САЩ 94 е върхът, мутри бият по улицата, а естрадата е на почит
Преди време стана популярен следния въпрос. „Коя година сме? Буш и Клинтън се надпреварват за президент. „Джурасик парк“ е номер едно в бокс офиса, а „Терминатор“ излиза по кината следващия месец.“ И ако в Щатите можем да търсим прилики между настоящето и близкото минало, то в България пък признаците, че живеем още в 90’те са повече от зрими. Ако се абстрахираме от бума на технологиите, смартфоните в джобовете, компютрите вкъщи и голямата плазма на стената, немалка част от живота наоколо протича по онези правила, които определяха всекидневието ни през 90’те. Покрай трагичната смърт на Трифон Иванов и 50 годишния юбилей на Стоичков всички си спомнихме, че няма какво да надмине златното поколение на футбола и онова магическо лято, което едва ли ще преживеем някога отново. Но спортът далеч не изчерпва картината.
Тук ще съберем онези 10 признака, които най-добре ни напомнят, че времената не са толкова променливи, колкото ни се струва, а и иска.
1. Биячи на Околовръстното
25 февруари 2016-та година. Човек си кара по Околовръстното и го изпреварват коли, движещи се с опасно висока скорост. Като всеки нормален шофьор, рефлексът ти е да натиснеш клаксона продължително. Колите спират. Черните матови стъкла се свалят и цъфват онези мутренски физиономии, които никога не ти се иска да виждаш. Изваждат те от колата и те пребиват с палки. Зъбите ти са по асфалта, а се радваш единствено, че не са ползвали пистолетите си. Ако това ви напомня не на 21 век, а на мрачна 90-тарска картина, значи мислим еднакво. А се случи само преди дни. Хората с дебели охранени вратове все още бродят наоколо и въздават справедливост спрямо собствения си инстинкт.
2. Стрелба с гранатомет
Куриозният случай с Алексей Петров в края на миналата година бе като връщане с машина на времето. Той бе обстрелван с два гранатомета в престижния столичен квартал Лозенец, които не успяха да поразят целта си. Такова нещо отдавна не бяхме виждали и имахме илюзията, че отдавна сме приключили с онези времена. Разбира се, не сме. Няма и да приключим, докато едни от най-известните хора в държавата са все още популярни най-вече с прякорите си.
3. Жените баданте
Стефан Командарев бе направил един страхотен документален филм – „Градът на жените баданте“. Ставаше дума за северозападния Вършец, където са останали само мъже – понеже жените са на гурбет в Италия и издържат цели семейства. „Баданте“ на италиански е дума, обознаваща един от най-тежките форми на труд – да гледаш престаряла жена и да живееш 24 часа в дома й, или пък да се грижиш за възрастни хора с тежки увреждения. Всички българки жени баданте заминаха през 90’те в Италия и Испания – дори това бе за предпочитане пред мизерията тук. Е, 20 години по-късно нещата не са се променили особено. Все още по-голямата част от българските емигранти вършат черна нископлатена работа – малцина са онези, които терминалът на летището е отвел към мечтана професия и пробив.
4. Къде е средната класа?
Ножицата между бедни и богати е пред счупване, без особена разлика с разпределението на пари през 90-те. По последни проучвания над 2,5 милиона българи живеят под прага на бедността, а митичната средна класа едва ли наброява повече от 200 000 души в страната. Онова, което демокрацията уж обещаваше – че всеки, благодарение на качествата и амбицията си, би могъл да постигне завиден успех, остана въдица за наивници. Големите играчи раздадоха тестето от силни кадри, а предимствата на честният труд бяха увековечени с изпетия още през 90’те рефрен – че за милиони няма закони и за кокошка няма прошка.
5. Веселин Маринов пълни зала 1 на НДК
Куп риалитита, нови звезди, модерни хитове и опити поне малко да се промени българската музика. А накрая Веско Маринов винаги пълни зала 1 на НДК. 5000 души се накланят отляво надясно, а после отдясно наляво. При всеки такт, отмерват ритъма с пляскане на ръцете. А на лицето на всеки от публиката е грейнала една и съща естрадна усмивка. Горчива обич нека ме опива! Старите винари се оказаха по-трайни от очакването. Никой не иска нищо ново – дайте ни Веско, казва народът. Риалити шоутата пък най-добре знаят навиците на масите – затова винаги вкарват в кошарата поне няколко естрадни звезди, които да се изпокарат помежду си. Отегчението, което подобна картинка би трябвало да буди в поне малко интелигентен човек, никак не е задължително; напротив, зрелищата вървят най-добре с дует „Ритон“ и Кичка Бодурова.
6. Всичко е черно-бяло
В последните години разговорът за политика се радикализира до такава степен, че дори онзи през 90’те изглежда модерен в сравнение със сегашния. В момента сме на соц ниво – болшинството от българите вярват в тежка конспирация – най-често американска, която е виновна за всички злини наоколо. И обратното – бесни русофоби, които заслужено си извоюваха прозвището „психодясно“, виждат в Путин източен демон, амбициран да нахлуе с танкове до Александър Невски. Разумът все по-често спира да играе роля дори при разумните, а деленето на невротично недоверчиви едни към други лагери продължава.
7. Триумф на жълтите
Помните как през 90’те избуяха изумително много жълти вестници, които надлъж и на шир описваха какви ли не небивалици от рода на „Черна дупка в подлеза на НДК“. Е, сега е същото, само че цялата работа се премести в сайтове със странен произход и още по-необикновено съдържание. Само преди няколко дни огромен брой българи споделиха във Фейсбук безумен текст, който настояваше, че вносни портокали от Алжир са инжектирани със СПИН от зли терористи. Това нещо можеше да мине през 90’те, минава и сега и се харчи с пълна сила. Има една особена пресечна точка между невежеството на масите и умението на медиите да се възползват от него. Тя се задейства винаги в особено смутни времена като сегашните.
8. Търси се месия
Политическият ни навик да чакаме спасителят, който геройски да извади България от блатото, бе едно от най-големите „достижения“ на 90’те и в момента продължава да е валидно с пълна сила. Малко са онези, които разбраха, че демокрацията действа на друг принцип – че вместо да чакаш коленопреклонно месията, по-добре постоянно да оказваш натиск на властта, ако изобщо искаш тя да свърши това, от което обществото има нужда. Всяка власт, виждаща пред себе си гражданска пасивност, е склонна към корумпиране; и обратното – мощният натиск може да принуди дори видимо нечестен човек да работи. Псуването пред телевизора обаче, национален спорт още от 90’те, продължава да се практикува усърдно. Доброто изключение бяха протестите през лятото на 2013-та; те обаче, се оказаха недостатъчни.
9. Правим компоти
Да правиш компоти винаги е било едно от най-значимите и – в очите на западняците например – напълно абсурдни български занимания. Най-сигурното доказателство за това, че все още живеем през 90’те, се дължи на бурканите „зимнина“, които са част от набирането на височина в един жесток овчарски скок, който всеки не съвсем богат българин трябва да направи, за да прескочи зимата.
10. Цакаме системата
Качил си се в градския транспорт, но да не си луд да си вземеш билетче. Има по-добра стратегия, особено като се стопли времето – надзърташ нервно през прозореца на спирките, да видиш дали няма да се качи контрола. Видиш ли такава – слизаш. И прочие дребни хитрости, които ни спестяват баснословни суми от порядъка на 100 лв. годишно. България е страна, която още от 90-те живее с разтрогнат обществен договор. Максимата, че „Човек за човека е вълк“ дори няма как да се приложи лесно тук – тя издава все пак някаква воля за мъжка битка. „Човек за човека е пор“ звучи далеч по подходящо.
www.standartnews.com