За раждането и семейството на Гина Караиванова, а по-късно приела фамилията на съпруга си – Кунчева, може да се прочете в текста за нейния род.
За последните й дни – изписани различни версии, които не ми се иска да цитирам. Тя е издъхнала в дома на зет си около 27 януари 1878 г. с думите „Децата ми, децата ми!”
Не зная как да направя портрет на тази жена, която остава вдовица рано, преживява смъртта на четири от децата си, но не загубва силата, куража си и енергията, отдадена на съдбата на България. Затова ще дам думата на нейните роднини, които да споделят спомените си за нея:
Из спомените на Бочо Загорски, син на най-голямата дъщеря на Яна и Андрей Начови – Гина:
„Веднъж като млада булка Гина Кунчева чакала пред фурната да се изпече хлябът ѝ. Улицата била пуста. Покрай нея минал млад турчин. Тя била снажна и хубава. Той посегнал и докоснал бузата ѝ. Вместо да побегне, смелата българка свила дясната си ръка в юмрук и ударила нахалника в лицето. Там, пред нея, той изплюл два избити зъба и побягнал засрамено. Не посмял да се оплаче в конака, защото се страхувал от подигравките, че една жена му е дала такъв урок.
Преди да тръгне за Къкрина, Левски отседнал в Сопот. Майка му решила на всяка цена да го види. . . За да не буди съмнение сред турските власти, взела внучката си София. . . Отиват на гости при роднини. (Това е на 6 декември 1872 г. – б. м.)
Когато се разделяла със сина си, силата ѝ изведнъж се прекършила и от очите ѝ потекли сълзи. Смутен, Левски я попитал защо. Тя успяла да се овладее и да се усмихне. Тихо му казала: „От радост, синко!“ Това била последната среща на майката със сина.
Научила за залавянето на сина си, втъкнала китка цвете в кърпата си, набрала и цветя от градината и бавно тръгнала по чаршията към дома на дъщеря си Яна. Никой не разбрал голямата ѝ мъка. Тя прегърнала внучетата си и кротко им казала: „Елате, деца, да ви накича. Днес е голям празник. . .“
Из спомените на Васил Караиванов, син на най-големия брат на Гина – Генчо:
„Леля Гина беше жена със среден ръст, черноока, лице умно и приятно, забрадено в черна забрадка, като с рамка, с горда походка, волева, разсъдлива, решителна, безстрашна, трудолюбива домакиня и с подчертано хладнокръвие и самообладание. Тя беше общителна, състрадателна, сладкодумна. Знаеше много народни песни, които пееше сладкопойно. . . Владееше добре говоримия турски език, което й даваше възможност да влиза в диалог, понякога и с доста остър тон, с представителите на турската власт. . .“
Из спомените на София Начова, по мъж Зидарова, дъщеря на Яна и Андрей Начови:
„Баба беше сербез, сериозна и работлива жена. Тя никога не се окайваше, никога не се уплашваше. След смъртта на вуйчо Христо аз станах нейното момиче. (Преди Априлското въстание Гина се поболяла и се преместила да живее при дъщеря си Яна и зет си Андрей, състоятелен занаятчия и търговец, чиято къща се намирала в източния край на площад „Св. Никола”.
През 1878 г. Гина Кунчева била на 61 г., Яна – на 43 г., Андрей – на 73 г. Той починал на 28.11.1907 г. на 102 г. Живите деца на Яна и Андрей били съответно: Начо на 26 г., Гина на 21 г., Мария на 18 г., Софúя на 15 г., Елена на 7 години. Преди турските изстъпления в Карлово Гина, Софúя и Мария били прехвърлени пеш през Балкана, за да не бъдат поругани.) При нея спях, при нея ядех. За училище баба ме изпращаше до орехите, а посрещаше до извън улицата. Помня много добре, че като си приготвих уроците, тя ме заведе да спя в горната стая. Къщата се състоеше от горна и долна стая, килер.
В долната стая ѝ беше курдисан станът, на който тъчеше и ноще. . . Често пъти я слушам, че пееше песните: „Искам, мамо, да те видя и вси мили у дома“ и „Вятър ечи, Балкан стене“. Аз я слушам, слушам и аз пея с нея. Кога съгледах – платът от тъканото мокър от сълзи. И аз си мълча, и седя. Това ставаше често, сигур е намирала облекчение в песента. Баба обичаше много и цветята. Още като бях в нейната къща, закиче ме с едно хубаво цвете – хортензия и така отивам на училище.
Помня и това. Приготовляваше по някое парче изтъкан плат и по Коледните дни отиваше в Пловдивския затвор, да подари тези платове на някой от затворените, на който тя намери за добре. След смъртта на вуйчо баба се пренесе у нас да живее.“
Из спомените на Андрей Красев, син на внучката на Яна Екатерина от дъщеря ѝ Елена:
„Много хубаво пеела прабаба ми Гина. Песните явно са й помагали да надвие мъката си, да понася несгодите твърдо и да намира колай на всички мъчнотии. Отрано останала вдовица, голяма е мъката ѝ по тримата синове, Васил, Христо и Петър, които оставят костите си далеч по чужди краища, без да знае тя къде са заспали вечния си сън. Много често споменаваше баба Яна своите братя. И винаги свързваше спомена си с голямата мъка на майка си. Старата жена най-дълбоко страдала от това, че не могла да оплаче най-големия си син Васил.“
Сред карловци са запазени още спомени от живота на Гина Кунчева:
В края на юни 1869 г., на Петровден, властите попадат по следите на Васил Левски и претърсват семейната къща. Откриват майка му в дома на Иван Фурнаджиев, съпруг на най-малката ѝ сестра Мария. Там заптиетата се мъчат да научат нещо от Гина за сина ѝ, но тя мълчи. За да проговори, я връзват за кофата и я пускат в герана на Фурнаджиев. Един от тях бил с изваден ятаган, опрян на въжето, готов да го пререже, ако не изкаже къде е синът ѝ. Гина остава твърда.
Споделеното от Бочо Загорски закичване с цветя според някои е станало, след като Гина и още две жени (като трите Марии в Библията) посетили София и верни комитетски люде им показали де е гробът на Апостола. Те дори били сложили камък, та да го бележат. Но когато отишли, гробът бил празен. След тази случка, като се прибрала в Карлово, Гина закичила себе си и внучките си, като на празник.
И още един спомен, съживен от Христо Гемеджиев, наследник на стария карловски род Бабекови. Той разказва спомените на своята баба за онези дни, наречени Страшното. В двора на Куршум джамия турците издигат седем бесилки. С тези седем бесилки започва и Страшното, по време на което, според издирените от Иречек имена, са обесени 897 мъже и мъжки рожби от седем до седемдесетгодишна възраст. Предводителят на башибозука Емин Ага наредил да докарат и майката на „баш гяурина“ – баба Гина. Тя се явила, но не свела глава, не се поклонила. Той накарал вдовиците да играят хоро около бесилките на своите мъже, а баба Гина повела хорото. А през това време башибозукът седнал да обядва.
Автор: Камелия Иванова