В смутното време, когато българите съдеха за човека отсреща не по това какво знае и умее да прави, а по цвета на политиката му, Георги Джубрилов беше голям грешник. Защото си го бяха орисали за червен. Пази се от боята, както казваше Дамян Дамянов. Той не криеше, че си има свои идеи, които пази в сърцето си, че уважава колкото своите и идеите на другите, а наред с това и че е далтонист, не познава червения, розовия и зеления цвят. Освен това не е политик, а актьор, колкото и да не му дават да работи любимата си професия.
Георги Джубрилов почина на 4 юли 2004 година. Тогава беше на 66. Тук ще кажем нещо, което напоследък непрекъснато повтаряме, когато стане въпрос за хора, които вече не са на този свят: Той си отиде безкрайно огорчен. От всичко, което животът му сервира в последните години.
Несебър, градът, в който се е родил през 1938 година, го направи почетен гражданин след смъртта. А имаше всички основания да го стори преди това. Докато беше жив, за да се радва. А и защото беше добър актьор.
Джубрилов завършва ВИТИЗ в класа по актьорско майсторство на проф. Желчо Мандаджиев през 1960 година. Играе в Сливен, Велико Търново и Бургас, София.
Има в кариерата си повече от 100 роли, част от тях са от епохата, наречена театър „Сълза и смях”. Той притежаваше един от най-плътните, мелодични и чувствени гласове в гилдията, редовно дублираше световни актьори на малкия екран.
Беше лудо влюбен в съпругата си, голямата актриса и звезда на „Народния театър за младежта” Надя Топалова. Казал й, че ще му стане жена в мига, в който я е видял. Когато тръгнали за Съвета обаче, закъснели.
Имало опасност да изпуснат предварително определения час и с това да поставят брака под въпрос още преди да е сключен. Добре, че в компанията бил големият му приятел Георги Аспарухов-Гунди. Когато опашката видяла големия футболист, сторила път.
Повече от 20 години съпрузите играха в един театър, но имат само две участия заедно. В едната от пиесите мъжът бил дядо на жена си.
При друга Надя била боксьорка, и то с истински ръкавици, и така ударила Джубрила, че той се сринал на пода. Докато се оправи, минало време, но публиката мислела, че така е по сценарий.
Джубрилов обичаше страстно „Левски”. Цялото семейство не пропускаше мач на сините. Актьорът чакаше с нетърпение да свърши ремонтът на младежкия театър, в чиято трупа беше. Но не дочака. През 1994 година го освободиха „по непригодност“ . Заедно с таланти като Владимир Смирнов и Николай Узунов. И въпреки че той отдавна беше презрял задкулисните, номенклатурни и чиновнически номера и винаги наричаше себе си „обикновен артист“, спечели дело и беше върнат в трупата. Гордостта обаче не позволи да се качи на сцената заедно с тези, което го бяха предали.
Победи в съда, за да докаже, че е прав, и подаде оставка, защото така диктуваше моралът му. Беше истински бохем и хедонист, за когото званията и щатовете нямаха особено значение. Когато остана вън от играта, направи частен театър и две години обикаляше България .
Когато му попречиха и в това, се затвори. Пак се усмихваше, но горчиво, насила, с много изпушени цигари. Опита се да продължи живота без приказката, наречена театър. /ШОУ
Но не успя.