Един пловдивски тийнейджър вчера избра смъртта. 16-годишният Георги Асенов застана на релсите пред бързия влак от София за Бургас и си отиде за секунди. Преди да направи фаталната крачка, той е прерязал вените си и изпратил снимката на своя приятелка. Обадил й се по телефона с думите:
„Аз бях дотук!“ Следващият звук, който девойката чула, бил този на приближаващия се влак. След това разговорът прекъснал, пише TrafficNews.
„Защоо??? Гоше защо ме изостави, защо постъпи така със всички нас …. познавам те от както се помня .. не беше като всички останали.. беше мой брат моето момче моето ВСИЧКО . Винаги си бил до мен.. Никога не си ме оставял.. Защо сега ме остави ??? Хиляди въпроси братле без отговор … не трябваше така да става Дано да си на по-добро място.. Обичам те ОБИЧАМ ТЕ Много МНОГО ТЕ Обичамм ….. Почивай в мир, наши приятелю! Винаги ще помня как се запознахме и всички мигове с теб ! Дано си на по-добро място ! “ Приятелите на Георги скърбят искрено за него. Не могат да повярват, че вече го няма. Въпреки това обаче смъртта му не е изненада за други. Георги е от децата, към които Съдбата не е била особено благосклонна. Живеел с майка си на квартира, баща им ги бил изоставил отдавна. Не се разбирал много с нея, бягал често от училище. Въпреки че е непълнолетен, той се издържал почти сам, като работел нелегално като сервитьор в различни заведения в ЖР „Тракия“. Последно е бил сервитьор в денонощен ресторант близо до Хлебозавода. „Казваше, че не издържа, че никой не го е било грижа за него. Че няма място на този свят. Търсеше решение в алкохола, но то беше временно“, разказва негов познат. Във фаталния ден Георги бил много депресиран и три пъти заплашил, че ще сложи край на живота си. След това изпил пет малки уискита на екс и излязъл от ресторанта. Вероятно е прекарал няколко часа сам, преди да вземе окончателно решение. „Животът му беше ад. Чувстваше се ужасно сам и не можеше да разчита на никого за подкрепа. Обвиняваше себе си, че не може да се справи“, разказва близък на Георги. След подобни трагедии обикновено си задаваме въпросите: Можеше ли някой да му помогне? Какво би станало, ако бях поговорил с него? Къде са учителите, социалните? Въпроси, които дори и да имат отговор, вече са безвъзвратно закъснели.
