Ще излезе ли левицата с общ кандидат за президент? Защо се провали Плевнелиев! Вижте отговорите на Георги Първанов

0
1175

Георги Първанов е президент на България в периода 2002 – 2012 г. Лидер е на партия АБВ, която е част от управляващата коалиция.

Роден е на 28 юни 1957 г. в с. Сирищник, Пернишка област.

Завършил е история в СУ „Св. Климент Охридски”, има докторска дисертация.

Депутат 3 мандата – в 37-ото, 38-ото и 39-ото НС.

От 1996 до 2001 г. е председател на БСП. В началото на 2014 г. бе изключен от партията.

Женен, с двама синове.

Интервю на Симо Русев

– Г-н президент, най-знаковото политическо събитие за България през 2016 г. ще са предстоящите избори за държавен глава. АБВ, чийто лидер сте, вече инициира дебати по темата. От какви позиции стартирате, това начало на кампания ли е и вие лично в каква роля ще се явите?

– Стартираме от добри позиции, тъй като около мен, не само в АБВ, но и като традиция, са хората от една успешна президентска администрация два мандата – много добри юристи, дипломати, икономисти. И неслучайно ние инициираме тези президентски дебати, без да монополизираме темата. Защото на нас ни приляга, има какво да кажем на хората. Започнахме с една тема, която е основна – дали президентът да бъде национален лидер, или да бъде посочен, както се утвърди това понятие в последните седмици по повод на един друг политически случай. Президентът наистина трябва да има лидерски качества, той трябва да е в състояние да налага дневния ред, дебата, да бъде деен и ефективен, а не да върви след събитията. Чакат ни много други дебати, свързани с външната политика, президента като върховен главнокомандващ, социалните ангажименти. Аз ще се опитам да играя важна роля без претенции за ключова позиция в този дебат, защото твърдя, че има какво да кажа като опит на онези, които ще участват в надпреварата, и на тези, които ще избират.

– Това свързано ли е с вашата идея за президентска република, за повече правомощия на държавния глава?

– Аз държа на частичните си предложения на този етап за корекции в Конституцията, засягащи възможността президентът да предизвиква пряко референдум. И това е очевидно необходимо. Както и президентското вето да се преодолява по-трудно. Държа и на идеите за отпадане на ограниченията за нашите сънародници в чужбина да се кандидатират за президент. Но е очевидно, че не е сега времето, в контекста на тази кампания, да дебатираме президентската република. За това е необходимо Велико народно събрание, за това сигурно е необходим и референдум. Но това е една идея, която АБВ обосновава и на която ние ще държим във времето напред.

– Вие ще се явите ли в ролята на кандидат, или АБВ ще излъчи друга кандидатура?

– АБВ има повече от един кандидат, като ние не се надуваме с това, че имаме голяма бройка. Това не е за хвалба. Аз помня една партия, която имаше 82-ма кандидати за кмет на София и още не е спечелила изборите в столицата. Но наистина имаме личности, които със своите качества биха могли да олицетворяват президентската институция. Разбира се, това е въпрос на вътрешен дебат, на коалиционни преговори и в крайна сметка – на избор на гражданите.

– Персонално на няколко пъти правите опити за разговори с лидера на БСП Михаил Миков. Той обаче не откликва с аргумента, че не знае дали му протягате лявата или дясната си ръка. Това надменност ли е и има ли шанс все пак за единство и обща лява кандидатура?

– Аз се пошегувах по повод на закачката на г-н Миков, че винаги съм се ръкувал с дясната ръка, което не ми пречи да бъда много ангажиран със социалната политика и като партиен лидер, и като президент е било така. Не бих правил тежки характеристики за поведението на “Позитано” и на лидера – г-н Миков. Обяснявам си поведението му, без да го оправдавам, може би малко снизходително, със стремежа му да запази вътрешен баланс с оглед на предстоящия конгрес на БСП. Но така губим темпо и както нерядко се случва, ако правим кампания в последния месец и половина, тази кампания е обречена.

– АБВ неведнъж излъчва сигнали, че може да излезе от управленския формат, но като че ли много остър бе ултиматумът ви по отношение незаявяването от кабинета и външното министерство на директора на ЮНЕСКО Ирина Бокова за генерален секретар на ООН?

– Аз не искам това наше искане да се поставя в графата “ултиматум”, защото този подход малко се изхаби, но то е много категорично. Става дума за морал във външната и във вътрешната политика. Става дума за нашата амбиция да не допуснем изхабяване на печелившата българска позиция и уникалния шанс, който имаме, да оглавим най-голямата международна организация. Защото г-жа Бокова доказа своите качества като лидер на друга международна организация – ЮНЕСКО, а вече има авторитет, ползва се с доверието на огромна част от членовете на ООН, в това число и на Съвета за сигурност. И протакането наистина би могло да намали шансовете на българския кандидат. Аз помня, че когато г-жа Бокова тръгна за ЮНЕСКО, кампанията беше около две години. Кампания, в която държавата участваше със всичко, на което беше способна. Аз сигурно мога да преброя около 25 мои визити в чужбина, на които г-жа Бокова е била плътно до мен и аз съм я представял като българския кандидат. Не казвам, че това е предопределило нещата. Тя самата направи блестяща кампания тогава, но загубата на темпо увеличава шансовете на конкуренцията, които не са малки. Не е обяснимо това поведение на правителството.

– Колко вярна е тезата, че това е дипломатическо протакане в полза на черногорския кандидат, срещу което на висок пост в ООН ще бъде назначен бившият външен министър Николай Младенов?

– Е, аз съм чувал и друга хипотеза – не толкова за черногорския кандидат, колкото за латиноамериканския. Не искам да правя спекулации. Определено мога да кажа, че това забавяне по-скоро сякаш работи за опонентите, в т.ч. и за вътрешните опоненти.

Аз съм удивен, да не кажа, че съм потресен, от кампанията, която определени сили разгръщат срещу г-жа Бокова вътре в страната. След два блестящи нейни мандата в ЮНЕСКО да ровиш във фамилното й минало – това е непочтено и мерзко. И това показва някои от най-лошите черти на характера ни и ни компрометира много.

– Вие сте историк, учен. Каква е разликата за българското образование от това, че вместо проф. Танев за него персонално ще отговаря вицепремиерът Меглена Кунева. Крехката парламентарна подкрепа за нея на фона на масово обществено неодобрение не пали ли фитила на граждански бунт, който да провокира предсрочни избори?

– Във въпроса ви се съдържат някои от причините, поради които АБВ гласува единно “въздържал се”, защото ние не сме убедени в професионалните качества на г-жа Кунева, когато става дума за образованието и науката, което е един океан от проблеми, за което се изискват не само специфични познания, но и специални мениджърски умения. Така че тук се залага една мина. Разбира се, искам ясно да кажа, че ние не сме априори “против”. Ако в своите действия г-жа Кунева покаже приемственост, например по отношение на промените в Закона за висшето образование, или една ефективност, когато става дума за училищното образование, или една категоричност за подкрепа на българската наука, на БАН в частност, тя ще има нашата подкрепа. И бих съветвал нейното обкръжение да не продължава да увеличава дистанцията, а по-скоро да залага мостове, да залага причини за приобщаване с конкретни действия, защото по този начин допълнително стесняват почвата под краката на новия министър.

– Защо век и половина след Освобождението въпросът за това дали 500 годни народът ни е бил под робство, иго, или е съжителствал мирно с турците, остава актуален. Достатъчни ли са 1 млрд. и 300 млн. европейски пари, за да зачеркнем баташкото клане?

– Няма никакви пари, които да са достатъчни, за да се откажем от историята си, да се откажем от паметта си. Аз помня, когато припламна дебатът за Батак, т. нар. “мит Батак”. Тогава авторите на този проект бяха записали, че стремежът им е да поставят българската история в европейски контекст. Много моля.

Българската история е в европейски контекст много преди да се появят доста от сегашните държави. Ние сме задали този европейски контекст с военните си успехи, с азбуката си, с духовността си. И нека да не се отмятаме, да не изневеряваме на онова, което са ни оставили нашите предци.

Тук има и политически измерения. Ако ние останем на тезата, развита от Паисий, Раковски, Ботев и Левски, на тяхното самосъзнание, че това е робски период, то тогава Освобождението е нещо естествено и изтикването на Османската империя от европейските ни територии е закономерен процес. Ако обаче ние твърдим, че това е съжителство, то наливаме вода във воденицата на османистите с тяхната претенция чрез османската култура, чрез мюсюлманските малцинства, да се меси във вътрешните работи на съответните държави, в случая – на България. Така че този въпрос съвсем не е безобиден и не е игра на думи.

– Защо, апропо, интелектуалците остават пасивни в този дебат, Методи Андреев ли е най-големият познавач на историята, че отново се посяга на паметници и символи, пък били те и тоталитарни?

– Методи Андреев повтаря онова, което знаем от 1990 г. Тогава бяха съборени много паметници, бяха унищожени паметници в широкия смисъл на думата. Има нова вълна на използване на миналото за политически цели. Това се случва периодично в годините на прехода. Аз имам обяснението. Този, който не може да прави политика, този, който не може да управлява, винаги търси някаква опора, и то конфронтационна опора, търси конфликта в миналото, за да може да поддържа интереса към себе си. Методиандреевщината като явление е проекция точно на това. Що се отнася до интелектуалците, те трябва да бъдат питани. Някои от тях реагираха – малко предпазливи, може би малко стъписани от агресията на този тип политици. Защото вие виждате, че те не само предлагат законопроекти, сами по себе си смешни, но не слизат от екрана. Сега имаше конкретен повод – годишнината от Народния съд и жертвите на Народния съд. Аз съм сигурно единственият ляв политик, който е почитал паметта на жертвите от Народния съд като лидер на БСП. Но питам – колцина отдясно са готови да поднесат цвета на паметника на ястребинчетата. И можем ли всички ние да имаме не просто ден, а политика на национално помирение, с която да уважим всички жертви – независимо дали са на монархофашисткия, на комунистическия режим, на възродителния процес?

– Спаси ли Доган страната от пожара на етнически конфликт с обезглавяването на ДПС по Коледа и национален предател ли се оказа Лютви Местан?

– Не бих искал да коментирам в този контекст случилото се около Коледа, но не може да се отрече, че с политиката си г-н Доган във всичките години на прехода се е стремил и е давал своя принос за запазването на етническия мир. Нещо повече, позицията му и във външнополитически план може да бъде подкрепена и приветствана. Тя е позиция между впрочем и на други български политици. Т.е. да гледаме по-цялостната страна на въпроса, а не да гледаме детайла с този скандал, вътрешен скандал в ДПС, който, надявам се, ще бъде изяснен във времето.

– Окончателно затворена страница ли са проектите “Южен поток”, “Белене”, “Бургас-Александруполис” и какво очаква българите с либерализирането на енергийния пазар?

– Либерализацията все някога трябва да се случи, но проблемът е, че някои български политици затвориха тази перспектива на българската енергетика с отказа на практика да продължим споменатите големи енергийни проекти, които носеха на България огромни инвестиции, които осигуряваха хиляди нови работни места и които гарантираха сигурността на страната. Нищо не е затворено. Но ако чакаме знак и разрешение от Запада – дали от Брюксел или от Вашингтон, няма да го дочакаме. Или ако някой каже предпазливо “да”, това ще бъде пределно късно, тогава вече ще сме загубили състезанието, конкуренцията тук, на Балканите. Защото виждаме, че Турция строи ядрени централи, румънците – също. Подминават ни газовите проекти отдолу, отгоре. А ние ще се радваме на един интерконектор, на една междусистемна връзка, която си е байпас. Тя просто би ни осигурила газ в условия на криза. Но това не носи 500-те милиона, които можехме да имаме поне от транзит. Това не дава гаранции и не е необходимият стимул за икономиката.

– Вие сте били в позицията на главнокомандващ. Приемате ли промените в Закона за отбраната и въоръжените сили, според които водещата роля за охрана на небето ни няма вече да е на българските ВВС, а на друга натовска държава, може би Турция?

– Категорично не приемам тази промяна и трябва да кажа, че ген. Михов, който е един достоен, истински български генерал, защити тази наша позиция, на АБВ, от парламентарната трибуна. Наистина това е една голяма обида към сегашните български летци, ако щете към паметта на онези наши предци, които са били в челото на световната авиация. Но и погледнато прагматично, това на мен не ми дава гаранции за нашата сигурност, по-скоро – обратното.

Източник: http://pik.bg/

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук