Уникално разследване на спротния отдел на Дейли Прес – допинг съсипва националите за Евро’84 година! Уникални разкази и разкрития…

За допинга в националния отбор по футбол винаги се е говорило под сурдинка. А се знае, че още в началото на 80-те години на нашите е даван зоб. Сбъркана доза става причина да паднем от Югославия с 0:1 в квалификациите за Евро’84. Въпросните мачове преди 30 години са едни от най-щурите на българския тим, за съжаление завършили по съвсем злополучен начин в последната секунда на кампанията. Какво са пили футболистите ни преди двубоя с „плавите” в София? Как Георги Илиев-Майкъла провали дебюта на Иван Вуцов в националния? Легнаха ли на комшиите от Югославия в Сплит?

През есента на 1982 г. футболната федерация в София решава, че е време да се класираме на някое голямо първенство. След Мондиал’74 тимът на България не е помирисвал световно или европейско. Затова новият шеф на футбола Димитър Николов-Мобуту връчва отбора на Иван Вуцов и Васил Мето­диев – Шпайдела. Падаме се в група с Югославия, Уелс и Норвегия, като на Евро’84 ще се класира само първенецът.

По онова време бай Вуцан е треньор на ЖСК „Спартак” (Вн), а Шпайдела – на „Пирин” (Бл). Говори се, че първоначалният план бил Методиев да стане стар­ши, а Вуцата – помощник. Само че след мача между ЖСК „Спартак” и „Пирин” (4:0) на 5 септември 1982 г. шестима играчи от благоевградския тим са арестувани по обвинение в изнасилване на туристка от Норвегия. Върху Шпайдела се посипват обвинения за слаб контрол и в крайна сметка дават мястото на старшията на Вуцов, а Методиев влиза в екипа като помощник.

Кампанията тръгва ужас­но за Вуцата с равен 2:2 с Норвегия в София. Сканди­навските гости са считани за слаба ракия, но тъпа дузпа на Георги Илиев – Майкъла след игра с ръка им връчва точката на тепсия.

Надеждите са, че в след­ващия мач ще бием югославяните. За зла беда точно тогава Вуцата се подлъгва да смени медицинския екип. Води лекар, за който днес никой не иска да си спомня. Доктор Панчо, както го наричат в състава, решава да напомпи футболистите с нещо по-така.

Със зоб – първи, с боб – по-назад разправя медикът и тъпче нашите с някакви хапчета. Обаче объркал дозата! Вместо по три им дава по шест. И белята вече е готова.

На всичкото отгоре точно тогава умира партийният и държавен ръководител на СССР Леонид Брежнев. Вместо да си гледат тре­нировките, футболистите са принудени да организират комсомолско събрание и да жалеят за другаря Брежнев. На едно от заниманията пък стоят мирно, тъй като точно тогава пуснали сирените. За капак ги изтипосват да гледат по телевизията погребението, което се излъчвало пряко от Москва. Обстановката става съвсем погребална.

Въпреки това всички оч­акват победа, още повече че в състава на сърболята има цели шестима дебютанти. От препаратите на доктор Панчо обаче играчите едва ходят. Някои дори получават смущения в зрението. Кри­лото на ЦСКА Цецо Йончев например вижда пред себе си левия бек на Югославия Иве Йеролимов и тръгва да го лъже. Целият стадион се чуди какво става, тъй като защитникът всъщност е на 7-8 метра от Йончев! Усетил, че нещо не е наред, Вуцов вади дребния врачанин още на полувремето. При гола на Ненад Стойкович пък вратарят Георги Велинов и защитникът Васил Тинчев се сблъскват за висока топка и позволяват на сърбина от „Монако” да вкара гола за победата.

Години по-късно Пламен Марков споделя в книгата на Стефан Янев „Футболните национали и Европа”: „Има­ше нещо излишно от гледна точка на медикаментите, които ни даваха. С Цецо Йончев бяхме сменени и като се къпехме, целият треперех под душа – не беше от студ или страх, друга някаква причина имаше”.

След мача става чудови­щен скандал. Без да знаят за хаповете, вестниците се нахвърлят върху футболисти и треньори. „Слаби в слаб мач. Очаквахме мача с Югославия така, както тежко болен очаква визи­тата на лекар. Диагнозата е „трудно излечима болест”. За изненада не може да се говори”, коментира „Старт”. „Футболът е сложна игра, за която са необходими много умения. А именно те ни липсваха в този мач. Статистите в нашия отбор бяха повече, отколкото очаквахме. Вярвахме, че поне дух има у българските футболисти, а изглежда, че все още живеем в минало­то”, налива масло в огъня „Народна младеж”.

Оправданията за фиаското най-неочаквано се прехвърлят и към ЦСКА и неговия треньор Аспарух Никодимов. Седем нацио­нали са от армейския тим. Паро е изкаран виновен, че не ги подготвял както трябва в ЦСКА и затова не играели добре и за националния. Нещо повече – в кулоарите на федерацията пускат слух, че допинга всъщност са им го давали в ЦСКА. Двама от участниците в злополучния мач са категорични, че химията била объркана от доктор Панчо.

В следващия мач падаме от „Уелс” с 0:1 в Рексъм и всичко изглежда отишло по дяволите. На 7 септември 1983 г. заминаваме да гоним дивото в Норвегия. Мачът се пада навръх рождения ден на Тодор Живков. Отгоре е спусната заповед – победа в Осло на всяка цена в чест на Първия.

Усетил, че няма накъде повече да губи, бай Вуцан пуска обещаващите таланти от „Левски” Боби Михайлов и Наско Сираков, плюс Живко Господинов от ЖСК „Спартак” (Вн). За беля норвежците повеждат с бърз гол на Хайреде. Точ­но тогава в цяла България изгасва токът! Народът псува и се чуди какво да прави. Едни слухтят като ловджийски кучета край радиоточките. В студената априлска нощ други изнасят портативни телевизори по улиците и ги включват към акумулаторите на леките автомобили.

В това време на стадион „Улеви” смелчагите на Буцата вече се прегръщат – 1:1. Като прецизен стра­тег Вуйчо Ваньо е спукал футболистите да тренират заучени положения. Перфектно избродирана комбинация след пряк свободен удар между Ради Здравков и Пламен Гетов извежда Стойчо Младенов на позиция. Екзекутора от ЦСКА пробива стената на норвежците и изравнява. Втори пирон в ковчега им забива Наско Сираков, който поради липса на място в атака играе като десен бек. Вуцата обаче го е инструктирал: „С тея твойте дълги пергели ще бягаш и напред!”. Именно Сирака им надбягва защитата и вкарва гол – 2:1 за България.

След мача целият тим е поканен на банкет в посолството от члена на Политбюро на ЦК на БКП Огнян Дойнов, който точно тогава е на посещение в Скандинавските страни. „Ние направихме страхотен мач, а Дойнов – страхотен банкет в посолството по случай рождения ден на Тодор Живков. Имаше и от пиле мляко!”, казва капи­танът ни в онзи мач Георги Димитров – Джеки.

И следващият мач с „Уелс” в София не минава без перипетии. Нашите са на лагер във Варна, където времето се влошава и само­летът им не може да излети. Налага се да се тътрят с бързия влак до столицата. Онези излизат начело със звездата на „Ливърпул” Йън Ръш, за когото отговаря Наско Сираков. „По едно време той ме наплю, и аз го наплюх. Вуцов отвън ми вика: „Абе спри да го плюеш, ритни го!”

Стигаме до храбра победа 1:0 с гол на Руси Гочев. Така класирането на България на Евро’84 се оказва заложено в центъра на стадион „Полюд” в Сплит, където е последната ни бит­ка с Югославия. Ситуацията в групата е изключително оплетена – при победа се класират югославяните, а при равен на финалите отива „Уелс”. На България й трябва победа с два гола разлика или с 3:2. Ако бием 2:1, се изравняваме по всички показатели с „Уелс” и ще трябва или да се тегли жребий, или да има допълнителен мач.

За битката на „Полюд” на 21 декември 1983 г. УЕФА праща реномирания испански съдия Ламо Кастильо. 40 000 хървати пеят югославския химн „Хей, славяни”. Треньорът им Тодор Веселинович допъл­нително навива публиката от Сплит с избора си на четирима титуляри от мест­ния „Хайдук”. Вуцата вади срещу тях петима от „Левски” (Михайлов, Сираков, Петров, Искренов и Гочев), трима от ЦСКА (Димитров, Здравков и Младенов) и по един от „Сливен” (Арабов), пловдивското „Локо” (Садъков) и варненския ЖСК „Спартак” (Господинов).

Според мнозина битката в Сплит е един от най-великите мачове на България за всички времена. Гибона Искренов играе като отвързан, пробива вратата им – 0:1. Босненският бомбардировач Сафет Сушич от „Пари Сен Жермен” обаче обръща резултата до 2:1 за комшиите. В 61 минута смелият ни капитан Георги Димитров – Джеки изравнява с глава 2:2. Само още един гол и сме на европейското!

От тъча Вуцата засилва огъня, а нашите налитат като оси. Настъпва последната минута. Сушич губи топката, подават я на Живко Гос­подинов, който прехвърля напред към Здравков. Ради финтира един от техните и излиза сам срещу вратаря Симович. Отдясно връхли­тат Джеки и Наско, никой не ги пази. Да бие или да подаде? Заради риска да има засада Здравков опит­ва да прехвърли вратаря. Онзи обаче избива с върха на пръстите си…

„Няма вече време за нищо! Часовникът показва 45 минути и 38 секунди…”, отбелязва шпикерът на юго­славската телевизия Мла­дей Делич при последната атака на „плавите”. Точно тогава Златко Вуйович центрира отчаяно в нашето наказателно поле. През трима защитници и врата­ря Михайлов се промъква черногорското халфче на „Партизан” Любомир Ра­данович. Засича топката с глава – 3:2 за Югославия!

Това е краят, на евро­пейското отиват нашите съперници. „Мисля, че никога в последните доста години не сме гледали такава добра игра на бъл­гарите и този гол не може да намали оценката за това, което ни показаха нашите футболисти”, съобщава в ефира на първа програма коментаторът ни Николай Колев – Мичмана.

Вуцата разправя, че след този мач за пръв път видял големи мъже да плачат със сълзи в съблекалнята

Неколцина дори се нахвърлят върху Здравков, че не е подал при онова положение в последната минута. В крайна сметка е отчетено, че нашите са се представили повече от достойно, за което от фе­дерацията дори им дават по 100 долара премия. Всички кълнат доктор Панчо и хапо­вете му – ако сме били взели поне равен на Югославия в София, евентуалният хикс в Сплит щял да ни е достатъ­чен да играем на финалите във Франция.

Най-ядосан от всички е треньорът на „Уелс” Майк Ингланд, който ни в клин, ни в ръкав разправя, че мачът всъщност бил уговорен. „Събрали се два балкански отбора на една балканска ливада, какво друго да очакваме?”, плюе грозно британецът.