Това е снимката, която дава перфектен образ на войната: 70-годишен мъж в чорапи и сандали, пушещ лула до стар грамофон, в сивите, посипани с прах руини на спалнята му в Алепо. Светът наблюдава дългата война в Сирия през кадри, които превземат мрежата като вируси. Ужасите й бяха хроникирани в Twitter от 7-годишно момиче.
Политиката й беше очовечена от писмото на малко момче, прочетено на глас в YouTube канала на Белия дом. И все пак след шест години на бомбардировки, зверства и мъртви деца, надигания на бунтове и настъпления на армията, един-единствен кадър на стар мъж, седнал на легло, провокира нещо дълбоко у много хора на хиляди километри далеч от войната.
„Момент на спокойствие сред ада на Земята,“ пише някой в Instagram, където Aгенция Франс Прес публикуваха снимката в петък. „Роман в един кадър,“ реагира в Twitter Исхан Тарур от Washington Post три дни по-късно. Оттогава насам хиляди хора я виждат и споделят – от Reddit до Guardian и отново Instagram, където друг потребител пита: „Някой говорил ли е с този човек? Каква е неговата история?“ Винаги има 1000 думи. Човекът на снимката е Мохамед Мохиедин Анис – по-известен като Абу Омар в града, където е живял щастливо, докато фотографът Жозеф Аид не го открива миналата седмица в нищета. „Той е бил богат човек,“ разказва Аид. „Говори пет езика.
Учил е медицина, ходил е в Италия и е имал бизнес с червила.“ Аид знае какво може да направи войната с живота на хората. 41-годишен, той вече е снимал войната в Ирак, свалянето на Муамар Кадафи в Либия, и всичките шест години на ужаси в Сирия. Той е изпратен там по друга задача, когато работодателят му – Agence France-Presse, насочва още един екип към Алепо година по-късно, за да се срещне с Анис. Това става по време на дългата окупация на квартала на Анис от бунтовнически сили. Двете съпруги и осемте му деца напускат Алепо, но той остава в дома, където са погребани бащите и дядовците му, като се примирява с редките бомбени експлозии.
През януари 2016, закичил перо на палтото си, той показва намаляващата си колекция от ретро американски автомобили, по които е вманиачен. „Когато една от колите ми беше обстреляна, сякаш аз самият или някой от роднините ми бяха засегнати,“ споделя Анис пред AFP. Няколко месеца по-късно, след като правителствени военни самолети разрушават квартала му, за да го превземат наново, „жителите някак убеждават бунтовниците да не сложат противовъздушно оръдие „Душка“ на неговия Chevrolet 1958,“ съобщава AFP. Миналата седмица, с Алепо вече отново в ръцете на правителството, агенцията изпраща Аид и репортер да проверят какво се е случило с Анис и неговите коли. Съседите ги насочват от улица на улица, спомня си Аид, и накрая откриват близо 90-годишната двуетажна къща. „Сред отломките видяхме колите му унищожени, а къщата му частично срутена,“ разказва Аид.
„И голяма, огромна, зелена порта. Почукахме на нея.“ Мисията им изглежда обречена. Къщата създава впечатление на необитаема. И все пак Анис отваря вратата. На следващата сутрин той прави чай на журналистите и ги завежда да им покаже всичко, което е изгубил. Само няколко коли са оцелели. Срутваща се стена е разбила неговия Buick Super 1955. „Вижте, тя плаче,“ коментира Анис, като сочи към изкривената й решетка. „Видяхме всички антики и колекции, всичко, което той е имал,“ спомня си Аид. „Той каза: ‘Нищо няма да ме спре да градя наново, да живея наново. Тук съм роден, тук и ще умра’.“ Тогава Аид осъзнава, че „въпросът за него вече не беше в колите. Това беше борбата на един стар мъж и волята му да живее.“ Журналистите питат Анис къде е спал. За няколко седмици Анис бяга от Алепо. Това се случва по време на най-тежките правителствени бомбардировки. Връща се едва наскоро. Отломки все още са разхвърляни из спалнята му.
Прозорците са паднали, и атмосферата на разрушения град се е смесила с праха в стаята. Анис седи на леглото си. „Той ни разказа, че харесва класическа музика,“ казва Аид. Скептично видеооператорът пита дали грамофонът на Анис все още работи. „Естествено. Ще ви покажа. Чакайте! Не мога да слушам музика, без да съм си запалил лулата“. Като всичко на това място и лулата е счупена, разказва Аид. Анис я е поправил с лепенка. Той я пали, след което музика изпълва изтърбушения дом. Аид се самоопределя като предпазлив, консервативен фотограф. „Не снимам, без да знам, че снимката, която правя, ще ме трогне отвътре,“ споделя той. Така че за известно време той просто е стои, гледа и слуша. „Този човек си седеше там, в спалнята си, където все още спи, без прозорци, без врата. Стената на дома му скоро ще се срути. И просто слушаше музика… И пушеше лулата си.“ Аид снима стареца. След края на мисията си в Алепо, той се сбогува с Анис, който няма телефон и с когото не е разговарял след този момент. Аид впоследствие заминава за други части на Сирия, сред други руини. Едва тази седмица той се връща у дома, при семейството си – в Ливан. Снимката тогава е просто кадър, но той я помни за дълго. Аид често мисли за нея с тъга, като си спомня стария мъж. Аид прави много въздействащи фотографии. Някои – като кадрите „преди“ и „след“ превземането на територии от „Ислямска държава“, са постигнали вирусна популярност, коментира той. Той не е очаквал кадърът на Анис да има същия ефект – но не е поразен, когато това се е случва. „Мисля, че хората се отегчиха от насилието. Отегчиха се от войната,“ коментира Аид. „Те извръщаха глава, когато виждаха поредните новини за убийства… Тази снимка обаче говори за живота и състоянието на човека.“ Фотографът за момент се поколебава какво да каже. „Тя поражда и надежда,“ казва той. „Разрухата вече се случи. Сега е време да зазвучи музика.“