Туберкулоза погубва автора на „Един завет“

Стихотворението на забравения Иван Йончев става военен марш след смъртта му

Заради заболяването бедният поет прекъсва връзката си с актрисата Марта Попова

През тъжната есен на 1915 година, когато в България започва мобилизацията за Първата световна война, един млад българин пише магнетично стихотворение, въодушевен от славната ни история и от силни патриотични пориви. Мъжът е на 31 години и се казва Иван Йончев /1884-1915/, а поетичното му вдъхновение носи заглавието „Заветът на дедите“.

Един завет оставили са нам дедите, – велик завет, написан с кървав меч:

– „Деца, на родний край пазете си земите от подъл враг, като зениците на очите, – бранете ги от близо и далеч“!…

И тоз завет на миналото грял е в дните кат дивен фар, и вожд той бил е драг на всички тез, кои загинаха в борбите за род, за родна чест, презрели суетите на грешний свет, презрели бащин праг.

И не ли той под родно знаме днес войските събира пак? И не ли тоз свещен завет на всички тям съгрява им душите и вика ги в борба неравна със вразите, без жал да мрат за бащин край рожден?

Едип завет оставили са нам дедите, – велик завет, написан с кървав меч:

– „Деца, на родний край пазете си земите от подъл враг, кат зениците на очите, бранете ги от близо и далеч!“

Поетът посвещава стихо­творението на любимия си полковник Тодор Гиргинов, който го въвежда във войнската храброст. В малкото си свободно време, една вечер – в окопа, Гиргинов споделя пред Иван: „На патриотизъм не се учи, патриотът се ражда такъв – да жертва живота си за българската земя и за бъл­гарския народ“. Само след часове Йончев се усамотява и създава крилатото си стихотворение изповед „Заветът на дедите“. През Балканските войни поетът е сред хилядите бойци и пее за техния подвиг.

Младият мъж е слаб, болен, безпаричен, няма работа, а в джоба му не дрънка и петак. По-късно, по време на голямата война, той е ранен, а туберкулозата властно сграбчва неговото тяло. Поетът пристига в нача­лото на 1916 г. в София с цел да публикува „Заветът на дедите“ и други свои стихотворения в тънка сбирка с името „За Родината“. През 1917 г., той издава тези творби в малка книжка от 32 стра­ници – „Стихотворения“. На професор Асен Златаров, негов близък, Иван разказва: „Беше страшен глад. Хората търсеха хляб, а не книги, но „Зовът на дедите“ бе запят като песен. Когато случайно в Босилеград разбраха, че аз съм авторът на текста, взеха, че от благодарност ме нахраниха. Това е единственият ми хонорар от тази книга“.

Необикновена артистич­на личност, Йончев е чужд на еснафския стремеж за пари и богатство. Често той се храни на два-три дни веднъж със сух хляб, но никога не се оплаква пред своите познати от тежкото си положение. Сред приятелите му са младите интелектуалци: Стефан Македонски (1885-1951), Христо Ган­чев (1877-1912), Неделчо Щърбанов, Марта Попова (1891-1974); художниците: Константин Г. Щъркелов (1889-1961), Христо За- фиров Йончев-Крискарец (1879-1950), писатели като Бончо Хаджибонев, Кирил Христов (1875-1944), Дим­чо Дебелянов (1887-1916), Стилиян Чилингиров (1881-1961) и др. Дори със Стефан Македонски през 1904 г. заминават за Загреб, където Иван следва певческо изкуство. Веднъж двамата играят на Загребска сцена.

Приятелят на поета – Бончо Хаджибонев (1889-1954), разказва следното за начина на живот на Иван Йончев: „Йончев работеше тук- там, в някое учреждение или редакция, за кратко време, не се застояваше и повече беше без работа и поминък. Ако не беше майка му и брат му Милан, той би бедствувал ока­яно. В София прекарваше по цял ден, идваше у нас, понякога на гости, хранеше се, където свари и си пие­ше кафето си в кафене „България“. Там пишеше стиховете си в някой ъгъл, на мраморната маса. Тия стихове Йончев носеше на свитък във външния джоб на кадифеното си палто, четеше ги на всеки срещнат приятел или ги декламираше“.

Народният поет Иван Вазов изпитва големи симпатии към младия човек. Йончев му посвещава творбата си „Раздяла“, а Вазов му подарява екземпляр от стихосбирката си „Песни за Македония“. Посвеще­нието на големия българин е : „На младия поет г. Иван Йончев, 16 март 1916. Авторът.“

За артистичния живот на Иван свидетелства и неговият племенник д-р Драго Мумджиев. Той споменава в бележките си за своя чичо, „…че когато получел хонорар от свое стихотворение или от брат си офицера (Милан), или от сестра си Невена, се обличал добре, но след два дни се връщал гол като пушка, без пукнат грош в джоба и с дрехи, купени от битпазар. Друг път, при получен хонорар, купувал продукти и необходими неща за вкъщи, качвал се леко пийнал на файтон и пристигал у дома си. Съседските деца го очаквали с нетърпение, защото при такива случаи не ги забравял и им раздавал бонбони. Част от хонорара Йончев предавал на майка си, от него вземал, когато вече нямал пари, за да посещава приятелите си бохеми в града“.

Някои съвременници на автора на „Заветът на дедите“ споменават в кратки мемоарни бележки, че по време на Първата световна война Марта Попова (1891-1974) е увлечена за кратко по поета. Актрисата е със седем години по-малка от него, но той я привлича с нежната си душа и с пламенните си стихове. Тогава времената са идеалистични. Всички са обхванати от върховния идеал – да помогнат на Отечеството си с каквото могат. От 1911 до 1913 г. Марта учи пеене и драматично изкуство в Прага, а след завръщането си в България работи в Народ­ния театър. Тя също е в компанията, в която има приятели и Йончев. За съжаление, младата жена променя чувствата си и се свързва с артиста Стама­тов, който е голям плейбой. Стаматов е известно име в репертоара на Народния театър. Много от колежки­те му направо се борят да бъдат до него – на сцената и в живота. Затова, след кратък брак, Попова се развежда със Стаматов. Той, от своя страна, се жени бързо за колежката си Петя Герганова.

Племенникът на поета д-р Драго Мумджиев изтъква в спомените си, че вуйчо му е обожаван от момичетата: „Когато вървял покрай Първа софийска девическа гимназия, момичетата са скачали по прозорците, викали: „Йончев минава, Йончев минава“ и му пра­щали въздушни целувки“. Разминаването между Йончев и любовта е про­диктувано и от страшната му болест – туберкулозата. Напразни са грижите на близки и лекари, „жълтата гостенка“ не го напуска. Йончев отказва да прие­ма в стаята си в Красно село посетители, дори най-добрата си приятелка Марта Попова. Майката на поета по-късно разказва и за още едно момиче, увлечено по него: „Една девойка хубавица, дъщеря на тогавашен министър, изглежда, го обичаше много, защото молеше да я пусна да го види. Но той не позволяваше. Само вечер при осветената стая поставяхме стълба вън до прозореца и тя дълго го гледаше влюбено и плачеше“.

Доста неясноти витаят около живота на поета. Той участва в освиркването на Фердинанд в Народния теа­тър и след това е арестуван и хвърлен в подземията на полицията. Знае се, че престоят му там е кратък, но този факт влошава още повече крехкото му здраве. Дружи с революционери, чиято цел е освобождени­ето на Македония и заедно с тях крои планове за присъединяването й към България.

Съдбата не е благосклон­на към поета Иван Йончев, автор на няколко малки стихосбирки и едно велико стихотворение, което се превръща в марш за ня­колко поколения българи. Едва след неговата кончина той става известен. През зимата на 1919 г. извест­ният капелмайстор Георги П. Шагунов (1873-1848) посреща в първи отпуск първородния си син Петър – току-що постъпил юнкер във Военното на Н.В. учи­лище. Като вижда сина си строен и напет в красивата юнкерска униформа, развълнуваният Шагунов търси начин да изрази радостта и гордостта си. Тогава си спомня за стихотворението на Иван Йончев, което толкова го е впечатлило на фронта. Само за няколко дни пламенните слова на поета са облечени в маршова мелодия, която след отпуската юнкер Петър Г. Шагунов занася като коледен пода­рък на съвипускниците си от 41-ви випуск на ВНВУ (1919-1922). Маршът се посреща с възторг от юнкерите. Те имат късмет, техен ротен командир то­гава е майор Александър Морфов, брат на Христина Морфова, който научава на марша целия випуск. Песента става „модерна“ и бързо се подема и от останалите поделения във ВНВУ.

Маршът „Заветът на дедите“ е популярен като „Един завет“ – както сред военните, така и сред гражданите. За съжаление днес той и неговият автор са забравени от нашата общественост. Печален факт, нали?