Имало ли е договорка ще разберем половин век по-късно, когато се разсекретяват тайните документи
На 14 март руският президент Владимир Путин обяви започването на изтеглянето на своите основни сили от Сирия. Русия е разположила в Сирия около 70 бойни самолета и вертолета от различни видове и над 4000 души технически персонал и военни. Групировката не може да бъде окачествена като крупна, но тя бързо промени ситуацията в Сирия. Това анализира Джордж Фридман, американски политолог, основател и директор на частната информационно-аналитична разузнавателна компания Стратфор. Автор на няколко книги, сред които най-известната е „Тайната война на Америка“ от 2004. Анализът му е публикуван в Geopolitical Futures, цитиран от БГНЕС.
Преди пристигането на руските войски много се говореше, че режимът на Башар Асад е натикан в ъгъла. Но тези очаквания се разбиха на пух и прах, когато Русия започна да нанася удари по тези, които се опитваха да свалят този режим. Възможно е, че ограниченият брой бойни полети, които извършиха руснаците, се оказа достатъчен, за да отслаби боеспособността на опозицията. А може би самото руско присъствие беше достатъчно, за да промени психологически духа на опозицията и да сломи нейната воля. Възможно е също така опозицията да е била толкова слаба и разпокъсана, че всеки да е в състояние да я разгроми. За това може да се говори безкрайно, но фактът си остава факт: руснаците дойдоха и постигнаха това, което искаха. Но без отговор остава въпросът, защо те въобще се намесиха.
Бащата на Асад беше тясно свързан със Съветите, а постсъветска Русия даваше сигнали, че иска да продължи тези отношения. Но Сирия никога не е била в центъра на руските интереси. И по тази причина изглежда доста странно, че, имайки достатъчно други проблеми, преди всичко на Украйна, Русия отдели ценни ресурси за решаването на достатъчно незначителен въпрос. Но ако се замислим, това беше напълно разумно дори и без да се осигури оцеляването на Асад. Първо, Путин изпрати войски в Сирия, само за да покаже, че той може да го направи. А това трябваше да бъде показано пред две аудитории: руското общество и Запада, по-конкретно на САЩ.
Действията на Русия в Украйна бяха в най-добрия случай посредствени. Тя „завзе“ Крим, без да среща съпротива и подкрепи въстанието в източната част, което не успя да възпламени целия регион. Нейното разузнаване не успя да разбере какво се случва в Киев и не можа да повлияе на събитията. Което е още по-важно, спадът на цените на петрола стана причина за мощна икономическа криза в Русия. Това бе критична точка за вътрешната политика на Москва и за нейните външни отношения. Изпращайки в Сирия военновъздушната групировка, включваща различни типове самолети и вертолети, а след това успешно провеждайки кампания в течение на няколко месеца, Русия демонстрира, че притежава значителни бойни възможности и е способна да ги използва доста ефективно.
В Русия, както и в останалите страни, успешните и кратки военни операции се ползват с масова подкрепа. Москва показа на Съединените щати, че може и ще нахлува в тези региони, които Вашингтон смята за свои оперативни зони. Това промени представата за Русия като слаба държава, неспособна да контролира Украйна. Сега тя е смятана за сериозна сила от световен мащаб. Дали това е истина или не – няма никакво значение. Достатъчно беше да се покаже, че това е така.
В същото време не трябва да се отрича, че в тези представи има частица истина. Втората причина за нахлуването е още по-странна и не съвпада съвсем с първата. Русия влезе в Сирия, за да помогна на САЩ, които се оказаха в много трудно положение. Съединените щати бяха против режима на Асад и искаха да го заменят с коалиция на опозиционните сили. За всички ставаше все по-очевидно, че те не могат да постигнат тази си цел. Асад можеше да бъде свален, но на негово място щеше да дойде разпокъсана опозиция, сражаваща се не само с Асад, но и помежду си. Да, тя беше за предпочитане пред Асад, но „Ислямска държава“ към този момент вече беше проникнала дълбоко на територията на Сирия и беше разгромила част от нейните танкови войски, да не говорим, че ИД контролираха по-големи територии, отколкото всяка друга бунтовническа групировка. В случай, че Асад беше свален и на негово място беше дошла опозицията, не е трудно да си представим, че тя на свой ред щеше да бъде сменена от ИД.
САЩ разбраха, че сериозно са подценили ИД, а възможността ислямистите да се окажат в Дамаск беше напълно реална и напълно неприемлива за Вашингтон. САЩ имаха политически проблем. Те не просто бяха срещу Асад, те бяха тясно свързани с неговите противници. Америка не можеше изведнъж да застане в защита на Асад. В същото време, сега и падането на Асад вече беше неприемливо за нея. Руската интервенция реши този проблем на САЩ. Асад беше спасен, ИД блокирана и излизащата изпод контрол ситуация се промени в по-добра посока.
Какво беше това, официална договорка или неочакван резултат? Съмнявам се, че страните са подписали нещо, а също така се съмнявам, че това е било неочаквано за двете страни. Руснаците със сигурност са знаели за положението на американците в Сирия: САЩ не вярваха на опозицията, която подкрепяха и финансираха, те се плашеха от ИД и не знаеха какво да правят с това. Руската намеса напълно съответстваше на официално обявената позиция на Москва и не представляваше проблем за Америка. Постъпвайки по този начин, въпреки заплахата от страна на огромната въздушна мощ на Америка, Русия изхождаше от факта, че тя с времето ще успее да координира своите действия със САЩ. Или въпросът с тази координация е бил договорен още в самото начало.
Решението на американския проблем в Сирия е от въпросите, за който хората обикновено научават половин век по-късно, когато се разсекретяват документите. Не казвам, че е имало споразумение. Дали е имало такова споразумение или не, но руснаците са знаели, че решават американски проблем, а американците въпреки всички гръмки изявления са знаели, че този проблем се решава. И благодарение на това руснаците са спечелили няколко точки в решаването на втория по важност проблем. Без съмнения най-важният проблем за тях е петролът и този проблем няма решение. Вторият по важност проблем е Украйна, която представлява за Русия основополагащ интерес. Москва не може да допусне тази страна да стане част от системата от западни съюзи. В основата на руските интереси стои военната неутрализация на Украйна. Второ руснаците са заинтересовани от създаването на някаква автономия на изток и в урегулиране на въпроса за Крим, което би дало на Русия в тези региони повече права, отколкото преди.
Сирия трябваше да реши две задачи. Първо, тя трябваше да покаже, че каквито и да са дипломатическите усилия, към руската военна мощ трябва да се отнасяме сериозно. Второ, тя трябваше да постави САЩ в такова положение, в което публичните демонстрации срещу Русия биха станали толкова рисковани, и в което САЩ тайно да започнат да гледат на Русия като на партньор, а не като на враждебна сили. Европейците вече искат да сключат някаква сделка, за да свалят санкциите и това би им било от полза. Въпросът тук не е в Сирия. Бъдещето на Асад не е било главният стратегически въпрос за Русия. Главното бе да се промени представата за руската мощ, да се покаже, че тя е готова да използва тази мощ, да реши проблема и да си тръгне. За разлика от американците, които изпращат войски, оставят ги и започват да затъват в блато, руснаците направиха това, за което бяха дошли, и сега си тръгват.
Ние не трябва да надценяваме военните постижения на Русия. Но те бяха съизмерими с политическите задачи, а именно това бе нужно. Тези постижения не решиха украинския проблем на Русия, но и не навредиха на шансовете за постигане на споразумение по нея. Във всеки случай това бе направено добре и аз подозирам, че САЩ не са чак толкова потресени от този изход, както ни се струва.
Проблемът на Путин се състои в това, че всичко свърши. Той трябва да превърне този изход в решение на стратегическите проблеми. И сега въпросът е в това, дали той ще превърне този успех на Русия в уважение към нея, или той просто ще се разтвори във водите на политическата памет.