Художникът на затвора в Бобов дол иска да играе себе си във филм

Алберто Йорданов след 3 години ще излежи присъдата си за убийство на любимата си

Най-добрият художник сред затворниците у нас е готов и за ак­тьор. 52-годишният Алберто Йорданов, осъден на 20 г. за убийството на приятелката си, казва, че може да се спра­ви, ако му възложат роля да изиграе себе си в автобиогра­фичен филм.

Сигурен е, че ще се справи с ролята, защото зад решетки­те проявява артистични заложби.

А животът му наистина е достоен за филмов сценарий, в който има страстна любов, семейни драми, няколко неу­спешни опита за самоубий­ство, кърваво убийство, бяг­ство от правосъдието, 20 г. затворнически живот, битка за правата на лишените от свобода.

След по-малко от 3 г. очак­ва да излезе навън и да започ­не живота си на чисто. Присъдата от 20 г. затвор получа­ва на 12 юни 1991 г. Haкaзa­нието е за убийството на приятелката му Любомира на 6 март 1989 г. Лежи около 3 г., след което е пуснат в отпуск за помен за 40 дни от смъртта на баща си.

Изчезва на 23 декември 1992 г. и 9 години, 5 месеца 12 дни се укрива в чужбина с фалшива самоличност. Върнат е от Чехия на 10 юни 2002 г. Оттогава лежи в наши­те затвори.

Води дело след дело срещу Главна дирекция „Изпълне­ние на наказанията”. Дори сам не помни колко иска е пуснал в различни съдилища у нас. Казва, че са над 20. За всяко заседание го извеждат от килията, което си е мечта за всеки зад решетките с дългогодишна присъда.

„Екскурзиите” му са до раз­лични градове, защото през годините е лежал в няколко затвора и навсякъде е откри­вал нарушения на правата си, за които смята, че държавата трябва да го обезщети. Поне веднъж в седмицата е на засе­дание.

Преместван е няколко пъ­ти от София в Бобов дол и Пазарджик поради изчерпва­не на ресурса на служителите в затворите за работа с него.

Личността му е доста про­тиворечива. За времето, в което е лишен от свобода, има 26 заповеди за наказания и 36 заповеди за награди.

Налагани са му дисципли­нарни наказания за самораз­права с друг лишен от свобо­да, за незаконно притежание на пари, за грубо и агресивно поведение, за предизвикан скандал, за притежание на не­разрешена вещ, за неизпъл­нение на разпореждане на служител от надзорно-охранителния състав, за неправо­мерна размяна на вещи, за притежание на симкарта.

За периода 20о3-2014 г. за участия в културно-масови и спортни мероприятия като тенис на маса, шахмат, учас­тия в конкурси по рисуване, за успешно представяне в конкурси за изработване на картички и апликации е награждаван с грамоти и писмени похвали.

Не спира обаче  да съди ГДИН по Закона за отговор­ността на държавата с про­менлив успех. Някои от иско­вете му са отхвърлени, други казуси са още висящи. Води дела срещу затворите за лоши битови условия, за настаняването в килията му на друг затворник – пушач и наркоман, и др. Не пропуска дори да заведе дело и затова, че при избора на ръководител на самодейната трупа, всички за­творници са гласували за него, но администрацията подмени­ла вота и мястото било заето от друг.

Едно от последните дела е за изчезнала негова картина. Преди време е спечелил първо място на национален конкурс по рисуване между всички за­твори. Три от картините му са изпратени на международен конкурс в Канада. След време обаче му връщат само две. Третата – „Част от Африка”, която твърди, че му е особено скъпа и има сантимент към нея, обаче не е върната. След написани няколко пис­ма до ГД „Изпълнение на наказанията” му върнали някак­ва чужда картина.

Той обяснил, че не е негова­та, но вече няколко години та­ка и не си получил своята с изображения на глави на африкански животни. Заради това е завел поредното дело срещу държавата. Освен че настоява да му се платят 3000 лв., колкото смята, че е стойността на картината, иска и 25 хил. лв. обезщете­ние заради претърпените мо­рални щети от липсата на творбата. Предполага, че ня­кой запален ловец си я е при­брал.

Рисувал я е в Пазарджик и там пасторът я снимал с мо­билния си телефон. Сега тази снимка е приложена към де­лото, защото оригиналът липсва.

Таланта  си  на  художник проявява зад решетките. „Като дете баща ми ме воде­ше на тавана в ателието на художник от Кюстендил, не­гов приятел. Прекарвахме доста време там и на мен ми харесваха творбите му. Татко мечтаеше да стане художник, може би оттам и аз имам така­ва дарба”, казва Алберто.

Спомня си, че в основното училище другарката Илиева, която му преподавала рисуване, препоръчала да про­дължи след 8-и клас в художе­ствено училище. Това обаче така и не станало и той завър­шил СПТУ по електротехни­ка.

В килията е нарисувал близо 70 картини. Освен графики има творби с масло и акварели. Намирал си летвички и ги сковавал за рамки. От стари чаршафи на затворници си правел платната. Признава, че понякога заменял чарша­фи за цигари, зашито не пу­ши, което обаче не било съ­всем редно да се прави.

Миналата година подредил самостоятелна изложба в за­твора в Бобов дол. Стояла обаче само седмица, защото една от картините на женско тяло изчезнала. Открили я надзирателите в друг отряд.

Доскоро в Бобов дол имало служителка за културно-масови мероприятия, която много му помагала. Осигуря­вала му материали за рисува­не, а килията му била превър­ната в картинна галерия.

Наказали го обаче за провинение и прибрали творбите му в склада. Сега от доста време няма възможност да се занимава с това.

Рисувал е всичко, но има слабост към конете. Не са малко и картините с библей­ски мотиви. За празници под­готвя плакатите. Доста за­творници му давали снимки на жените и децата си и го карали да ги рисува.

„Правя ги абсолютно ав­тентични. Аз съм максималист и изпипвам всеки де­тайл. Направил съм и рисун­ки за татуировки на целия затвор”, допълва Алберто. Не е сигурен с какво ще се занима­ва, когато излезе на свобода. Освен че е завършил електротехника, в затворите е из­карал курсове за строител­ство, компютърна грамотност, а сега се е записал и на готварство.

„Имам приятели в Милано и Берлин, които ми предлагат там да ми отворят ателиета. Също и в Стария град в Плов­див. Мога да направя и студио за татуировки. Със сигурност обаче ще напусна България”, прави планове за бъдещето си затворникът. Смята, че в чужбина има повече възмож­ности да работи, а и животът бил по-спокоен.

Най-вероятно ще отиде при майка си, която от 13 г. е в Италия. Тя е пенсионирана меди­цинска сестра и там се грижи за болни и възрастни. „В Европа животът е по-добър и те прави по-спокоен. Има разлика дори ако щеш, и меж­ду роми, които са живели в чужбина и са екстрадирани тук, и другите – нашите си. Тези, които идват „отвън”, са много по-различни. Това по­казва, че дори и българските роми, живеещи дълго навън, могат да се променят към по-добро”, споделя впечатленията си Алберто. Съжалява, че досе­га не е написал книга, защото казва, че престоят му зад ре­шетките е пълен с невероят­ни истории, които слушал от другите лишени от свобода. Случките от живота в затво­рите пък били толкова нео­бичайни, че едва ли някой, който е „навън”, предполага какво става „вътре”.

Намушкал 20 пъти приятелката си

„Убих любовта на живота си, а не исках. До края на живота си ще нося вината и няма да мога да я изкупя”, казва Йорданов.

Помни като днес фа­талния ден 6 март 1989 г. Тогава е на 26 г. и лудо влюбен в най-красивото момиче на Кюстендил – Любоми­ра. Тя е студентка във ВИФ, специалност, „Баскетбол”. От две годи­ни двамата имат връз­ка. През различни пе­риоди са скарани, по­сле се сдобряват. Май­ка й е против и настоя­ва единственото й дете да прекрати контакти­те си с Алберто.

„Тогава отново бях­ме разделени. А аз я обичах толкова много. Не можех да си представя живота без нея. Предишните две годи­ни празнувахме 8 март в Правец. Исках и то­гава да бъдем заедно на същото място. Оти­дох в квартирата й в София с намерението да се сдобрим. Носех бутилка уиски да се почерпим. Действител­но носех нож, но не за да я убивам. Исках да я сплаша, че ако не тръгне с мен, ще се самоубия”, спомня си зловещия ден затвор­никът.

Планирал да я отвлече в апартамента на свой приятел в София. Да я държи там 6 месеца и след като забре­менее и вече е късно да направи аборт, да обяви пред родителите й, че ще се оженят, като ги поставят пред свършен факт. През това време си мислел да им се обажда, за да ги информира, че дъ­щеря им е добре. Пла­новете му обаче пре­търпяват пълен крах. По обяд решава с под­правен ключ да влезе в жилището на Любо­мира. Изчаква я в кола със свой приятел да се прибере от лекции. Влиза в апартамента с подправения ключ. Първо отваря вратата на спалнята, но се из­ненадал, като видял там съквартирантката й Петя. След това от­ворил вратата на тоа­летната, където била приятел­ката му. Тя се развикала из­плашена, че го вижда неочак­вано.

„Тогава реагирах като друг човек. Не бях аз. Случи се нещо сюрреалистично. Не знам какво ми стана. Беше неестествено, неистинско, някаква втора реалност. Пред мен плуваше образът й. Мислех си, че е това е ня­какво чудовище, а не чове­кът, когото прекалено много обичах”, описва онзи момент отпреди 26 г. затворникът. Започва да я удря с ножа, за да млъкне и да не вика повече. Тя прави опити да се съпротивлява и да му взе­ме хладното оръжие. Той продължава да я мушка с острието. „Чак когато падна на земята и млъкна, осъз­нах, че нещо се случва. По вратата блъскаше и креще­ше съквартирантката й”, описва зловещото престъ­пление убиецът. Признава, че го е извършил, но не и че го е замислил предварително. Разкайва се и твърди, че още не можел да повярва, че е направил такова убий­ство.

След това изплашен бяга, разбива мазе в кооперация на Сточна гара и се крие там. Опитва да се натрови с диазепам и уиски. След като изпива няколко хапчета обаче се сеща за  случка отпреди 8 месеца. Тогава с Любомира искали да умрат заедно, защото имало много противници на връзката им. Двамата се затварят в гаража на баща му. Той изпива 20 диазепама с уиски. Тя обаче не пие своя дял от лекарства­та. Така след време се събуж­да в болница и установява, че не е успял да сложи край на живота си, а любимата му пък въобще не е и опитвала. „По­мислих си, че може тя пък и сега да не е умряла и да я спасят. Отказах се да пия по­вече лекарства. Облякох га­щеризон и яке, които намерих в мазето, защото моите дрехи бяха целите в кръв, и изля­зох”, спомня си минута по ми­нута трагичния 6 март.

След като минава през Бър­за помощ, където му проми­ват рана на пръста от ножа, наема такси. Пред шофьора обяснява, че е убил приятел­ката си. Той пък звъни в ми­лицията и така Алберто се озовава в ареста. Там прави нови два неуспешни опита за самоубийство. Окончателната му присъда е произнесена на 12 юни 1991 г. Към 20-те години затвор му прибавят и още 1 г. Тя е била условна за неправомерно притежание на златен пръ­стен от февруари 1989 г.

В навечерието на Коледа, на 23 декември 1992 г., е пус­нат в домашен отпуск за пет денонощия. Поводът бил по­мен за 40 дни от смъртта на баща му. Той е бивш следовател и не успял да приеме из­вършеното от сина му престъ­пление, поради което се обе­сил. След помена обаче Ал­берто така и не се връща по­вече в затвора. Сдобива се с фалшив паспорт и бяга в Че­хия при свой познат. Там се укрива близо 9 г. и половина. Запознава се с 16-годишната Лучия и не след дълго заживяват заедно. „тя знаеше всичко за мен и въпреки това не ме изостави.

Живеех с фалшива самоличност и перука

През 1996 г. обаче чешките власти ме екстрадираха, за­щото бях незаконно пребива­ващ там. Върнаха ме със са­молет в България. С мен дой­де и Лучия. Три месеца бяхме тук. Ходихме на море, после бяхме в Кюстендил, но ре­ших, че трябва отново да из­бягам. Купих си друг фалшив паспорт на името на мой приятел и с него се върнах в Чехия”, описва живота си за­творникът. На 15 ноември 1997 г. се ражда синът му, ко­гото кръщават също Алберто. Присъствал на раждането, а тогава бебето било записано като дете на неговия приятел от Кюстендил, с чийто пас­порт всъщност се представял. Той и досега не знаел, че за кратко е бил „баща” на детето на Алберто. Две години по-късно е пуснат за издирване от Интерпол. На 4 януари 2002 г. бюрото на Интерпол – Прага, уведомява колегите си от Бъл­гария, че е задържан. На 10 юни 2002 г. той е екстрадиран и вкаран в наш затвор. Оттога­ва не е виждал сина си, който наскоро е станал на 18 г.