Таа е светица.
Она целиот живот го е страдала като светица.
Как ме гледаш мене,
она е десет пате по-голема от мене!
Аз апнувам, пийнувам, такива работи,
а она – нищо – ни месо е туряла в уста, ни ракия,
само водичка и трошка лебец.
Она сите работи
със Свети Георги ги е онаждала.
Целио свет ке научи за таа жена, тва от мен
да го знаете.
Вангелия Гущерова – Ванга,
в разговор с художника Евгени Велев.
1.
До шестнайсетата си година Стойна растяла в самота и очакване. Знаела, че й предстои да прави нещо добро за човеците, но още нямала вест.
2.
Тъкмо тогава взеха да стават едни работи, Боянке, дето хем ми бе сладко, че ми се явяват, хем не смеех да ги кажа даже на Брат си Победоносеца. Не знам дали ти се е случвало, керко, да идеш на брега на някой дълбок вир, да се надвесиш над него и ако той е чист, да видиш във водата лицето си… уж твоето лице… пък някакси друго… Та и аз. Уж съм боса, със сукманче облечена, уж очите ми сини, а след шарката и ослепяването взеха да изглеждат сиви, уж косата ми руса като повясмо… такава се гледах. Но във вира се виждах друга…Виждах се с други дрехи облечена, на врата ми не е герданчето от сини мъниста, дето ми го купиха на събора в Неврокоп, ами едно бяло – от празни черупки на охлювчета… – таквоз никога не съм имала… Очите ми и те уж са моите, ама са черни… Гледам и хем не вярвам на туй, що виждам, хем знам, че това съм аз… Вярно, наглед друга, но иначе – аз… И то да беше само веднъж, ще си кажа, че ми се е привидяло… Секи ден. Секи божи ден все туй – хем съм аз, хем не съм… Подир, като посвикнах, взех да си мисля, че сигурно всеки човек има два живота… един сегашен и друг като сънуван или пък отдавна, много отдавна изживян, но забравен… И без да щеш, двата живота си се нижат един до друг, га че са двата бряга на селската бара, а помежду им плува душата ми… Щото аз още тогаз, Боянке, си знаех, че душата е една вода, дето върви, що върви по земята, подир се възнесе накъм небето и пак се върне я като дъжд, я като сняг, я като градоносен гняв Божий… Затуй обичах да гледам как вали. Виках си, душата на земята се връща. Особено ако е нощ и есен. Тогаз онези люде… отсрещните… най-често идваха…
1.
Невидимият живот на Стойна си течал така паралелно с видимия, че понякога тя не знаела коя е: дали е момичето с белязаното от шарка лице и сините очи, или е нейната тъмноока връстница, облечена в бозава дреха, подобна на чувал и пристегната в кръста с въже. Тъй като и дрехата, и въжето били от коноп, Стойна нарекла онова момиче Конопеното. Двете растели заедно. Но семействата им били различни, и времето. И говорът им бил друг, и храната, която употребявали.
2.
По едно време забележих, че аз съм повече нея, отколкото мене си и че ми се иска да живея повече тамошния живот, отколкото тукашния. Станала бях Конопеното. Поминувах в нейната къща, там имах брат, имах и майка – яка и белолика жена с редки зъби и белег на рамото, името й бе Ягода; къщата ни – тамошната – от пръти и със слама за покрив; нямахме стока в онази къща, само петел, дето по цял ден се ръзстъпя из двора и дори не си дава зор да изкукуруга. „Той ни е за баща и стопанин” – казваше тамошната ми майка и му се боеше някакси, имаше към петела едно суховерие. Нямахме хляб, хранехме се с каша от коприва и с охлюви, дето брат ми ги събираше по гората. После брат ми ойде некъде, мама го скри от поклесарите (1) , щото като немаш пари да си платиш данъка, вземат добичето ти, ако пък нямаш добиче, детето ти вземат и го после продават по чужди земи за роб. Затуй мама дала брат ми за послушник в манастира. Но макар че останахме само двете, пак нямаше какво да ядем. Имала съм и тамошен татко, но той бил затиснат от камънье, кога правили царския път накъм Плъвдин, щото бил татко ми силен и все него пращали да разбива големите камъци, да ги сторва по-ситни и да ги носи и подрежда на пътя. Туй било царска заповед, а тамошният ми баща, като нямал ни земя, ни добитък, цанил се за измекярин, ама му плащали само в ядива – кога лимец, кога просо, нахут или гулия – ако е добра родитбата и след като всичко е дадено на един грозен човек, дето му казват динат… Този динат кир Георгица имаше син Михалчо, малко не със себе си – глуповат, де, но добър, и кир Георгица веднъж рекъл на тамошната ми майка: „ Туй твойто, Ягодо, ако земеш да го поугоиш, може и да стане невеста на сина ми.” Как да ме мама поугои, като по цели дни ядехме само де-що зелено намерим.
За да ме прилъже вечер да заспя, мама слагаше на огнището котле с вода и бели камъчета, и ми викаше: „Още малко, Макрино, още малко и кокалчетата ще уврат… и ще си хапнем чорбица…” Преглъщах и слушах шумоленето на водата, после заспивах… А сутринта мама я нямаше – тя все се криеше от поклесарите, щото й търсеха данък за петела – та като нямаше кого да попитам къде е чорбата, отивах в градината да паса лапад. Как ли щях да живея, не знам, ако отците от манастира не бяха изхвърлили брат ми Даритко. Пребили го и го изхвърлили на пътя, добре барем, че там го зарязали, та го намерил оня човек и го донесе у дома метнат на рамото му като умряло лисиче. Даритко бе слабичък, а и на години малък, та не могъл да казва наизуст молитвите на гръчки, ни по цяла нощ да стои прав при бденията в църковата на манастира и в нощта срещу Разпети петък братчето ми загубило свяст, а неговият наставник отец Дионисий го ритал да стане и още да бди заради Христа и кръстните Му страдания. Но Даритко не ставал и оня взел да го бие с бич. Щом видял, че детето бере душа, отецът го залял с вода и като го поосвестил, хвърлил го на пътя – направо върху шубраките…
”Мислех си, че е дреха. Не може да е човек, викам си. Човекът тежи и щеше да скърши клонките, а този си стои въз тях и май се ветрее…”
Спасителят на брат ми беше висок мъж, много слаб на лице, ни брада, ни мустаци, носеше черно расо, дълго до земята и с нахлупена на главата качулка. Сложи Даритко да легне и го разтри с нещо, дето го извади от торбите си, пък те бяха две, вързани с яко въже – същото въже като на Конопеното – и ги носеше преметнати през едното рамо. После извади корав краешник ръжен хляб и като го заляхме с вряла вода и го леко посолихме, пък прибавихме и малко девесил, стана си най-добро ядене. Като се заситихме, и двете с мама се разприказвахме и мама разправи на човека как понякога й се искало да заиде я по гори, я по чукари или да се фърли в реката под моста. „Щом ще е по гори, то по-добре да ви водя с мене си, ама няма да е сега, щото момчето е още отпаднало… След десетина деня аз пак ще дойда, а вие да сте готови. Ей ви хляб, малко брашно, и билки за болното…”
Преди да тръгне, човекът вдигна ръце към небето да се помоли. Широките ръкави на расото му се смъкнаха докъм лакета и аз видях от вътрешната страна на дясната му китка нещо като дамга. Да е белег, не е. Белезите от рани остават червеникави, а това черно. Да е нещо неволно изцапано, пак не е. Гледам го доста равно изписано като нарочно.
1.
Виждала съм този знак в една стара книга за богомилството – две елипси, пресечени под прав ъгъл. Според някои от тълкувателите перпендикулярната елипса символизирала силата на сътворението, а хоризонталната – на разрушението. Този знак имали право да носят само онези от богомилите, които били стиганали степента „съвършени”.
2.
Помня как мъжът се помоли шепнешком, но не се прекръсти. И мама зашепна молитва и тъкмо да вдигне ръка за кръст, мъжът й каза:
„Недей!”
А мама попита:
”Какво да не дея?”
„Не кръсти се.”
„Ка тъй?! Нали сме праведни християни и синът Господен заради нас е издъхнал прикован…”
„Ако ти намериш бича, с който попът е пребивал детето ти, ще му се кланяш ли и ще го целуваш ли с молитва и почит?!”
Мама отпусна ръце, разплака се за Даритко, а после попита човека за името му.
„Василий. Брат Василий”.
След по-малко от десет дни – броях ги по пръстите на ръцете си – брат Василий отново дойде, като водеше и муле. Натоварихме всичката си покъщнина, брат ми яхна мулето и така минахме бая път. Брат Василий ни заведе вдън гори тъмни, там имаше един зелен скат, излегнат на припек, и по него се бяха поселили люде. Къщите им изглеждаха като посадени по предварителен план – подредени някакси на кръгове. Имаше външен кръг, среден кръг и в средата – на равното край реката, имаше харман, а високо на хълма се белееше храм. Щом ни видяха, жените излязоха да ни посрещнат:
„Нови братя ни води брат Василий!”
Прегърнаха мама и мене, а Даритко – щото мъж, макар и момче – поздравиха, като докоснаха с отворени длани дланта му, както беше по обичая на тези свети хора. Прегърнати, успокоени и възрадвани от това, че вече не сме сами, че няма да ни плаши ни динат, ни поклесари, ние се настанихме в сламена къща, каквито бяха всички наоколо, дадоха ни да хапнем и ни оставиха да спим до сутринта… Заживяхме там и имахме храна и покрив, мама работеше на полето с другите жени, а ние с Даритко тръгнахме да учим четмо… Стараех се да съм прилежна и на втората година вече четях евангелията и най-много евангелието от Йоан и деянията на апостолите… Още тогава си знаех, че един ден и аз ще имам от вътрешната страна на дясната си китка онази дамга… красиво изписаната… И все подпитвах учителя ни кога пак ще дойде брат Василий да ни изпитва…
Бях на четиринайсет, а Съвършеният – на трийсет и шест.
1.
Ей такива неща се случвали в тамошния живот на Стойна. Особено нощем. Но не били сънища. Всичко си било живо и толкова истинско, че понякога й се искало виденията й да не свършват и тя да не се връща отново в стаичката си в Хазнатар или после – в църквата „Свети Георги” в Сушица…
2.
Веднъж се реших и разказах на Брат си за двойния ми живот, а той, вместо да се изненада, ми рече спокойно:
„Отдавна бе време да те навестят тези видения. И знаеш ли защо ти се случват? Защото си поела тежък грях. Не сега, а в онези далечни години, когато си живяла в богомилското братство. Сторила си нещо неприемливо за ума, макар и обяснимо за сърцето: посегнала си на живота си. Направила си го от любов…”
1.
Стойна не знаела какво значи любов. Чувала била да става дума за първоначално безпаметно влечение на телата, после битка за душевно надмощие, малко измама, малко разочарование и накрая деца: балсам за нанесените от любовта рани и опит на съдбата да ни отмъсти, задето не сме доволни от даровете й, макар че лично сме си ги заслужили, а тя само ни ги е донесла… Но все пак вярвала, че без любов животът на човека изглежда като лице с превръзка – знаеш, че отдолу има рана, но не знаеш колко дълго ще боли.
2.
И до днес, Боянке все така: половината ми живот – тук, другата – там.
Ей го и сега: уж те гледам и ти говоря… а виждам тамошното село – къщите, храма, хармана долу в равното край реката, където се събирахме по общинарски работи. Но нищо не чувам. Като че ушите ми са напълнени с мокра пръст. Няма ни гласове, ни шумове, само хора щъкат между къщите, някои носят сечива, други запрягат или разпрягат волове и катъри; деца играят с кучета… Но нийде не виждам прасета или друга стока, от която се чака месо. Ние там месо не ядяхме.
1.
Попитах я защо поселището на богомилите се е наричало общинария?
2.
Ми то си беше такова. Там людете живеят някакси общо – макар всеки да спи и яде в къщата си, иначе животът им е еднакъв и няма ни по-богати, ни по-сиромаси, няма завист, клевети и злодумие, а затуй няма и болести. И данъци няма, ни поклесари проклети. Людете живеят тъй, както е предрекъл Христос и както са живели Неговите ученици и първи следовници, преди още поповете да измислят вярата християнство и да припишат на Божия Син думи и заповеди, които той никогаш не е продумвал. И тъй като никой в общинарията няма нищо в повече, отколкото му е нужно, та да го продава, никой не борави и с пари. А като няма помежду им сметки, нищо не разваля общия им живот. Всички ядат еднаква храна, същата, която заедно са си добили на полето, само че всяка стопанка си я приготвя както лично тя си знае – и там се явяваше единствената богоугодна разлика между людете – в изкусността, в майсторлъка и в изнамирането на видимите природни потайности; през зимата всички работят, кой каквото умее, а на пазаря в неделя следобед си разменят изработеното и всеки дава туй, що го има и взема онуй, що го няма. Мама например можеше да тъче рогозки на конопена основа, а вместо вътък – сламки от лимец, щото са дълги и се огъват, без да се трошат; можеше да плете и торби от лико, и обуща плетеше от лико. А съседката Труфка пък тъчеше ямурлуци пак на конопена основа, но с вътък от козя козина… Мама й дава рогозка и ликови обуща за децата й, Труфка пък й дава по едно ямурлуче за нас с Даритко и един по-голям – за мама. В тамошното ми село всички работеха. Още първата година баба билярка водеше по горите нас, по-големите деца, и ни учеше как да събираме лековити треви, грудки и корени, как да ги сушим и да варим отвари. Работим какво работим, в неделя заран всички сме в храма… то ние там храмове като тукашните нямаме. Една постройка от пръти, измазана с кал и белосана, а после отвътре върху калта налепени сухи стебла от коноп. Конопът през зимата държи топло, а през лятото – ладно и не го гризат ни мишки, ни червеи. Молили сме се и в някоя голяма и суха пещера, че и на поляна… Храмът е там, където е вярата. Ако човекът е пълен с вяра, той самият е храм. Нямахме кръст и не признавахме кръстенето. Само молитвата „Отче наш” и проповед за делата Исусови. Ние, младите и децата, седим на първия ред и слушаме. Тъй растяхме. В общинарията, Боянке, а и в тамошния ми живот, нямаше ни глад, ни мъки сърдечни, ни страх от нещо, освен от гръчките войници и от поповете, затуй се криехме от тях вдън гори, дето земята е чиста и топла, като току-що излязла от ръцете на Сътворителя. Нямаше и убийства на хора или на животни в онез времена. Нямаше нищо, помрачаващо съвестта. Но имаше обща взаимна изповед и общо един другиму давано опрощение. Тъй и ние, децата, се учехме на душевна свобода и на прошка. Прошката е Боговото у всеки от нас, най-светият подарък, що човек може да даде на човека. И друго имаше, Боянке: еднаква строгост към всички и едни закони за всички.
Кога е лошо времето, ние, децата, ходехме на училище. Кога е хубаво – работехме всякой според възрастта си. Брат Всилий рядко се вестяваше в общинарията и то само когато някъде из равнината имаше буна и гръчки войници биеха народа с бичове, щото не щял да плаща данъци, нито искал да отива на война и да се затрива заради василевса, и хептен не щял да пее по гръчки в черковите.
Един ден брат Василий влезе в стаичката, дето учехме, пошепна нещо на учителя ни и аз чух само:
„И от женските дай – тез, що са първи по рвение и по ум!”
Тъй ние двете с Алга, дето сме най-прилежавали в четмото, а и бързо сме запаметявали написаното в евангелията, бяхме отлъчени в по-малката стаичка и подир там дойдоха майките ни. Съвършеният ги почете чрез докосване на длан о длан, както според правилата на братството се поздравяваха мъже с жени. В голямата стая останаха отлъчени четири момчета. И техните майки – там. Избрани бяхме за ученици-послушници по пътя към съвършенството. Четири години щяхме да постоянстваме в пости, молитви и учене наизуст деянията на светите апостоли. Туй каза Василий на майките ни, а то никак не беше всичко. Каза още, че храната ни ще се дава от цялото братство, а за учението ние ще се отплащаме първо чрез прислужване в храма, а сетне и чрез истинска служба. Но и това не беше всичко. Не знам дали ако ми бе казал какво ме очаква, аз щях да склоня да се отдам на старание или по-скоро бих се върнала в къщи, та да се после оженя за някое момче от селата, дето нямаше братства и затуй такива села ги наричахме богонемили. Но аз знаех само, че брат Василий иска това от мене и бях щастлива да го направя за него.
На другия ден ние с Алга отидохме да живеем в къщата на Съвършената Ведра, а момчетата – при Съвършения Янор. Бях на шестнайсет години, напълно пълнолетна и годна според тамошните закони за женитба и майчинство. Но Ведра ми рече: ”От днес твоят мъж е Светият дух, а децата ти са душите на другите. За тях ще се грижиш и всичко ще правиш, та те да растат силни и да благоденстват.”
И заживях. Четири дълги години, Боянке, разделени на четири евангелски пътя по дванайсет месеца всеки. А месеците – още по-дълги.
Първият ни евангелски път бе много тежък.
Молехме се по седем пъти през деня и пет пъти през нощта. Хранехме се по малко, постехме като всички от богомилското братство: три пъти в годината по четиридесет дни, а три дни в седмицата – вторник, четвъртък и петък – оставахме на хляб и вода. Аз оставах и в неделя, щото исках Съвършеният брат Василий да повярва, че заради него бих наравила всичко. И той идваше понякога да пита учителката ми Ведра как върви моето… ох,… той казваше една дума, дето и сега, Боянке, ми е трудно да я изкажа… нещо като удопо… уподо…
„Уподобяване трябва да е.”
„Тъй беше. А с тази дума искаше той да попита, дали напредвам в стопяването на плътта и въздигане на мислите. „Умът й пребъдва в старание и рвение похвално” – казваше Съвършената Ведра и тъй скоро аз бях изведена една вечер от къщата на учителката ми и заведена в храма, дето се бяха събрали двайсетина мъже и жени, и от обикновена оглашена, каквито бяха всичките жители на богомилското село, бях въздигната в богодоверие и наречена вярваща. Накараха ме да се изповядам пред всички, както това си беше закон в братството, и аз си признах, че понякога ми е трудно да живея така, както се иска от мене и че ми е идвало да се откажа, но баш тогава някакъв глас ми е казвал, че ще сторя най-голям грях… И аз се смирявах. Признах си също, че завиждам на Алга за косата й – гъста и черна коса, едната й половина става за постилка, а другата – за завивка…; и още си признах, че веднъж, докато съм носела вода от кладенеца, съм сгазила червей и че сигурно съм можела да го забележа по-рано и да не го сгазвам, но не съм гледала де стъпям… И нещо срамно си казах пред събраните вярващи…И на теб ще го кажа, Боянке. Понякогаш, особено нощем, докато се молех, нещо отвътре ме напирше по… малка нужда… И то все около третата нощна молитва. А не биваше да я прекъсвам.
„Аз се мъча да потъна в моление, да не слушам какво ми нарежда тялото, но веднъж не устисках и…”
Казах го пред вярващите и се разплаках. Никой не се засмя. Похвалиха ме за моето „не по детински насочено устремление” и се започна духовното ми кръщаване. Само да ти кажа, чедо, че кога съм се родила, тукашната ми майка Велика ме е кръстила в църкова и тъй ми е дала име, а с него и ангел, който да ме запазва от зло. Но в богомилското братство не вярваха в кръщенето с вода, а в кръщенето с Дух и затуй Съвършеният Годун положи върху главата ми евангелието от Свети Йоан, после прочете нещо от него, а и от апостолските послания, накрая ми даде напътствия за душевен подем:
„Знай завинаги, че няма нищо по-висше от любовта и жертвата и че душата може да служи на Бога, само когато служи на други души, щото макар да сме всички застъпили на пътя към Небесата, някои са по-наназад и трябва да им помагаме…”
Върнах се в къщата на Ведра и започна още по-тежкият ми евангелски път – вторият.
Цяла година, Боянке, ден и нощ ме учиха на отвращение. Душата ми трябваше да възненавиди целия ми дотогавашен живот и аз трябваше да намразя яденето на „дишаща храна”; да се гнуся от влечението към противната плът на мъжа; да ненавиждам онова, чрез което идват на света децата, а също да ми станат омразни пъстрите дрехи, женските гиздила, високият смях, многото приказки, пеенето и сънят. В края на срока аз вече бях готова да повърна при мисълта за месо или човешка голота, стомахът ми се свиваше с погнуса, ако видех герданче от охлювчета или момински венец от цвеке. Точно тогава Алга изпадна в духовна немощ и една нощ излезе навън уж за по нужда и тъй се не върна. На сутринта се разбра, че са се взели с Райчин – едно от четирите момчета, избрани да стигнат до съвършенство, двамата греховници избягали далече от тук в друго село, дето живеят само богонемили, а след няколко месеца майката на Алга се похвалила, че чака внуче. Райчин се бил цанил за ратай при тамошния динат, пък Алга развъждала юрдечки.
Останах сама при Съвършената Ведра и грижите й за мене и духовното ми уподо… е, онова, де, станаха денонощни. Тя настояваше да й разказвам сънищата си, а когато й се оплачех, че цяла нощ не съм мигвала, тя ме прегръщаше с истинска майчина обич: „Сънят е за другите. Ти имаш по-преки пътища към Небесата..”
Тъй стигнахме до третия евангелски път. Него и днес го обичам. Дванайсет месеца Съвършената Ведра ме учи да лекувам сякакви болести не само с молитви и молитвено четене, а с билки, треви, камъни и вода. И с изповед. „Душите лекувай, душите! Тогаз и телата ще оздравеят!” Така ми казваше. И нали бе Съвършена и всичко можеше, сторваше се на болна, ама не на лъжа, за да ме изпита, а наистина: зачервяваше се като огън и от челото й огън излиза; друг път повръщаше или пък падаше, тъй както ходи; изриваше се с пъпки и бучки по лице и снага; краста хвана; нокът й падна на левия крак и загнои; въшки завъди…очите й се запердиха с някаква ципа… И още сичко, дето може да се случи на един здрав човек. А аз требеше не само да я лекувам, ами и да я сторя напълно здрава и читава. Туй ми бе на мене изпитът.
Изпита ме Съвършената Ведра и ме одобри…
Очаквайте втора част по – късно днес