Поканих Ирина Жерева на гости в офиса на Топ Преса, за да си поговорим за професията журналист. Бях си създал грешно впечатление за нея, че е много надута… Мнение, заради шушукания от “добри” колеги по неин адрес…
Здравей Ирина, представи се на нашите читатели…
– Няма да ти казвам кога съм родена… Не, че се срамувам де… Знаеш, че родът ми произхожда от Ковачевица. И същност никога не съм предполагала, че ще работя нещо друго освен журналистика. Дядо ми беше журналист, дълги години беше кореспондент на БТА, заместник главен редактор на “Пиринско дело”. Баща ми след това беше 20 години репортер в Радио Благоевград и реално, аз никога не съм предполагала, че ще работя нещо друго.
На колко години го осъзна това?
– Винаги съм го знаела… и до ден днешен е така. Още като студентка в първи, втори курс започнах работа… Работа силно казано, защото това беше един вид като стаж в Радио Благоевград. Едно младежко предаване имаше тогава. Поработих малко там и след това се появи радио „Ритмо”. Там се явих на конкурс, бяхме 64 кандидати за 3 места. Тогава спечелих конкурса и бях бременна в първия месец. Това беше интересно, защото си казах: Леле сега какво ли ще каже шефа като разбере, че съм бременна??? 😉 Защото той незнаеше, на мен не ми личеше. Обаче не каза нищо даже много се зарадва, работих до последният месец. Радио „Ритмо” беше като клона на радио „Витоша”… Родих си детенцето, говорим за преди 17 години… Тя стана на 1 месец и аз се върнах на работа. След това „Ритмо” изчезна, а шефът ми Стоян Реджов създаде Агенция „Стуарт” и сключихме договор с БТВ и почти от създаването на БТВ, работя ката кореспондент за Югозападна България като обслужвам двете области Благоевградска и Кюстендилска, както и северна Гърция.
Често ти се налага да пътуваш и да отразяваш от места където има лоши новини, смърт, катастрофи, бедствия… Какво е чувството знаейки, че тръгваш към подобно място?
– Методи, колкото и гадно да звучи с времето се превръща в една рутина. Сега при мен по скоро е като тръгна да снимам такава новина се питам защо трябва да го правя? Не им ли писна на хората да гледат кървища. Повярвай ми немога да намеря отговор на този въпрос. За да се снимат и да се показват очевидно се гледат. Но защо е така не разбирам, имали сме ужасни случаи, тежки катастрофи със жертви, моят оператор веднъж буквално щеше да се спъне от трупа. Ката цяло човек това никога неможе да го преодолее, но наистина вече е рутина. Тръгваш, снимаш гледаш да не го мислиш толкова сериозно, защото ако всяко такова събитие ти го свързваш с личният си живот просто след това нетрябва да спиш.
Даа, така беше моята първа катастрофа, слизам, краката ми треперят, хващам камерата ръцете ми треперят. Снимам какво снимам и се качвам в колата и немога да натисна педалите треперя целия 😉
Цялото интервю четете в печатното издание на Топ Преса
