Ямболец на три пъти става пръв след султана

Кариерата на родения в българските земи велик везир Ахмед Тевфик опровергава известната поговорка „Нерде Ямбол, нерде Стамбол!”

Хараламби БАЕВ

Историк и преподавател в гимназия „Васил Левски” в Ямбол

При входа на ямболската Ески джамия три малки къси колонки с метална оградка около тях бележат гроба на Исмаил Хакъ паша (1796-1876), спасил българската махала Каргона от сеч и разорение при поту­шаването на Априлското въ­стание през май 1876 г.

Исмаил Хакъ е бил генерал от кавалерията (конницата), по народност – кримски татарин, син на Мирза (т.е. благо­родник) Мустафа от столица­та на Кримското ханство Бахчесарай и е командвал ос­манските войски в днешна Южна България. Живеел е в днешното с. Кабиле, където е имал чифлик от 4000 уврата (декара) кория (малка гора), воденица с два камъка, две лозя, зеленчукова градина, каменен плевник и 5 стаи за ратаите. Съпруга на Исмаил Хакъ е била Гюлшина – дъщеря на кримския хан Ахмед Герай (може би същият, кой­то за малко не обесил Софро­ний през 1792 г.). Двамата сина на пашата – Рифат (или Рифаат) и Ахмед Тевфик – по­лучават европейско образование и заемат видни упра­вленски места в Цариград и високи дипломатически по­стове в много европейски столици.

Особено знаменателен е възходът в служебната кариера на Ахмед Тевфик. Той се ро­дил в Ямбол на 11 февруари 1845 г. като потомък на два видни рода на кримски татари. От­начало, като баща си, за изве­стно време е бил офицер, след което преминава на диплома­тическа работа. Бил е осман­ски пълномощен министър в три от балканските столици: Цетина (Черна гора), Бел­град и Атина. Именно в Ати­на Тевфик се жени за дъщерята на един швейцарски сел­ски полицай Елизабет Шуми, от която има 5 деца. Явно по-натрупал дипломатически опит, след това той става османски представител в столиците на Германската и Руската империя – Берлин и Санкт Петербург. Специално в Берлин Ахмед Тевфик е посланик цели 10 години след 1885 г., а от 1895 г. до началото на 1909 г. той е министър на външните рабо­ти. Този си пост ямболията Тевфик запазва известно вре­ме и след т.нар. Младотурска революция (юли 1908 г.), кое­то навежда на мисълта, че той изкусно се е научил да оцелява по върховете на им­перията при всякакви обстоя­телства, използвайки дипло­матическа гъвкавост и склонност към „пребоядисване”. Впрочем ето как го ха­рактеризира съвсем сбито българският дипломатиче­ски агент (т.е. посланик) в Цариград (през 1901-1903, 1906-1909 u 1914-1919 г.) Иван Стефанов Гешов: „посред­ствена и безобидна личност, некомпрометиран в бившия режим (т. е. преди Младотурската революция – бел. на X. Б.), но коварен и перфиден.” На Гешовата характеристи­ка за Тевфик можем да се до­верим, защото българският посланик в Цариград доста­тъчно си е имал работа с дъл­гогодишния османски вън­шен министър, а освен това и му е „Дял попарата” през септ. 1908 г. Става въпрос за една османска дипломатичес­ка провокация спрямо България, известна като „Случаят с пилафа на Тевфик”.

На 2 септември 1908 г. тържествено се отбелязвала 32-годишнината от възцаряването на султан Абдул Хамид II (1876-1909). На празненството по този по­вод османският външен ми­нистър Ахмед Тевфик паша поканва всички чужди посла­ници в Цариград, но… без българския! Така нарочно и целенасочено се демонстри­рало, че Княжество Бълга­рия е васал на Османската им­перия (както постановява Берлинският диктат от 1878 г.) и неговият дипломатически агент в Цариград И. Ст. Гешов не може да бъде при­равняван към посланиците на независимите държави. Тази съзнателна и извършена по нечие внушение османска провокация към страната ни идва, след като вече 12 години българският представител при Високата порта е бил третиран напълно равнопоставено с дипломатите на другите стра­ни в Цариград. Признаването на тази равнопоставеност на България още през 1896 г. ня­ма как да не е било известно на Ахмед Тевфик, защото то­гава османски външен минис­тър си е бил пак той… Тъй че Ахмед Тевфик много добре е разбирал смисъла на прово­кацията си, само дето не е мо­жал да прогнозира каква ще бъде реакцията на българ­ското княжество. А тази реакция идва почти светка­вично, като на 22 септември 1908 г. васалното (макар и формално) на Османската империя Княжество Бълга­рия се провъзгласява за на­пълно независимо Царство…

Впрочем ето как самият по­сланик Гешов най-сбито обоб­щава случилото се (в спомена си във в. „Мир” от 1 септ. 1928 г., озаглавен находчиво „Исто­рията на моя пилаф”): „Из­вестни са подир това събития­та, които последваха моя ин­цидент. Правителството на

г. Малинов твърде умело го използува, за да завземе Източните же­лезници в Южна България и на второ място да прогласи по­литическата независимост на България.”

На 31 януари 1909 г. пада правителството, в което Тевфик е външен министър. (Впрочем и тогава османското външно министерство си остава „в ям­болски ръце”, понеже то е пое­то от брата на Тевфик – Рифаат паша). На 31 март обаче в Цариград избухва ислямистки метеж срещу младотурската власт и Тевфик отново до­трябва. Този път той се озова­ва едва ли не на самия връх на османската управленска пира­мида, като над него остава са­мо султанът Абдул Хамид II -на 1 април 1909 г. Ахмед Тев­фик паша става садразам (т.е. велик везир или министър-председател). До края на дъл­гата си политическа кариера той още на два пъти ще стига до този пост на втори човек в империята.

Първото Тевфиково премиерство трае едва до 22 април 1909 г., когато младотурците победо­носно влизат в Цариград. На мястото на компрометиралия се с поддръжката на ислямисткия метеж султан Абдул Хамид ІІ те поставят брат му Мехмед V Решад (1909-1918), a Тевфик е изпратен за посла­ник в Лондон. За родната ни история първото премиерстване на ямболеца Ахмед Тевфик паша има отношение с подписването на 6 април 1909 г. на българо-турския прото­кол, с който Османската импе­рия официално признава обя­вената на 22 септември 1908 г. наша независимост. Може би е ирония на историята, че като османски външен министър през септември 1908 г. Тевфик паша дава повод на България да провъзгласи въздигането си от васално княжество в независимо царство, а по време на краткото му садразамстване през април 1909 г. българ­ската независимост е и офи­циално призната от Османска­та империя. И още една любо­питна подробност: в правител­ството на ямболията Тевфик външен министър все така си остава брат му Рифаат и именно той подписва от ос­манска страна споменатия протокол от 6 април. 1909 г. Eтo какво споделя във в. „Пряпорец” от 5 октомври 1923 г. подписалият протокола от българска страна министър Андрей Ляпчев: „Министърът на външни­те работи Рифат паша, отли­чен дипломат, трепереше от страх как ще се яви пред младотурския парламент с една спогодба, която накърняваше турската гордост и свеждаше до нула младотурската самонадуяност. Той отлагаше и отлагаше подписването, докато един ден се видях принуден да свикам на среща в неговия апартамент… посланиците от Съглашението [Русия, Фран­ция и Англия]…

Те изненадаха пашата, комуто аз предложих да под­пише или да откаже… Пашата подписа, подписах и аз.”

От своя страна Ахмед Тев­фик остава османски посла­ник в Лондон до началото на Първата световна война (1914-1918). При едно негово пребиваване в Цариград през 1913 г. Ахмед Тевфик и брат му Рифаат са помолени по ям­болска линия от архимандрит Паисий Пастирев (ямболец, чиито родители след Осво­бождението са закупили имо­ти от наследниците на Исмаил Хакъ паша; през 1912-1915 г. той е председател на Цари­градската българска църков­на община) да съдействат за започване на мирни преговори между България и Османската империя, тъй като империята – победителка в Между­съюзническата война (1913 г.) около месец високомерно разиграва българските пратени­ци за водене на тези прегово­ри. Тевфик и Рифаат явно са се застъпили преговорите най-сетне да започнат и така се стига до подписването на Цариградския мирен договор между България и Османска­та империя от 16 септември 1913 г.

През повечето време на Първата световна война Тев­фик паша е османски посла­ник във Виена – столицата на Австро-Унгария, с която Ос­манската империя е съюзник през войната. В началото на октомври 1918 г. управлявали­ят Османската империя през катастрофалната за нея Първа световна война т.нар. Младотурски триумвират, предвиждайки скорошната капи­тулация, избягва. Тогава отно­во, както през април 1909 г., съдбините на Османската им­перия до голяма степен се оказват в ръцете на ямболеца Тевфик паша (по това време той е председател на Осман­ския парламент).

След официалната капиту­лация на Османската империя с Мудроското примирие (30 октомври 1918 г.) на 11 ноември 1918 г. Тевфик паша за втори път става садразам (премиер).

Такъв той е до 3 март 1919 г., когато се оттегля от поста си в знак на протест срещу окупи­рането предния месец на Ца­риград от страните от военния блок Антанта, победили в Първата световна война. В следващата година и половина Тевфик паша е главен прего­варящ в Париж за сключване­то на мирен договор между Ос­манската империя и Антанта-та. Преговорите завършват с подписването на т.нар. Севърски мирен договор (10 август 1920 r.), според който от Oc­манската империя остават са­мо Мала Азия и Цариград с най-близките околности. На­скоро след подписването на договора, на 21 октомври 1920 г., вече над 75-годишният Тев­фик паша за трети път става садразам – последният садра­зам (или 277-ият велик везир) на агонизиращата Османска империя. По това време обаче в империята (поне от лятото на 1919 г.) има двувластие, така че успоредно със султанското правителство на Тевфик паша в Цариград има и правител­ство на Мустафа Кемал паша (бъдещият Ататюрк) в Анка­ра. Още към средата на 1920 г. кемалистите надделяват над т.нар. Халифатска армия на султан Мехмед VI (1918-1922), но от юли 1920 до октомври 1922 г. те са ангажирани с отблъскване на гръцката аг­ресия в Мала Азия и Южна Тракия. Веднага след победата на кемалистите над гръцка­та армия тяхното Велико на­ционално събрание в Анкара обявява (на 1 ноември 1922 г.) премахването на и без това ве­че формалната султанска власт. От 1 ноември 1922 г. Ос­манската империя престава да съществува, а вместо нея въз­никва нова кемалистка Тур­ция. Тевфик остава до 4 ноем­ври 1922 г. на вече съвсем из-празнения от съдържание пост „садразам”, т.е. образно казано, като дотогавашен вто­ри човек в османската йерар­хия той „затваря вратата” след лишения на 1 ноември 1922 г. от прерогативите си последен султан Мехмед VI. След това Ахмед Тевфик паша напуска страната. Подир уталожването на ситуацията той се завръ­ща в нова Турция, където през 1934 г. си слага фамилия Окдай, а на 8 октомври 1936 г. почива в Истанбул (Цариград) на 91-го­дишна възраст. Синът му Али Нури Окдай пренася тленните му останки в семейната гроб­ница в Одрин. (Любопитен де­тайл е, че другият му син Исмаил Хакъ – турски консул в Пловдив и знаещ български – отбелязва 40-те дни от кончината на баща си Тевфик на 17 ноем. 1936 г. в ямболската Ески джамия).

За нас днес остава, ако не да се гордеем, то поне да знаем, че един ямболец (от кримската ханска династия Гераи – един от клоновете на преките по­томци на Чингис хан!) е бил общо две години и пет месеца втори човек в управлението на Османската империя. Всичко 215 души са били велики вези­ри на тази държава през ней­ното над 6-вековно съществу­ване… Виждаме, че поне един от тях е бил ямболец и при това той е ставал не един или два, ами цели З пъти велик везир! А този твърдо установен факт дали не трябва да ни усъмни в достоверността на иронично­то дежурно подмятане „Нерде Ямбол, нерде Стамбол!”?