Юлия Берберян е шампионка на България по тенис на корт цели 9 пъти. А като треньор издига и трите си дъщери – Мануела, Катерина и Магдалена Малееви, до върховете на световния тенис – като достигат съответно 3-то, 6-о и 4-то място в световната ранглиста.
Юлия Берберян има общо 31 победи, но както сама казва – „почестите убиват мечтите”. Тези думи са на писателя и Нобелов лауреат Елиас Канети, роден в Русе. А целият цитат гласи: „Почестите са за малоумните. Да бъдеш свободен човек, да не мислиш за награди, а да си гледаш работата – защото почестите убиват мечтите!” Със същата философия Берберян признава, че е възпитавала и трите си дъщери.
Горда с арменския си произход
Берберян е дала на България три великолепни шампионки, но много се гордее и с арменския си произход. Рядко говори за него, но когато го прави, думите й са пропити от сила – тази на духа, на ума и спомените.
По бащина линия Юлия Берберян е потомка на преследвани в Османската империя и преселили се в България арменски прадеди. А майка й е родом от Перущица.
„Кога са дошли арменските ми прадеди в България не знам. Знам само по разкази, че навремето бащата на дядо ми дошъл в България на гурбет.
Междувременно научил, че жена му и децата му били изклани от турците, и решил да остане в България. Намерил си арменка за жена и от този брак се родили трима синове – Саркис, Минас и дядо ми Михран. Баба ми Тенсуф Пехливанян, родом от Русе, му родила четирима синове – Хачик, Вартан, баща ми Манук и Онник. В семейството им растяло и едно младо девойче, сираче от последните кланета – много семейства прибирали такива нещастни деца и ги гледали като свои”, повдига завесата на рода си легендарната треньорка.
И прибавя още: „И като всички арменци, разгонени по света, и моите близки са се борели с бавната асимилация, за да се запазят. Женели се помежду си, вкъщи приказвали на арменски. Дядо ми Михран говореше български с тежкия акцент на Гарабед и Киркор от вицовете. Не беше богат. Навремето отворил манифактурен магазин на площад „Цар Калоян“, но бил принуден да го затвори през 1926 г.”
Преди да затвори магазинчето си дядото на Берберян плащал с наполеони във френското училище, където учели тримата му по-големи синове. 
Отворил кафене на същия площад – разнасял с табла кафета и бяло сладко с ледена вода. А бащата на Юлия – който тогава бил на около 15 години, станал прислужник в кантората за внос-износ на чеха Кеберле – отначало чистел, носел пощата, после се научил да пише на машина. След като Кеберле фалирал, съдбата го среща с часовникаря Зарех Диранов – който го взел при себе си като чирак, и го обучавал цели осем години.
Родителите й се запознават във влака
„Веднъж, като се връщал от туризъм с приятели, татко срещнал във влака младо момиче с майка си. Харесал го толкова много, че тръгнал след тях да види къде живеят. Баба ми Мика и дядо ми Христо изпаднали в ужас, когато той поискал дъщеря им за жена – та тя още нямала 18 години”, разказва с усмивка днес любовната история на родителите си Юлия Берберян.
Години по-късно, като насилствено изселени от родните си места, през 60-те години арменците получават разрешение от тогавашния комунистически режим да напуснат България като политически бежанци. Така през 1966 г. Юлия Берберян заминава със семейството на баща си през Ливан за САЩ, но е единствената, която се завръща само след година от това поредно за арменците преселение. За да остане с Георги Малеев – младият инженер и баскетболист, за когото искала и да се омъжи.
Баща й се обидил, че се върнала в България
„След девет месеца събрах пари за билет и се върнах в България. Друг такъв случай нямаше! Татко каза: „Троши си главата!” И ми се разсърди”, споделя Берберян. Мечтаната й сватба с Георги обаче изглеждала невъзможна. „Заживях с Георги Малеев у тях. Не можехме да сключим брак, защото нямах никакъв документ за самоличност. Когато се изселвахме от България, ни бяха казали, че автоматически загубваме българското си гражданство, а в България се върнах с някакъв пасаван, издаден от нашето посолство във Вашингтон и прибран от властите на летище София”, връща лентата Берберян.
„Бях подала документи за възвръщане на българското ми гражданство, но отговорът се бавеше. Обикалях по разни гишета и исках да убедя някого, че това съм аз, шампионката на България по тенис Юлия Берберян, родена и живяла в България цели 20 години”.
В крайна сметка благодарение на студентската си книжка и тази, която я представя като майстор на спорта, Юлия Берберян възстановила българското си гражданство. После подписала и клетвена декларация, че не е имала преди това друг брак.
„С тези няколко „хвърчащи“ документи на 10 ноември 1966 г. Юлия Берберян и Георги Малеев сключиха брак. Беше делничен ден, четвъртък.
Присъстваха родителите на мъжа ми, баба ми и дядо ми.” 10 дни по-късно вдигнали и красива сватба. Юлия си ушила сама роклята.
„И макар твърде смело за ония години – двамата с Георги поканихме гостите си на венчавката в черквата „Свети Иван Рилски” в Семинарията (тогавашния Пионерски дворец). Беше ден, в който завършваше поредният конгрес на партията, и бе много трудно да намерим ресторант”. Двамата разполагали с малък бюджет, затова поканили не повече от 40 души на скромен сватбен обяд в ресторанта на ЦУМ. Три месеца по-късно се родила и първата им дъщеря Мануела.
Как се правят шампиони?
„Не бих искала ние, Малееви, да бъдем пример за това как се правят шампиони”, казва днес легендарната треньорка, а отговорът й вероятно изненадва мнозина. Пояснението й обаче е достатъчно, за да стане ясно защо не всеки може да докосне върха. „Ние не сме пример, а изключение!
Шампионите се създават от система, а не от една майка. Само като погледнем другите държави, а след това и нашата – и видим откъде излизат многото шампиони, разбираме за какво става въпрос!… В толкова много области, не само в спорта, са се изявили българи – въпреки нашенското!”
Юлия почва да тренира трите си дъщери, докато са още малки
С интуицията напред
Берберян признава, че в много от случаите, когато е трябвало да прави избор, да вземе решение или просто да действа някак, се е ръководила от интуицията си. Дори и в моментите, когато решенията й са се оказвали не толкова правилни.
„През 1982 година, когато Мануела е на 15 години и спечели „Ролан Гарос” за девойки, при мен дойде една мениджърска компания с най-добри намерения. Обаче аз, заради времето, в което живеехме тогава, си мислех, че едва ли не – отгоре по дърветата ме следи Държавна сигурност.
Казвах си: „Там отгоре сега някой те гледа и само като се прибереш в България, ще видиш паспортчето на куково лято! (усмихва се). Бях умряла от страх!” Въпреки притесненията си, Берберян все пак подписва договор за дъщеря си, но чак година по-късно. „Мануела започна да печели парични награди, трябваше да плаща данъци, а аз не знаех как… Някои трябваше да поеме грижа за парите й!”
Днес Юлия Берберян признава, че е разбрала напълно смисъла на израза „моят дом, моята крепост”. След динамичния си досегашен живот, пълен с пътувания, напрежение, състезания, награди и овации, в крайна сметка отвъд славата и суетата, Берберян се чувства най-комфортно, когато си е у дома: „Като се прибера вечер в хубавата ми къща, която обожавам, тя е в пълния смисъл „моят дом, моята крепост”. Там ми е тихо и спокойно. Чета си книги, гледам новините, много рано си лягам, радвам се на изключително добър сън, събуждам се към 5-6 сутринта и съм готова за кафето”.
Подготви: Анелия ПОПОВА,ШОУ