С ДЪХ НА ДЕТСТВО
Продаваха сладкишите в алуминиеви тави, масите лепнеха от бозата, но беше вкусно
Никога няма да забравя как в моето недалечно соцдетство баба понякога ме водеше на сладкарница да си хапна пасти. Разбира се, ако съм била послушна в училище. Ставаше дума за сладкарниците „Христо Ников” – други нямаше. Те пък нямаха нищо общо с днешните лъскави, отрупани с турски баклави и курабийки, изящни торти и други незнайни вкуснотии, подобни заведения.
Обектите на държавната фирма „Христо Ников” бяха пръснати из цялата страна. Разпознаваха се по мърлявите помещения с очукани столове и лепкави от бозата и захарта маси без покривки. Казано иначе – нещо като заводски столове. И асортиментът на сладкишите в алуминиевите тави под оплютите от мухи витрини си беше повече от скромен. Ама пък имаше пасти, които никога не се забравят.
Примерно „Мон Блан”- високи триъгълничета като планини, покрити с бял крем, т.е. сняг. Много обичах тригуните – направени с чисто масло и истински орехови ядки, накиснати щедро в сладък сироп. Явно тогава сладкарите не жалеха материала. Да не говорим за „плезирите”. Тогава нямаше, а и сега няма равни на тях. Вярно, продаваха ги само в скъпите кафенета като „Роза” и „България”. Бяха доста големи фунийки от хрупкаво, топящо се в устата тесто, пълни с фантастичен крем от шоколад, сметана и лешникови ядки. Ядеш и немееш от кеф. А пък ако имаш късмета да ти купят и родния шоколад „Крава” – голям, от истинско какао, денят ти наистина оставаше незабравим.
Мария Игнатова, София
retro.bg