Обикновено в края на лятото приличахме на препечени филийки с изсветлели от слънцето коси и изпръхнали от морската вода бузи
И препълнена със лято, през стъкло от лято гледам,
за да видя как топи се като синя свещ нощта.
За да видя сън от лято, през стъкло от лято гледам,
за да видя невидени досега неща.
Из “През стъкло от лято” на Петя Дубарова
Колко много се е променило усещането за лято през годините. Вярвате ли в машините на времето?Не тези, които ни описват фантастичните романи, а тези, които са в нас.Там, където в малки пъстри чекмеджета колекционираме спомени – топли, мили и ухаещи на ванилов сладолед и прохладен бриз. Хайде, тогава, заповядайте на пътешествие. Дестинацията е колкото близка, толкова и далечна. Колкото позната, толкова и трудно достижима. Машината на времето ни чака да се телепортираме в края на 80-те. Да, точно тогава. Някъде в средата, между две запомнящи се епохи.
Имах щастието да се родя и живея във вълшебния и вдъхновяващ Бургас.
То затова, лятото неминуемо беше свързано с морски емоции. Ех!
Още помня копнежа за игри и свобода, който ме будеше към 6,30 ч. сутринта. Излизах на неостъклената ни тераса, надигах се на пръсти и гледах небето и менящите се цветове на зората, проследявах хората, които отиваха на работа и си мислех за игрите, които ме чакаха през деня – на воля, под усмихващото се слънце и в компанията на още много деца.
На масата в кухнята ни винаги имаше оставени стотинки, за през деня. С тях си купувахме сок от сифон, а това, поне за мен, беше най-доброто средство за разхлаждане в горещите летни дни. Представете си един бар плот, на който са подредени големи стъклени буркани с различни на цвят и вкус концентрирани сиропи. Във всеки буркан имаше мерителна лъжичка и рецептата беше елементарна. Обичах да наблюдавам движенията на човека зад барплота – те бяха бързи, отработени и за секунди се получаваше нужният резултат. Лъжичка сироп, силна и студена струя от сифона и пиеш до дъно, на крак. Въздъхваш блажено и се чудиш кой от другите аромати да опиташ.
Другото което се харчеше доста добре, беше ескимото, онова с пингвинчето на опаковката. Имаше само един вид от него и вкусът му ни караше да примижаваме от удоволствие.
Обикновено във фурната ни чакаше обядът. Приготвен с любов от мама. Дните ни се струваха страааашно дълги, а игрите продължаваха чак до тъмно, пред входа на блока, заедно с още поне десетина дечурлига.
Тогава ключът ми беше закачен на жълта панделка, която носех на врата. Отвреме-навреме проверявах дали е там и веднага след това се връщах към игрите. Тичахме, карахме велосипеди, играехме на федербал, на ластик, на криеница, на магазин, на „Дама”, на „Царьо-Портальо”.
Подметките на сандалите ни вечно бяха изтъркани и как няма като не се прибирахме по цял ден. Събуждаш се, протягаш се, надникваш през прозореца и излиташ като волна лястовичка. Волна, малка, щастлива лястовичка.
На бюрото в детската ми стая имаше една купчинка с книги, които записвах в един списък на прочетени книги през лятото. Обаче това бяха мигове на удоволствие, а не на тегнещо задължение – нещо като награда за деня, изпълнен с игри и весели забавления. Ах, как ги обичах тези моменти.
Брояхме си морските бани и си сравнявахме тена от тях. Обикновено в края на лятото приличахме на препечени филийки с изсветлели от слънцето коси и изпръхнали от морската вода бузи. Бризът, слънцето, езикът на вълните и писъците на гларусите бяха наши приятели. А ние се гмурвахме в бургаското лято и дните и нощите се хващаха за ръце и ни завъртаха като шарено лятно вретено. Като онова, за което сме чели в приказките. То предеше ли, предеше летните спомени, а ние ги сплитахме в дълга черга от спомени.
Помня Бургас от онези дни, така все едно е било миналата година. Тогава не го възприемах просто като град, а като вселена, такава около която се върти всичко. Аз малка, а Бургас – голям. Тръгнех ли по улиците му, започвах да пътешествам и да откривам.
Солниците
От терасата ни се виждаха Бургаските солници и тънката линия, която ги отделяше от Черно море. Обичах да се разхождам там със сестра ми и баща ми. Той ни показваше птиците и ни разказваше по нещо за всяка от тях. Гледахме хоризонта и се чудехме какво ли има зад него. Тогава моят баща ни сочеше с пръст посоките и ни казваше накъде води всяка от тях. Оттогава са първите ми познания за четирите посоки на света. Чувахме единствено птичите крясъци, жуженето на насекомите и тихичкото шушнене на водата.
„Алеята на Здравето” в Крайморския парк
Всяка семейна разходка започваше с началото на тази алея, която така се е запечатала в моите спомени, че не бих си представила тези разходки без нея. Отново спокойствие, зеленина и мириса на морето. Вървяхме, хванати за ръце, и споделяхме впечатления. Аз и сестра ми отвреме-навреме тичахме напред, но обръщахме постоянно глави назад, за да видим дали родителите ни са там.
Дългата алея ни водеше към плажа и морето.
Крайбрежна алея и Морска градина
През тези години Крайбрежната алея беше широка-широка и заведенията по нея се брояха на пръстите на едната ми ръка. От едната страна бяха зелените алеи, а от другата морето ни зовеше с припляскващ шум – като шума от страниците на книги, които прелистваме бързо. Събирахме мидички и ходихме боси точно там, където вълните се разбиваха на брега. Сядахме на пясъка, за да послушаме виковете на гларусите.
Когато слънцето започваше да пече неумолимо, се скривахме като малки мишлета в Морската градина. Дългите прохладни алеи ни приютяваха, лекият бриз, който галеше листата на дърветата се завърташе около нас и тогава се гонехме около дърветата и бягахме около въртящите се пръскачки, които ръсеха с вода жадните поляни.
Сега на нейно място има голяма детска площадка с много забавления. Преди години там беше само прословутата стена, върху нея бяха изобразени сцени от приказките, с които израснахме. Щом се озовавахме до това любимо място, се спускахме във весела гонитба – криехме се зад стената, надничахме, назовахме на глас героите от изобразените приказки и докосвахме с ръце релефните изображения все едно са живи.
Моста (Мостика)
Дългият мост, по който се разхождахме и току надниквахме към морските дълбини и в момента, в който забележехме медуза, рибка, корморан или друго създание, надавахме вик и се скупчвахме на парапета в очакване на някакво морско чудо.
Някой може би ще ме поправи, че видите ли, това не е мост, а мостик, но за нас си беше „Моста” и продължава да е. Даже и днес, когато правим тегели от единия край до другия, тичайки след нашите деца и показвайки им всичко, което е вълнувало и нас.
Гъбката
Ами няма лъжа, няма измама, ама там продаваха най-вкусният сок от сифон, който е съществувал някога. Броиш жълтите стотинки в шепата, топли-топли от силно стискане, за да не се загубят някъде. Подаваш ги на продавача и той пред очите ти приготвя вкусна лятна свежест. С дъх на виолетка, мента, лимон, шоколад или какво ти се прииска в този момент.
Лятото беше с точно такъв вкус, с герданче от газирани балончета и нетърпение да изпиеш на един дъх чашата.
Площад Тройката
Тогава домът на гълъбите беше един и се казваше „Тройката”. В момента, в който се озовавахме на площада и подавахме знак, че носим храна, на „сигнала” се озоваваха стотици пернати приятели. Размахваха крила над главите ни и издаваха тихи звуци от нетърпение. Кълвяха трошичките и завихряха въздуха около с нас с размаха на крилата си.
Тези места са една малка частичка от пъзела на нашето детство.
За нас лятото тогава беше цвърченето на лястовиците привечер, луничките по бузите на някой приятел, семейните почивки (обикновено някъде на планина, за която копнееха морските ни души) и писъците на гларусите рано сутрин. Тогава си мислех, че те така поздравяват утрото и му разказват нещо, което само те си знаят.
Много искам и децата ни някой ден да имат такива спомени – по детски чисти, но непреходни и незаменими.
Източник: peika.bg