Миналата седмица написах: „Сетих се още една добра новина. Веждито няма да е културен министър. Прочетох добри отзиви за наследника му Боил Банов, както и за здравния министър проф. Николай Петров. Но дори и да са добродетелни по старомодния начин, това няма да е задълго. Спомнете си притчата за кучето на Фомон. С каквито се събереш, с такива си се събрал“.
Но новината ми се оказа само донякъде добра. Културата не успя напълно да се спаси от Вежди. Той стана шеф на културната комисията в НС. Там, казват, се коват законите, които регулират културните и медийните процеси. И ако бяхме истинска парламентарна република, на този пост Вежди щеше да е още по-голяма заплаха за културата. Но, слава Богу, не сме.
За наследника му Боил Банов обаче съм бил напълно прав да съм въздържан. Още с първия си публичен акт господин министърът показа, че разбирането му за културата малко се различава от общоприетото. Рападжията Криско (не сте длъжни да го знаете!) се похвали във ФБ, че получил поздравителен адрес от министъра по случай рождения си ден.
„Уважаеми г-н Талев, приемете моите искрени поздравления и благопожелания по случай рождения Ви ден! Бъдете здрав и вдъхновен, желая Ви още много професионални и лични успехи и постижения. Честит празник!“
И Криско написа във „Фейсбук“: „За мен е чест, г-н Банов!“. Написа го без правописна грешка! Той не е глупаво момче, нищо че пее простотии.
С този акт, пишат колегите от „Площад Славейков“ Банов „демонстрира отношение към културата на „яката дупара“ и нейния виден представител Криско“.
Понеже знам, че човек извън пубертета едва ли ще пожелае доброволно да се запознае с творчеството на този изпълнител на „актови песни“ (като има актова фотография, защо да няма и актова песен?!), та ще ви услужа с някои извадки от неговата лирика:
Шапка ти свалям…
Много хубава, много палава,
няма тя цена – дупе баклава…
„Играеш го много влюбена, но си възбудена, от всяко изкушение! За мен ти си вещ купена, надупена в помещение!
(Купена, надупена в помещение! А не на течение! Колко дълбоко…)
Dance motherfucker, Dance-dance motherfucker…
Че е палав котарака.
(motherfucker – майкоебец!)
Тук винаги часът е Happy Hour,
Танцьорките във клуба, the Pussy Power.
Влизам у вас само по къси гащета
и питам има ли в менюто ти водка с кюфтета?
А тя се прави на лудата, не видялата, не чулата,
шанса ми да те *** е сто над нулата!
(Трите звездички прикриват възпроизводствения глагол в писмен текст, но на живо Криско си го пее без притеснение.)
От пресцентъра на МК обясняват, че имало практика министърът да поздравява някои дейци на културата. Браво! Дето викал оня – култура, бе, да му е** м******
Имали практика… Сещам се за министъра на културата по царско време Абрашев, Бог да го прости, па и нас, че му дъвчем кокалите след толкова години. Но няма как, той е един от тези, които дадоха своя принос културата да е такава, каквато е.
Та по негово време медиите разкриха, че министерството е похарчило 26 хил. лв. за цветя. И стана едно наноскандалче. И министърът обясни: “Министерството ми не e на консервите, а на културата. Аз съм длъжен всяка премиера, всяко погребение с венец, с кошница да го направя. Аз не определям кой кога умира, а като умре някой, се полага венец. Културата трябва да уважава своите дейци. Това става с някакъв знак”.
Лично ние си мислим, че артистите, особено пенсиите сред тях, на финикийски знак, даден приживе, биха се зарадвали повече, отколкото на посмъртни цветя. Пък и, дето се казва, умрял да кичиш и пиян да храниш, тя край няма…
Само ще вметна, че Абрашев беше скромен човек. За разлика от някои други, които не съзнават, че имат много основания да са скромни. Като Веждито например, дето разправяше преди известно време как от Лувъра поискали да им предостави няколко творби, които да изложат. Френският Лувър, не българският! Което беше приблизително вярно. Прочетох някъде, че искане наистина е имало. Но от негова страна, от страна на Лувъра е имало неискане… Докато Абрашев го даваше по-скромно. Веднъж разправяше как някакъв интелектуален лизач му се слагал и го турял по-горе от Стравински: “Викам, абе, Стравински е гениален. Къде ме сравнявате”.
Гениален, гениален, ма не е бил министър! И Микеланджело е бил гениален скулптор, и Роден – също, ама и те не са министерствали.
От тая гледна точка Боил Банов постъпва по-правилно. Едно, че почита живи дейци на културата, а друго, че ги почита с имейл, което си е направо без пари. И щеше да заслужава нашето възхищение, ако не беше объркал жанровете. Няма как рапърът Криско да мине за деец на културата. Иначе трябва да признаем и Румънеца и Енчев, Конса, Мишо Шамара и Ванко 1, Колумбиеца и М’глата, Спенса, Ништото, Теслата, Бичето, Сто кила и т.н. А защо не и Гошо от Почивка?
Между другото, може би не трябва да сме чак толкова строги към Банов. И други министри са отдавали нужното внимание на българския рап. Спомням си, че Соломон Паси даде аудиенция на Мишо Шамара. Беше през 2002 г. Шамара се беше изцепил пред някакъв вестник: “Не ближете задника на НАТО”. След което Соломон Паси го покани на среща. Шамара беше във възторг: “Мене, рече, всички ме кензат и ме третират като човек втора ръка. Нека си мислят, че съм супертъпунгер, ама Соломон Паси ме покани в кабинета си и ще се срещнем”. И се срещнаха. Соломон Паси го прие във Външно и му обясни, че не бива да препятства присъединяването ни към Алианса. И Шамара не само престана да пречи, но дори, ако помня добре, пое ангажимент да възпее присъединяването ни към Алианса. Румънеца и Енчев също се ангажираха да направят хип-хоп парче. Всъщност те имаха почти готово – „Къде е купонът“…
Искам да ме разберете правилно. Нямам нищо против Криско. Той е „син на времето и чака всичко от баща си“. Просто е продължение на една тенденция, чието начало лежи много назад в миналото. Във времето, когато Мишо Шамара твърдеше, не без основание, “Аз съм най-продаваният поет в България!”, Азис беше най-слушаният певец, Евгени Минчев още не беше лорд, но беше най-светският лъв, неграмотни околийски курви правеха кариера на републикански изкусителки с дрескод епидермис…
Тогава се ковеше аудиторията, която днес „певци“ като Криско успешно доят.
А авторите на изкуство, истинско изкуство, могат да творят и да чакат евентуално посмъртно да им турят венец на гроба. Така е било винаги. Волтер още го е описал: „Хората отдават почести на истинските певци едва след смъртта им – и то на тези, за които още си спомнят… Каква полза обаче имат от всичко това те – умрелите от глад? Ти си талантлив, ти си гениален, можеш да спечелиш богатство, разкош, власт, мека постеля, изискана храна. Ти можеш да станеш велик в очите на тълпата, можеш да се прославиш и да слушаш за славата си със собствените си уши. Работи за тълпата и тя веднага ще ти плати. Заплатата от боговете се чака дълго“.
Една госпожа, на чиято информираност мога да се уповавам, ми каза под сурдинка, че Криско получавал по седем бона на участие. Почти колкото Лили Иванова.
Понякога се вбесявам на себе си, че не станах текстописец, ами се трепя да наливам акъл в тъпите български кратуни. Не всички, но повечето… С пари щех да си играя. Знаете ли колко лесно се пише рап парче? Хващаш некой речник и си вадиш думи, които се римуват: феномен, сплотен, сутиен, рефрен, зачервен, извратен, победен, позлатен, награден, преобразен, тен, решен, член… Могат да се добавят Карден, Гоген, Лафонтен и т.н. за културно лустро. После туряш един припев, например мадъфакъ, който се повтаря 24 пъти… И на малките келеши само това им стига, за да те пеят в екстаз… Така се става велик присъствено.
Напишете на български в Гуглето Криско и пребройте колко резултата ще излязат. А след това напишете „Райна Кабаиванска“. Какво да се убеждаваме повече. Веднъж като профанираш аудиторията, тя сама вече си търси културните сурогати.
Искам да кажа и още нещо в оправдание на министър Банов, пък и на Криско. Представяте ли си, уважаеми читатели, Златният век, културният и образователен разцвет на България, да се беше състоял при селския цар Ивайло, а не при Симеон Велики? И аз не си го представям. И затова ми се струва, че не е обосновано да правим скандал от невинния жест на Банов. Чалгата (в най-широкия смисъл на думата) е издигната в ранг държавно управление.
И затова младите хора бягат оттук. Те не бягат само от ниското заплащане. Те бягат от средата. И правилно бягат от това социално, политическо и културно блато. Това е нормален инстинкт за оцеляване. И в него няма нищо непатриотично.
Спомням си една приказка на Андерсен. Лястовицата се оплакваше, че не била допусната на състезанието по надбягване сред животните. Изтъкнаха й патриотични аргументи:
– Вие все заминавате, напускате страната, щом застудее. В сърцето ви я няма любовта към отечеството! Затова не може да участвате!
– Но ако бях лежала цяла зима в някое блато?
– Снабдете се с удостоверение от краля на блатото, че половината време сте проспали в родината, тогава ще ви се разреши да участвате!
Да се дреме в блатото, е патриотично. Нищо че в блатото се градят житейски стратегии с хоризонт „Какво ще обядвам“, а и те не са сигурни. В блатото се крадат пари, но по-страшното е, че се убиват и мечти. Крясъци, лоши миризми и блатна нарколепсия. Всеки, който иска да остане нормален, трябва да се махне от това блато. Ще кажете, че истината е в това да пресушим блатото. Бих признал, че сте прави, ако кажете и как. Страхувам се, че това блато е вече много „блатно“ и ще минат десетилетия, докато измислим начин да го пресушим, и още толкова, докато го направим.