Бях на погребението на Людмила Живкова с цялата редакция на вестник “Народна младеж”, където работех, и с още 100 000 души. Казват, че в нашата история е имало три такива погребения: нейното, на цар Борис ІІІ и на Георги Димитров. Някои бяха там по задължение, други от уважение, трети от искрена скръб. Но всички бяха единодушни, че е станало нещо мистериозно и може би съдбоносно за България. Един от близките на Живкова го нарече по-късно погребение на надеждите. Оттогава вече две десетилетия около смъртта й витаят слухове, които я превръщат в загадка, сравнима с неясната гибел на царя.
На 21 юли 1981 г. на обяд Българското национално радио прекъсва емисията си, за да съобщи изненадващата новина за смъртта на Людмила Живкова. Официално 39-годишната Людмила е член на Политбюро на ЦК на БКП и председател на Комитета за култура, но като дъщеря на диктатора Тодор Живков е смятана за силния човек в ръководството и вероятен негов наследник. А Живков е на 70 години. Ето защо смъртта й, като всяка смърт на престолонаследник, има голямо значение за България.
Спекулациите започват още тогава. Малцина вярват на официалната версия, говори се за самоубийство или убийство. Основания за това има предостатъчно. Часът и даже датата на смъртта са неверни. Направена е аутопсия, а резултатите от нея не са огласени. Лекарите, които са я извършили, мълчат и до днес. Самата тя неведнъж е казвала на хората около себе си, че я следят и краят й е близо.
Но кой би посмял да посегне на дъщерята на Първия, както наричат тогава Тодор Живков? Вече 25 години той е на власт и е съсредоточил всичките й лостове в ръцете си. Ръководи управляващата компартия и едновременно с това е държавен глава. С бързото издигане на дъщеря си Живков слага основите навтората комунистическа династия в българската история.
Само политически наивници могат да вярват, че диктаторите са всесилни. Те също трябва да се съобразяват с много неща – ако не с общественото мнение, поне с обкръжението си. Но главно – с Москва, която крепи техните режими политически и икономически. А по онова време Москва и част от обкръжението й са недоволни. Не от династическите кроежи на Живков, защото те са обичайни за комунистическите диктатури, които по същество са изборни монархии. А от инфантата Людмила, в чиято идеологическа вярност не са убедени.
За да се разбере ситуацията, може би трябва да започнем от 12 ноември 1973 г., когато Тодор Живков заминава за чужбина. Людмила – по това време първи заместник-председател на Комитета за изкуство и култура, закъснява за официалното изпращане, затова мерцедесът й лети по околовръстното със скорост далеч над 100 километра в час. Насреща един “Москвич” тръгва да изпреварва голям камион с прицеп. Правителственият “Мерцедес” се блъска челно в него. Людмила Живкова получава тежка мозъчна травма и едва оживява. След катастрофата тя обръща гръб на официалната медицина и тръгва по лечители и екстрасенси. Сближава се с петричката врачка Ванга, с руския мистик Валентин Сидоров, особено я привличат индийските учения за медитацията. Пълна вегетарианка, тя внимава да не качи нито грам над своите 48 килограма.
В същото време с протекциите на баща си Людмила Живкова продължава да върви нагоре по стълбата на властта. През 1975 г. става председател на Комитета за култура. Тогава за пръв път се получават сигнали, че животът й е заплашен и й дават охрана. Тъй като за разлика от Стамболовия Гунчо днешните телохранители прописаха книги, знаем много неща за бита й от спомените на нейния бодигард Димитър Мурджев. Индийската тема беше номер едно в живота й – пише той в книгата си “Така ги видях”. – Литературата за йоги, махатми, медитации и пр. беше заела постоянно място във всекидневието й.
В официалните речи на Людмила започват да се прокрадват мистични нотки. Тя все по-често заменя шаблонния идеологически израз “комунистическо възпитание” с “естетическо възпитание”. Правеше почти антипартийни изказвания – свидетелства Мурджев. – За такива думи в моята служба щяха моментално да ме уволнят. Всичко това дразни правоверните комунисти, които като съвременна инквизиция бдят над чистота на своята вяра. Поетът Любомир Левчев, неин заместник и съмишленик, пише в своя “роман от спомени”: Всеки път, когато Людмила заменяше думата “революция” с “еволюция”, от пещерите на догмите долиташе ръмженето на раздразнения Минотавър.
Но опозицията в комунистическата партия, дори когато е в ръководната върхушка, не може да направи нищо без съветска подкрепа. С неблагоразумието си Людмила дава на своите врагове коз срещу себе си. В Индия, която посещава често, тя се запознава със Светослав Рьорих, син на художника-мистик Николай Рьорих. В България е обявена година на Рьорих и е устроена негова изложба. В Москва това е възприето като антисъветски ход, тъй като бащата е белоемигрант.
Тодор Живков не споделя възгледите на дъщеря си, даже е недоволен от общуването на дъщеря си с врачки и гадатели като Ванга. Но я обича и много разчита на нея, затова я защитава. Докато начело в Съветския съюз е Леонид Брежнев, Тодор Живков благодарение на близостта си с него успешно парира всички ходове на противниците си. Но Брежнев бързо отпада. В края на 70-те години той е вече жив труп, мумия. Публичните му прояви се разреждат дотолкова, че на няколко пъти плъзват слухове за смъртта му.
Людмила Живкова усеща неодобрението на съветските ръководители по ред косвени признаци. Въпреки официалната й покана не дават на Сидоров да дойде в България. Тя започва да подозира, че я шпионират съветски агенти. Съмнява се в собствената си охрана. Малко преди да умре, на връщане от последното си посещение в Индия, Людмила вика Мурджев при себе си в самолета и му казва:
Хора от индийска страна ми казаха, че около мен постоянно се намира лице, за което е известно, че работи за тайните служби на Съветите. Ти си, според тях, един отличен съветски агент, внедрен в нашето семейство. И отсега нататък да се съобразяваш, че зная това.
През 1981 г. опозицията срещу Людмила Живкова се окуражава дотолкова, че старата гвардия в партията, т. нар. “активни борци”, т. е. ветераните от антифашистката съпротива, изпраща на Тодор Живков изложение против дъщеря му. Обвиненията са: отклонение от марксистко-ленинската идеология, поддаване на мистиката и най-страшното – разширяване на културните връзки със Запада. Един от приближените й, Живко Попов, е заподозрян в злоупотреби. Тя предотвратява съдебното преследване и успява да го настани като посланик в Чехословакия, но след едно посещение в Прага и дълъг разговор с него си излиза угрижена. Скоро след това срещу Живко Попов започва съдебен процес.
Започва да се усеща, че тя губи битката. Предстои честването на 1300-годишнината на българската държава, за което още през 1979 г. Живков взема разрешение от Москва. Ръководител на подготовката е Людмила Живкова. Под предлог, че комисията трябва да е по-авторитетна, тя е преобразувана в комитет, а на председателското място е избран Тодор Живков. Така дъщерята тактично е отстранена, без бащата да може да възрази.
Според нейния заместник Емил Александров Людмила Живкова се готвела за генерално сражение с противниците си в партията. Наричала ги “силите”. С мен само обсъждаше, че трябва да докажем на “силите”, че не са прави – пише той. – Наред с това говореше, че ще разговаря сериозно с баща си по въпроса и все отлагаше този разговор. Вече близо година… Но изглежда в края на пролетта на 1981 година вече бе решила да има решителен разговор с баща си… Спорeд Иван Славков тя щяла да подготви нещата за отстраняването им през есента на 1981 година.
Само че тя не доживява тази есен. По това време здравето й рязко се влошава. Дотогава не е боледувала, но по време на посещението си в Индия припада. След това в Мексико й става толкова зле, че става нужда цялата програма да се отмени, а от София е изпратен да я прибере специален правителствен самолет. С него идва и мъжът й Иван Славков – очевидно състоянието й е било критично.Бяхме настанени в съседния до нея апартамент – разказва Мурджев. – През цялата нощ чувахме стенанията й.
Никой не казва от какво точно е страдала и това само по себе си е подозрително. Но има безбройни свидетели, че от края на май до началото на юли 1981 г. тя постепенно се предава. На 27 или 28 май казва на министъра на просветата Александър Фол, с когото е близка.
– Всичко е свършено!
Добавя, че са оклеветени и на дейността им ще бъде сложен край. И дава на него и на жена му бели кърпички, за да ги носят на нейното погребение. Съпрузите Фол са смаяни. Същото казва малко по-късно и на телохранителя си:
– Всичко вече е свършено, Мурджев. Нищо няма смисъл.
Пак с такъв прощален патос говори с Любомир Левчев в Индия. И на него дава бяла кърпичка:
– Вземи я за спомен. Тя също ще ти помага. Вътре в нея има сребрист прах.Внимавай да не го разпилееш…
Всичко това дава основание на Фол и на Мурджев да лансират версията, че Живкова се е самоубила. Но Любомир Левчев твърди друго. Един факт се забоде в сърцето ми като спринцовка. Тюркоазен пръстен на Людмила малко преди смъртта й побелял, ми разказа една от домашните й прислужници. Според него свойството на тюркоаза да предсказва смъртта е известно от хилядолетия: той побелява, когато стопанинът му започва да поглъща отрова.
Людмила Живкова започва все по-често да отсъства от работа. Вече не се съпротивлява на традиционна медицина и в началото на юли се оставя да я изпратят на лечение в Боровец. Там с дни не излиза от стаята си. По същото време започва да унищожава архиви и магнетофонни записи, включително и разговорите с Ванга.
На 20 юли 1981 г., неделя, Тодор Живков идва при нея и я кани да обядват заедно. Тя отказва, но след като той се оттегля да почине, вика внезапно Мурджев и му нарежда да я закара в резиденцията в Баяна. На въпроса кога ще се върнат отвръща: Към 18 часа. В това Мурджев по-късно вижда скрито предупреждение за намеренията й.
Когато пристигат, тя го праща за две лекарства до Правителствена болница. Мурджев й ги донася и тя го отпраща. Той отива в портиерската къщичка, а тя остава сама. Към 18 часа писъкът на камериерката го кара да се втурне към резиденцията:
Жената пищеше пред банята. Влязохме и занемяхме: в басейнчето плуваше тялото на Людмила Живкова. Издърпахме я на пода върху плочките. Проверих на няколко места за пулса й.
Беше мъртва.
Оттук нататък започват мистериите. Въпреки че става дума за дъщерята на Първия, пред когото всички треперят, лекарят от Правителствената болница пристига след цял час. Линейката спукала гума (?!). Въпреки очевидната смърт лекарите остават при трупа няколко часа. Към десет вечерта пристигат Тодор Живков и началникът на охраната му ген. Илия Кашев (който по-късно се самоубива). Мурджев разказва: Живков… се остави да бъде убеден от лекарите да не влиза при дъщеря си в този момент, но му беше ясно всичко, ако можеше да се съди от разговора ми с него. Чак в 2 часа на 21 юли Людмила Живкова е обявена за мъртва и трупът е отнесен, а стаите й са запечатани.
Но, както твърди Мурджев, много хора са влизали в тях. Медицинската сестра Ани Младенова, в която Живков имал голямо доверие, казала на телохранителя, че намерила изпразнена опаковка дормопан* и я сменила с нова, от която извадила само две хапчета. Това се нарича укриване на доказателства. Защо е било необходимо? Според Емил Александров по лицето на Людмила е имало следи от кръвоизливи. От какво са получени те?
Любомир Левчев продължава списъка с въпроси: Лекувал ли я е някой и защо мълчи? Защо свидетелствата на очевидците не съвпадат с епикризата? От това, което все пак е знайно, може да се стигне до заключението, че Людмила се е самоубила. (Приемам свидетелствата на Мурджев). Но ако е тъй, какви са причините? Не е ли била принудена тя да стигне до това решение? Сократ и Сенека самоубийци ли са или са осъдени?
И Левчев, и Мурджев питали Ванга защо не ги е предупредила за смъртта на Людмила. На Мурджев врачката се сопнала:
– Господ да те убие бе, я млъкни!
Но на Левчев казала:
– Нямаше писана смърт, Любчо. И аз не бях предупредена.
След това и Левчев, и Ванга били предупредени от Държавна сигурност да не разпространяват “двусмислици”. Това не прилича ли на заличаване на следите?
Заключението на медицинската комисия под председателството на акад. проф. Атанас Малеев, шурей на Живков и вуйчо на Людмила, гласи, че тя е починала отмозъчен кръвоизлив и последвали тежки необратими разстройства на дишането и кръвообращението. С една дума – инсулт. С това версиите за края й стават три: естествена смърт, самоубийство и убийство от агенти на Москва. Независимо от фактите пропагандната машина на тоталитарния режим не можеше да признае нито евентуално убийство, нито даже самоубийство. Според изградения от пропагандата стереотипен образ комунистите се самоубиват само за да не попаднат живи в ръцете на врага. При всички други случаи те са изпълнени с оптимизъм за светлото бъдеще. Самоубийството би означавало, че Людмила не е вярвала в утрешния ден, на който режимът, поради неспособността си да осигури сносно настояще на обикновените хора, възлагаше всичките си надежди. А ако дъщерята на вожда не вярва в това, как да вярват милионите трудещи се?
Със смъртта на Людмила Живкова нейните противници в партийната йерархия взимат връх. Сътрудниците й са разместени и понижени. Гриша Филипов, новият български министър-председател, който е роден в Съветския съюз и дори говори български с руски акцент, казва: Справихме се с групата на Людмила Живкова.На краткотрайното културно отваряне на България към Запада се слага край. Съветското влияние не е заплашвано повече от никого.
Краят на Людмила Живкова си остава мистериозен като смъртта на царя. Разбира се Борис ІІІ е имал много по-голямо значение за България и е живял в по-съдбоносен момент. Дори да беше наследила баща си, Людмила не можеше да промени външнополитическата ориентация на България. Тя би трябвало да бъде сравнена по-скоро с Христо Белчев. Атентата срещу него е поставен по-напред, защото прицелът е бил премиерът Стамболов.
Източник: krumblagov.com