„Пишете ми петък като отпуска. Причината е, че съм алергичен към президента и не искам да го гледам“. Това е казал народен представител на секретаря на парламентарната си група в четвъртък, явно нежелаейки да слуша речта на държавния глава Росен Плевнелиев. Може би човекът е бил прав, защото обществото беше обидено още веднъж от неадекватното поведение на човека, който трябва да е върховен главнокомандващ на въоръжените сили.
Росен Плевнелиев отново взе участие в хибридната война между изтока и запада, използвайки фалшив цитат на Васил Левски. Преди осем години в сайта „Бъзикилийкс“ бе публикувано измислено предсмъртно писмо на Апостола, в което той казва „Тоз който ни освободи той ще да ни и пороби“. Вчера президентът държа реч от трибуната на Народното събрание и в нея заяви:
„Нека винаги помним и следваме Апостола на свободата, който искаше да се освободим сами, а не някой друг да идва да ни освобождава, защото „който ни освободи, той ще ни пороби“.
В думите му прозира типичната за Български политици склонност да говорят с намеци, вместо да изкажат идеята си ясно. Последното може да бъде оправдано, предвид че намекът касае Русия, и не е хубаво да се предизвикват дипломатически скандали без специална причина. Провалът на Плевнелиев бе, че опитвайки да придаде излишна тежест на думите си и да представи противопоставянето на Русия като вековна мисия на българската външна политика, той компрометира идеята си.
Тук не става дума за това дали цитатът е смислен от философска гледна точка, а за това, че държавният глава отново изглежда нелепо, изричайки нещо, което не е вярно.
Не е важно да ти повярват, а да не могат да те оборят.
След като преди почти година и половина обясни, че при падането на Тодор Живков е бил на митинг и е направил два плаката за издигане, а се оказа, че на 10-ти не е имало митинг, Росен Плевнелиев влезе в обяснителен режим. За него датата била абстрактно понятие, което маркира развиващия се процес по смяна на държавното устройство, а не конкретен отрязък от време.
Както казват адвокатите: „не е важно да повярват на версията ти, а да не могат да я оборят“. Само че това не е съдебен процес а е общественото мнение. И Държавният глава Росен Плевнелиев, който, който по Конституция е върховен главнокомандващ на въоръжените сили, не помни ясно дати, говори с неверни неща с категоричност, и в официални обръщения допуска да бъде подведен за автентичността на думи, които цитира.
Президентът не може, или не желае да осъзнае приоритетите на националната сигурност.
Щеше да е заяждане на дребно, ако няколко лапсуса се преекспонират до претенцията за цялостна оценка за работата на президента, но не е само това. Държавният глава заслужава всеобщо уважение за последователността, с която се злепоставя и демонстрира непрозорливост и некомпетентност по важни за държавата въпроси.
Той бе против изграждането на ограда по границата с Турция, а след това се противопостави и на идеята българската армия да се включи в отбраната на националните граници. Все неща, които никой сериозен политик не смее да отрече като необходимост за опазване на националната сигурност. Ето и пълния цитат от едно такова изказване, в което потвърди неспособността си да бъде пълноценен държавен глава:
На фона на тези думи всички дребни грешки губят съизмеримост, а на обществото му остава да се надява, че в оставащите 10 месеца до клетвата на следващия президент няма да се случи нещо извънредно, което да наложи Росен Плевнелиев да упражнява други освен представителните си функции.
Целият речитатив на президента цели да каже, че в момента заплаха за България е Русия и трябва да сме предпазливи към великата сила, с която имаме морска граница. Това бе смисълът на посланието, че освободителите стават поробители. Изказването му от петък бе индиректен отговор към призива на вицепрезидента Маргарита Попова, че България се нуждае от ясна доктрина за националния интерес.
Очевидно страхувайки се, че може да се прокрадне идея за твърда позиция пред големите държави на ЕС и ограничени ангажименти в експанзионистичните действия на НАТО, Росен Плевнелиев опитва да убие дебата още в зародиш.
Членството на България в НАТО и Европейския съюз е средство за защита на Националния интерес, а президентът ги възприема като крайна цел.
В отровената среда на поддържани от вън политически лидери и медии, такъв дебат наистина крие заплахата от неочаквани и вредни последствия за държавата. Като например, че може противопоставянето на скъпи и опасни кампании извън територия та на НАТО да се обърка с напускане на НАТО. Или че, отстояването на Националния интерес може да оправдае дори напускане на Европейския съюз. По същество това са идеи, които на този етап изглеждат опасни и криещи много повече рискове, отколкото ползи за България. Заради токсичността на политическа среда обаче те могат да хванат почва и в платформите на сериозни партии, а не само на движения, които се водят от престъпници като „Атака“ на Волен Сидеров.
С очевидно ограничения си капацитет държавният глава се проваля в няколко свои задачи. Първата е да обясни, че като част от един политически, или военен съюз трябва да спазваме ангажиментите си към него. Втората е, че като част от такива съюзи, трябва да влияем на тяхната политика и да не искаме доверието в тях да се разклати, от нагърбването с непосилни задачи (3:17 минута от видеозаписа). Такива може да са както допускането на милиони мигранти, така и военните мисии в държави, които не членуват в НАТО и не са показали, намерения за агресия. Още по-опасни са кампаниите, без ясна цел и стратегия за изтегляне след постигането на целта. Провал по всяка от изброените точки може да подкопае и доверието в самите обединения – ЕС и НАТО, но въпреки това президентът Росен Плевнелиев зове за сляпо и безропотно споделяне на всички рискове, без да се държи сметка за измеренията на националния интерес.
Може би затова в много хора днес е налице притеснението дали държавният глава и върховен главнокомандващ би бил толкова ревнив към използването на армията, ако става дума за изпращането й в подкрепа на съюзническа мисия в Украйна, или Сирия, както и при изпращането й на границата с Турция?