Внучката на Станко Тодоров и Соня Бакиш написа роман с щипка автобиография
Блуждая между две държави, без никъде да се чувствам напълно у дома, признава Соня Тодорова
Соня Тодорова е внучка на бившия министър-председател Станко Тодоров и журналистката Соня Бакиш. Родена е през 1979 г. в София. Завършва 12-то училище „Цар Иван Асен II“ и Университета по архитектура, строителство и геодезия. Защитава докторат във Виена. В периода 2008-2010 г. ръководи малка геодезическа фирма в София, след това работи като преводач на свободна практика. Автор е на текстове за „Жената днес“ – списанието, на което нейната баба е главен редактор в продължение на години по времето на соца. Първата й книга „Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София“ е публикувана през 2015 г. от „Колибри“. Издателството пусна и нейният дебютен роман „Перлите на Ади Ландау“.
– Соня, „Перлите на Ади Ландау“ е „разказ за безпощадния вихър на времето, който неусетно превръща попадналите в него в герои или жертви…“ Защо вместо да се отдаде на мечтите си, млад човек като вас застава с открити гърди срещу този вихър?
– Всъщност, с тази книга правя точно това: плувам към мечтата си – за свят, в който хората поставят елементарните ценности на първо място. Но не само за себе си, а и за всеки отделен Друг. Всеки от нас иска да е жив, здрав и нахранен. Да има свое място, на което се чувства защитен. Да е спокоен за семейството си и да може да се занимава с това, което му се отдава най-добре. Всеки от нас би искал същото и за приятелите си. Най-вероятно и за своите съседи. Е, в моята мечта всеки от нас иска това за всеки друг. Или поне осъзнава и приема, че всеки друг иска да е жив, здрав, нахранен и спокоен. И чe останалото е вторично – богатство, политика, религия, произход Сигурно звучи наивно, но дали наистина е? Историята на еврейството е брутален пример за това какво може да се случи, когато отречем правото на някой друг да е спокоен и нахранен, правото му да е защитен и най-сетне неговото право да е жив. Страхувам се, че и днес, при цялата ни „цивилизованост“, „европейски ценности“ и прочее красиви думички, твърде лесно забравяме базовите права и стремежи на този така далечен Друг.
– До каква степен има автобиографичност в сюжета? Другарката Маргарита Стоянова всъщност е Соня Бакиш – вашата баба. Но детството – нейното ли е?
– В първите две части на романа фикционалната линия е изцяло измислена и нито един от героите няма конкретен прототип. Използвала съм отделни фрагменти от спомените на различни хора, включително на оцелели от Холокоста, с които имах шанса да разговарям лично. За семейството и историята на моята баба Соня знам твърде малко. Поради това съм „взела“ от нея само базовия сюжет на връзката й с дядо ми, Станко Тодоров, имената на нейните родители и някои черти от нейния и на сестра й характер. В семейната история на пловдивските Бакиш няма „виенска връзка“ и осиновени деца, нито пък безценни барокови обици. А това, което се случва на измисленото семейство Шалом в романа ми, е до голяма степен типично за много български евреи в годините на действие на Закона за защита на нацията, включително и за семейството на моята баба. Сигурна съм, че животът на Соня Бакиш дава материал за изключително интересен биографичен роман, но не мисля, че аз бих могла да го напиша. Първо, липсват ми достатъчно факти. И второ, като член на семейството не мога да бъда достатъчно обективна.
– Книгата ви е посветена на Бягащия човек – „преди, сега и винаги“… Кой е Бягащият – от кого, от какво?
– Големият бягащ днес са вече почти митичните, поне от гледна точка на средния българин, бежанци. И те, като евреите преди 75 години, са изключително лесна мишена за проядено от престъпност, корупция и липса на общи ценности общество, каквото в момента е нашето. Бежанците са различни по външен вид, имат друга религия и неразбираем за нас език, подозираме ги в злонамереност, алчност и мързел. Те са едновременно близки и далечни, защото са пред вратата ни, но ние не ги познаваме. Вярваме, че разполагат със скрито богатство и конспиративен план за асимилация на нещастните си, невинни жертви – ние. Не мислим за тях като за личности, а като за голямо стадо, движено от зловещи, противоестествени подбуди. Гледаме да ги отделим и изпъдим. Звучи познато, нали? А дали не може да се каже същото и за нашите цигани? Пък и за българските мюсюлмани, а защо не и за българите в чужбина, предвид последните развития около избирателния закон. Накратко, Бягащият човек би могъл да е всеки от нас в момента, в който бъде лишен от своята индивидуалност и се окаже част от група, натоварена с предразсъдъци. Когато внезапно от „ние“ се превърне в „те“. А всъщност всички сме „ние“. За съжаление, твърде често се появява хитрец, който яхва страховете ни и започва да ни разделя на разни групи. Колкото по-отчаян е въпросният хитрец, толкова по-нелепи стават признаците на това разделение. И толкова е по-важно всеки да се допита до собствения си морал, преди да реши дали и до каква степен ще повярва на хитреца.
– Защо точно тези перли станаха символ и обобщение на Бягащия човек? Тяхната история щеше да преминава от поколение на поколение. Но зад нея се виждат газови камери, унижения, страхове, човечност и безчовечност….
– Ама то стана точно обратното. Първо ми хрумна историята с перлите – от съвсем обикновена сцена, която мернах на улицата. Чак години по-късно, когато седнах да я напиша, осъзнах, че това е много повече от разказ и че перлите могат да станат символ на нещо много по-голямо. Изведнъж започнаха да се навързват хора, места и сюжети и скоро се оказа, че не мога да разкажа историята на двете обици, без да вкарам в нея половин Европа и 350 години. Защото всичко е свързано, а тъй като висша справедливост може и да няма, ми се струва много важно да помним и да мислим.
– Какво си спомняте за Соня Бакиш и Станко Тодоров?
– Нямам много за разказване извън чисто личните преживявания на едно дете. За мен Соня Бакиш и Станко Тодоров бяха просто баба и дядо. Едни много ангажирани баба и дядо, които виждах сравнително рядко. Но пък те винаги ми разрешаваха да си играя със страхотната им колекция от настолни часовници.
– В дома на баба ви и дядо ви се усещаше духовното – книги, картини, интелектуалци, обсъждащи идеали, цели и ценности… За какво разговаряхте вие с тях?
– Там е работата, че така и не успях да си поговоря с тях като хората. Първо аз бях малка, а те заети, после аз бях разбеснял се тийнейджър, а те имаха разни важни проблеми. След това дядо се разболя и почина, а аз спечелих стипендия и заминах. После баба беше на легло, а мен ме нямаше. И когато се виждахме, главно аз й разказвах за себе си, а не обратното. Сега го отчитам като голяма грешка, но вече е късно. Знам, че общуваха с много интересни личности, но по време на разговорите за идеали, цели и ценности, аз съм скачала на ластик пред нашия блок. Знам ли, може би така е и по-добре. Човек попива различни неща от близките си, но в крайна сметка е хубаво да изгради и осмисли сам ценностната си система.
– Как се оценявате?
– Далеч не се смятам за реализирана личност. Даже напротив – все още блуждая между две държави, без да се чувствам напълно у дома в нито една от тях; имам докторска диплома с отличие, която кротко отлежава в голяма папка; в последно време стоя вкъщи и си гледам децата, но не мисля, че съм кой знае колко добра майка; така и не научих испански… Но пък съм доста доволен човек именно заради рефлекса да не взимам себе си на сериозно. Светът е шарен, пълен с неща и истории, приятни изненади дебнат отвсякъде – само трябва да държиш очите си отворени. Моите родители ме научиха да гледам на живота от веселата му страна и да не ме е страх от него. Не виждам какво повече мога да искам от тях.
– Как съвместихте във времето вашите две пътеки – вие сте доктор по висша геодезия и писател?
– От много години пиша кратки разкази. Те си вървяха паралелно с геодезията. Която явно никога не е била точно моето нещо, въпреки че научната работа ми беше изключително интересна. Но наистина изискваше много упоритост – особено през първата година в Техническия университет във Виена се чувствах като прабългарски воин в Александрийската библиотека. Колкото до романа – самата му форма достатъчно ясно издава свирепата школовка на рецензираните научни издания, през която е преминал неговият автор. Изрядната фактология е втора природа на старателния докторант, но се надявам, че художественият текст е поел този мой тик без да натежи.
– Лесно ли пишете?
– Хората и съдбите в книгата всъщност не са чак толкова много. За мен беше много важно да изляза от статистиките и да се вмъкна в малкия, личен свят на конкретния човек. Огромна помощ за това ми оказа и доктор Стела Аструкова, на която съм много благодарна за подкрепата. Освен че ми разказа собствената си история – а в нея има смайващи неща – госпожа Аструкова ме свърза с изключителни личности, чиито разкази бяха страшно ценни за мен и за романа ми. Разбира се, по време на работата по книгата прочетох и един куп книги и други материали по темата, което никак не беше приятно, меко казано. Една от целите ми беше да пиша за страшни неща по нестрашен начин – „Холокост за страхливци“. Фактът, че като нормални хора се боим и гнусим да четем за Холокоста, не бива да се превърне в причина да го забравим.
– До каква степен семейството ви присъства в романа?
– Семейството ми, макар че за мен е единствено и неповторимо, си е съвсем обикновено. Някои детайли в книгата наистина отговарят на реалността, но други пък нямат нищо общо с нея. Така че като цяло – не, това в романа не е моето семейство. За щастие, всички искрено ме подкрепят в решението да се занимавам основно с писане, поне засега. Това е и една от причините да се зарадвам много на номинацията за наградата на Хеликон – обективно признание от толкова сериозно жури не е излишно дори и за най-добронамереното семейство. Това е изключителна чест, пък и ми е особено приятно да бъда номинирана в компанията на Васил Георгиев за последния му роман.
– Какво бихте искали задължително да стигне до човека от бъдещето чрез „Перлите“?
– Ако романът има силата да прескочи до човека от бъдещето, значи посланията в него са били достатъчно ясни и важни. Ако ли пък не, и хиляда интервюта няма да помогнат. Бъдещето е несигурна работа – за мен е достатъчно настоящите читатели на „Перлите на Ади Ландау“ да изпитат удоволствие от книгата.