по интереси. Президентът наложи вето, но това не е пречка да го гласуват отново. Като юрист какво мислите – ще има ли правни последици и за други банки освен КТБ?
– Този закон е написан за предходни случаи. Това е закон, чиято противоконституционност е единственото му съдържание. Той променя с обратно действие законодателството по материално-правни норми, тоест категорично и вулгарно погазва българската Конституция. В този смисъл повече от логично беше президентът да наложи вето, но по-същественото е сега да каже, че ако ветото бъде преодоляно, той ще сезира Конституционния съд. Защото, пак ще повторя, законът е откровено, бих казал, неприкрито противоконституционен, и по всяка вероятност неговата цел не е да остане дълго време в сила, а да се извършат определени действия в периода, докато Конституционният съд го обяви за противоконституционен, тъй като решенията на Конституционния съд действат само занапред.
В интерес на истината при повече от ясната коалиция ГЕРБ – ДПС – Патриоти и „Воля“ на г-н Марешки, изглежда че преодоляване на ветото няма да е особен проблем. Освен КТБ няма друга банка, обявена в несъстоятелност, с изключение на един много по-малък случай отпреди петнайсетина години – Първа източна международна банка. Не виждам казус в момента, към който тези хипотези да се отнесат според мен. Това са текстове за конкретни активи на банката, които са се изплъзнали на Пеевски, и сега той се опитва да си ги вземе постфактум. Не съм достатъчно запознат с този процес на разграбване, за да мога да кажа кои активи. Но хората, които следят отблизо случая, най-вероятно знаят.
– Партия „Да, България“ отправи официална покана към демократичната общност за политически съюз с цел предизвикване на предсрочни парламентарни избори. Реакциите на десни по принцип избиратели в интернет май не бяха особено възторжени. Как вие гледате на това?
– Декларацията на „Да, България“ не е нещо, на което следва да се отдава самостоятелно особено значение. Това е елемент от един вече 9-месечен процес на сближаване между „Да, България“ и ДСБ, може би и други формации, това е доста неясно към момента, но може би се върви към края на този процес.
– Много тих процес…
– То е хубаво да е тих, коалиционните разговори е добре да са тихи. На Аденауер се приписват думите, че никой не иска да знае как се правят кренвирши и коалиции. Хората искат крайния резултат. В този смисъл не виждам нещо забележително в самата декларация, че да се коментира. Всички виждаме, че този процес се проточи твърде дълго, но, дай Боже, да приключи навреме. Слушаме заклинанията кой бил десен, кой не бил десен… Това политици да се правят на политолози и да дават аналитични оценки на своите конкуренти в политиката, е смешно занимание, несериозно. Включително и от нашите среди се правят тежки заклинания ГЕРБ десен ли е или не е десен. Доста хора си отдават времето на тези въпроси, а пък времето не е за това в политиката, то е за съвсем други неща – да кажеш ти какво предлагаш, какво ще промениш в бъдеще, как ще събереш необходимата сила да осъществиш промени, пък хората ще преценят ляв ли си, десен ли си, център ли си, а най-вече дали си почтен и заслужаваш доверие.
– Как ще стане това разбираемо, след като не ви канят често по медиите? На какъв език ще се говори въобще?
– Тук има два въпроса, които са независими един от друг. Каква програма на евентуално дясно опозиционно обединение, каквото се очертава, е важна, за да бъде то забелязано от хората, и каква е неговата политическа, че и правна и организационна форма, за да вдъхне доверие у избирателите.
Въпросът за медийните канали очевидно е травматичен в момента в България. Аз мисля, че трябва да сме наясно, че те няма да се отворят в близко бъдеще, каквото и да говорим, колкото и да е атрактивно и интересно. Няма такъв шанс, медийната среда еднопосочно се влошава, и то от много години насам. Трябва да е ясно, че подобно обединение няма да стигне до много хора. То трябва да успее да мобилизира тези, до които, така или иначе, стига, а те не са толкова малко. Важното е те да бъдат мобилизирани, да виждат пред себе си формации, които са единни, не правят познатите номерца на надиграване, подхлъзване и прочие.
Много е важно да се постигне тази основа – политическа коалиция между „Да, България“ и „Демократи за силна България“, защото избирателите, които са десни, но са категорично опозиционно настроени към Борисов, бяха разделени наполовина, включително на психиката и на мотивацията им беше нанесен много тежък удар. Не смятам, че в този процес има невинни, но аз по много начини – и на думи, и на дела, си поех отговорността, защото е отговорност пред избирателите, не пред партийните структури, апарата или пък колеги.
Това, което искам да кажа за пореден път, е че коалиционната форма е крайно недостатъчна. Тя е необходима, тя е дори задължителна първа стъпка и дава възможност за участие в Европейския парламент, за участие в следващия парламент, ако има предсрочни избори. Но за голяма политическа задача – това, което ние публично обявяваме, че искаме – да дадем една алтернатива на това фалшиво противопоставяне ГЕРБ – БСП, в което пък ДПС с Пеевски е навсякъде – и на власт, и в опозиция, и къде ли не.
За да дадем такава алтернатива, трябва да сме способни да изградим единен политически субект. А тези думи се посрещат с много резерви и в ДСБ, и в „Да, България“, и в другите десни формации, които на този етап не участват в преговорите. Но всички, които изразяват тези резерви – да го кажа направо, които се дразнят, когато се заговори за обединение, трябва да си дават сметка, че коалиционната форма е несериозна в очите на избирателите. Тя ще мобилизира хора, доколкото да се прескочи електоралната бариера, но никога толкова хора, че да се изгради политическа алтернатива. Просто не е възможно, няма такова чудо като политическа алтернатива, изградена от много партии. И не е случайно, че СДС, за да осъществи големите реформи в миналото, трябваше първо да реформира себе си. Онази коалиция от 16 партии нямаше да изкара и шест месеца в глада на 1997 година на власт – щеше да се разпадне на по-дребни части дори от Реформаторския блок.
– Смятате ли, че е възможно да се реализират политически формации като тази на Слави Трифонов, генералските политически амбиции около Божидар Димитров. Спомням си, че идването на Симеон Кобургготски бе силно подценено от СДС. Какви са шансовете на политическото инженерство изобщо?
– То в България всичко е политическо инженерство и трябва да свикваме с това. Много неопитен или много глупав трябва да е човек, за да подценява фигура от мащаба на Слави Трифонов. Ако той реши да влезе лично, а не да си измисля някакъв лидер и подкрепа от телевизионния екран, ще бъде съществено явление и опасен за всички – и за ГЕРБ, и за БСП, и за националистите, и за дясното. Само ДПС ще останат незасегнати от такова явление.
Но това ще зависи от Слави Трифонов – дали ще се занимава с политика, дали ще направи съответния компромис с включването си в подобни инженерни процеси и откъде ще се финансира – ние не знаем какво ще реши, нито можем да му помогнем, нито да му попречим. Това, което можем да правим, е да бъдем много сериозни в политическите си заявки и наистина внимателно да преценим какво е по силите ни да променим в България, с какво наистина сме различни от ГЕРБ например – има много такива сфери. По какъв начин можем да привлечем доверието на всички десни избиратели, които са около 300 000 в лагера на разцепените реформаторски партии и още толкова в ГЕРБ.
Вече от отчаяние заради доминацията на Борисов на политическия пазар не малко десни гласуват за БСП. А това означава, че десният и дясно-реформаторският потенциал като цяло е много голям, съвсем очевидно е, че е необходимо по-авторитетно, по-ангажирано, а може би и по-модерно лидрство, за да бъде усвоен целият. А това е проблем, за който в момента, признавам си, не виждам решение. И не е случайно, че не го виждам – ние не работим в тези инженерни схеми. Лидерът на дясното трябва да се прояви на основата на собствената си амбиция и смелост, но го няма този човек към момента.
– Как бихте описали профила му?
– Моето предположение е, че той е доста по-млад, отколкото си го представяме. Той ще се появи и мисля, че ще е раждан през 80-те години и ще има бегли или никакви лични спомени от комунистическия режим.
– Не е лошо да има спомени и представа за комунизма…
– В нашето пространство има предостатъчно хора, които имат спомени.
– За да не се препокрива дясното с антикомунизма ли? Всъщност как дефинирате дясното?
– Не се наемам да давам дефиниция на дясното, има много нюанси, включително в икономическата политика, защото едно е дясното в Португалия, друго в Естония, трето е в Швеция, напълно различно е във всички южоноевропейски държави и е спорно има ли същинско дясно. Предимно са едни такива народняшки партии със социалистически уклон тип ГЕРБ, които просто членуват в ЕНП.
Според мен има нещо по-важно, и то е, че целият европейски политически пейзаж се изменя коренно и сегашното противопоставяне ляв център срещу десен център вече не съществува. В голямата си част левоцентристките партии изчезнаха или както става сега в Германия се превърнаха в младши партньор на десноцентристки партии.
Има съвсем други линии на политическо разделение, свързани и с бъдещето на Европа, и с моделите на отстояване на националния интерес, и с икономическата политика, но вече на ниво еврозона, защото там едни от яростните опоненти са горе-долу в един лагер – да кажем, примерно холандските десни либерали и Мануел Макрон, който също се позиционира като либерал вдясно от центъра. Те са на върло различни позиции и за бъдещето на еврозоната, и по какъв начин тя ще се развива. От друга страна, бившият източен блок, както го наричам, „ръждивият пояс на Европа“, съвсем ясно се оформя като пространство на левичарски консервативен популизъм с една мешавица от соцносталгия и християнска предсоцносталгия. Трудно е да различи човек Фицо в Словакия от Орбан в Унгария, но Фицо е в ПЕС, а Орбан е в ЕНП. Третият герой Качински в Полша е при европейските консерватори, а четвъртият Бабиш в Чехия, не е никъде.
Една комбинация от еднакви популисти с консервативен уклон, но част от тях с минало в десницата, част са бивши комунисти, едните са в ПЕС, другите – в ЕНП, но това вече е един стабилен политически блок. И според мен голямото решение в българската политика трябва да го вземе Борисов – за реформаторската десница, за всички партии, които сме извън парламента, този избор не стои. Ние категорично принадлежим към прозападната, можем да я наречем дясно либерална, на моменти тя може да е дясно либерална линия, но ние се борим за по-единна Европа и в това няма съмнение.
Сега Борисов трябва да реши – дали е при Фицо и Орбан или е при Курц, Макрон, ако щете дори Меркел, с която демонстрира много голяма близост, но тази близост вече не е ясно дали има политически измерения или е само пиар.
Борисов се опитва да бъде и двете, но просто е невъзможно, това са противоположни тенденции. А в рамките на тези нови разделения старите етикети на ляво и дясно, без да са излишни, придобиват вече съвсем различен пълнеж. Защото има дясно, което се представлява основно от десните либерали и либерал-консерватори в Западна Европа.
– Звучи като че ли встрани, но темата около Истанбулската конвенция очерта нови оси, извади напред стари радикални движения. В обществото дебатът се водеше на други нива, които политиците се опитаха да яхнат. Как определяте това?
– Мисля, че истерията на левия радикализъм ще потъне в тези, аз ги наричам „северозападни общества“. Това са феномени наистина на Скандинавския свят и на двата бряга на Америка. Но, грубо казано, сърцето на процеса е „калифорнийски феномен“. Не мисля, че тези крайни форми на радикално позициониране имат бъдеще и сериозна подкрепа.
Но никак не бих си позволил да ги наричам „либерални“. Честно казано, възмутен съм от това определение, защото това са заявки против свободата, а не за свободата. Тези крайни послания се случват в целия западен свят – и отсам, и оттатък Атлантика, та чак до България, която, слава Богу, е в западния свят. Усещането е за загуба на консенсус, загуба на посока в широкия и конструктивен център на общественото пространство, което превръща гласовитите крайности в основни гласове. С отпадането на консенсуса от Вашингтон, с отпадането на Маастрихтските консенсуси за бъдещето на Европа ние не сме намерили, а може би няма да намерим лесно, следващите. Предстои един процес на прекипяване, който е много важен.
– Колко може да продължи?
– Дай Боже, да е мирен и кратък. Ще е поне 7-8 години примерно. Една от лошите новини, впрочем силно подценена, но за мен много лоша, е отпадането на Трансатлантическото търговско споразумение от дневния ред и на Европа, и на САЩ.
Защото този вид заздравяване на връзките през Атлантика, съхраняването на Западния свят, който вече не е толкова силен, колкото е бил, е изключително важно. По-скоро обаче при администрацията на Тръмп нещата вървят в друга посока. Има несъмнено процес на изолиране на Америка и той се харесва на не малка част от избирателите на Тръмп. Този процес не е случаен и е определено демократичен процес, нито можем да кажем, че президентът подменя вота на избирателите. Напротив, той е доста верен към това, с което спечели изборите. А дали резултатите ще бъдат добри или лоши, ще видим чак отвъд икономическия цикъл, защото той печели подкрепа на база на този цикъл, с който иначе няма нищо общо.