Преди 45 години на 30 юни 1971 г. България потъна във всенародна скръб. Изгоряха като факли в нелепа катастрофа двама велики футболисти – Георги Аспарухов-Гунди и Никола Котков.
Погребението им нямаше аналог в новата ни история. Над половин милион души спонтанно, без държавно обявен национален траур и казионна организация, се стекоха на Централни гробища да ги изпратят. Години наред мнозина не вярваха, че няма да ги видят повече.
Плъзна мълвата, че са живи и са ги видели в различни части на континентите. Аз съм от последното поколение, което си ги спомня. Бях навършил 21 години, когато стана зловещата катастрофа. Затова ще споделя за всенародната любов и почит към тях.
Футболният гений Гунди
Той беше роден спортист. Стана гениален футболист, а можеше и да бъде и велик волейболист. Треньорите в двата спорта се карат кой да го вземе. От тази първа негова любов – волейболът, беше придобил невероятния отскок, неповторимото задържане във въздуха и умението без да затваря очи да насочва топката с глава с математическа точност. Играеше еднакво добре и с двата крака. Притежаваше невероятна физическа мощ и експлозивност, вродено чувство към гола. Техниката му беше виртуозна, а импровизацията и погледът в играта – пословични.
През 1965 г. в Лисабон наниза два гола на Бенфика, в чийто отбор е ядрото звезди на бронзовите медалисти на Португалия на следващото световно първенство. Великият Еузебио, Торес, Симоес, Аугусто, Колуна, Жермано и унгарският им треньор Бела Гутман, изумени от играта му правят шпалир след края на мача и му ръкопляскат. Същата година във Флоренция Гунди вкара за една минута два гола на Белгия и ни изстреля на световното в Англия. Там отбеляза гол за България, както и при дебюта ни в Чили през 1962 г., когато беше едва на 19 години.
През 1968г. той вкара гол на митичния „Уембли“ на световния шампион Ангалия, който обиколи световния телевизионен видеообмен. Капитанът на англичаните Боби Мур сподели, че това е шедьовър за учубник по футбол. Неслучайно треньорът на Милан, Нереo Роко го искаше неистово, наричайки го „център-нападателят на моите мечти“. Носителят на „Златна топка 1967г.“, унагрецът Флориан Алберт, пристигнал специално в София за филма за Гунди на Мишо Гецов и Георги Тодоров, го нарече „ моят любим централен нападател“.
Гунди – президент
Така го наричаха дори бабите по безкрайните опашки по времето на социализма в края на 60-те години, когато нямаше демокрация, свободни избори и президентска институция, защото личността на Гунди надхвърляше рамките на спорта и футбола. Притежаваше изключителни човешки качества, които го правеха ярка личност в нашия живот- патриотизъм, интелект, финес, скромност, благородство, трудолюбие, мъжественост.
Ритан и малтретиран постоянно у нас, играеше с нечовешки болки. Имаше уникално чувство за синята си клубна принадлежност, за това, че е българин. Беше невероятно излъчващ, слънчев и красив. Жените бяха луди по него /да ми прости съпругата му, Лита/. Народът ни пишеше за него сини оди, Гундиади!
Чаровникът Котков
Котето беше дълго легенда на Локомотив (София). Русокосият чаровник имаше фантастичен ляв крак. Бяхме запалени левскарчета, но като ученици ходехме на мачове на Локото за да ги гледаме на живо Kотков, а при всеки фаул очаквахме топката в мрежата. Беше много възпитан, галантен и толерантен човек. Радвахме се като дойде в Левски и наниза четири гола на ЦСКА.
Жестока съдба?
Жестока съдба ли бе катастрофата или крайно нелепа случайност, че ударът в камионa е в резервоара? Сигурно съдбата има значение, но съдбата бе предизвикана!
Защо ние българите не пазeхме Гунди? Той никога не беше контунзван в чужбина. Търпя болки и страдания от преднамерени контузии от противника до степен на инвализидиране. В онзи черен понеделник, след зверско изритване в средата на терена на тъч линията пред централната трибуна на ст. „Васил Левски“, превит от болка за първи и последен път реагира и беше изгонен.
Дисциплинарната комисия се престара и заседава във вторник, а не в четвъртък. Доколото наказанието бе наложено в обичайния ден, той нямаше да потегли в сряда за Враца. На наглия въпрос на член на комисията: „He cъжалявате ли за постъпката?”, oтговаря: „Cъжалявам, че играя футбол.” Обичахме го спонтанно. Това дразнеше властта, тя искаше да ни казва кого да обичаме. Затова и в деня на трагедията новините не започнаха с гибелта на българите Аспарухов и Котков, a c тази за съветските космонавти,
Бог да ги прости! От погребението дадоха секунди, та видяхме незабравимият Христо Бонев как ридаеше от скръб. Късаха некролозите, улашени от невижданото излизане на хора по софийските улици.
Тези изминали 45 години не излекуваха мъката ни. Споменът е жив!
През последните дни гледахме мачовете от европейскто по футбол, гледахме звездни централни нападатели, играещи във велики клубове като Левандовски, Манджукич и Гомес, и всички, които сме гледали Гунди не можем да не признаем, че те нямат и половината от неговите качества. В обединена Европа днес няма централен нападател като българина Аспарухов.
Дано ако се роди нов Гунди, в която и да е област от нашия изстрадал обществен живот, го пазим и съхраним, а не унищожим!
*Георги Марков е конституционен съдия от 1994 до 2003 г.
pik.bg