В една тъмна ноемврийска нощ на 1898 година пищяща със сирената си линейка заковава пред служебния вход на театър „Фоли Бержер” в „Монмартър”. Двама санитари товарят на носилка труп, покрит с бяло платно. Пред болница „Кошен” ги посреща сънлива медицинска сестра, поглежда разсеяно и отсича: „Няма защо да бързате. Той е мъртъв”. На път за моргата човекът под платното издава тих стон. Жив е. Бързо към операционната.
Не, това не е откъс от екшън роман, а драматична случка от живота на един велик българин. На 16 февруари 1979 г. той си отиде от този свят на преклоните деветдесет. Времето, изтекло оттогава, обаче не заличава спомена. За него все още се казва, че е най-добрият артист в историята на българския цирк. Единственият, удостоен с висшето звание, което са дава на хората, посветили живота си на манежа: Сеньор. Това става през 1956 година на първия международен фестивал на цирковото изкуство в полската столица Варшава.
Лазар Иванов Добрич е роден на 23 юни 1881 г. в софийското село Равно поле. Той е на пет години, когато семейството се мести в София. В големия град гледа спектаклите на японската трупа „Ямамото” и италианския цирк „Анжело пизи”, които направо го омагьосват. Истински сложните номера на лост, халки, ходене на ръце обаче момчето научава от своя учител по физкултура Шарл Шампо. Бъдещият сеньор се възхищава от швейцареца, а той пък забелязва в него талантлив ученик. На първото международно състезание в Ниш младите български гимнастици са абсолютни фаворити, което ядосва силно сърбите. Добре, че е полицията, за да предотврати по-сериозно сбиване.
Понякога човек не знае какво ще спечели, когато загуби. В шести клас Лазар Добрич е изключен от гимназията. Не е виновен, натопен е от свой съученик, който пуска в джоба му бележка, в чието съдържание има нещо порнографско. Наказанието обаче е жестоко. Забраняват му да продължи да учи. Търсейки изход от задънената улица, в която е попаднал, става стажант телеграфист в софийската поща.
Работата му харесва, интересна е, но има един недостатък: няма заплата. Скоро обаче пред него неочаквано се изсипва истински рог на изобилието. Селянчето от Равно поле печели държавна стипендия и заминава на специализация в Политехническото училище в близкото до френската столица градче Ание. Гений на телеграфа обаче от него не става.
Един прекрасен ден, притиснат от носталгията, разочарован от разглезените си богати съученици и стиснал няколкото банкноти, които представляват скромната му стипендия, пристига в Париж. Позволява си и повече: купува, разбира се, най-евтиния билет за вариете „Фоли Бержер”.
В края на първата част на спектакъла на сцената с въздушния си номер е румънската трупа „Димитреску”. Следва почивка, в която българинът се запознава с един от нейните членове. Кой да знае, че той ще стане един от най-добрите му приятели. Флориан го среща с шефа си и само след няколко дни, на 23 септември 1897 г. проваленият телеграфист надзърта объркан от прозореца на влака, пътуващ за Брюксел. Седмица по-късно той вече прави дебюта си на професионален артист с един от най-опасните номера в програмата, който по-късно от първите страници на вестниците ще рекламират като „Смъртният скок”. Успехът е невероятен. Аплодират го в Берлин, Петербург, Будапеща, докато дойде завръщането в Париж. Градът на любовта е в очакване.
Номерът на българина е върхът, последен в програмата. Всички гости във „Фоли Бержер”, вариетето, в което само преди година той бе влязъл с най-евтиния билет, са вперили поглед в него. Лазар е на най-високата площадка, откъдето трябва да скочи. Под него е мрежата, върху която ще се приземи. Барабаните бият напрегнато. Акробатът се хвърля в бездната с ръце напред, сякаш е птица, която лети във въздуха, по средата на полета прави салто. Публиката пищи, някои закриват очите си. Моментът на приземяването е съпроводен със страхотен трясък и всичко потъва в мрак.
Оказва се, че една от гредите, за която е закачена спасителната мрежа, се откъсва, полита надолу, стоварва се върху столовете, на които само преди минута са стояли зрителите, и после и върху артиста. Жертва е само той. Ще го бъде, но може би ще остане инвалид за цял живот, тихо си говорят лекарите. Тогава няма смисъл да ме лекувате – отвръща, – ако няма вече да мога да работя в цирка, няма защо да живея.
Но и този път господ не го оставя. Оздравява и подготвя номер – съчетанието си на три приземни висилки. Докато го гледа как репетира обаче, собственикът на цирка, който го е наел, старият Волнер, е направо отчаян. Та българинът не изпълнява нищо сложно, пада няколко пъти, суети се.
Провал. Каква грешка, че са го взели, но нищо, още утре ще прекратят договора му. А сега, като излезе пред публиката, нека направи едно-две прехвърляния и да се маха. Всичко това става в очакващата с нетърпение началото на представлението Виена.
Музиката свири галоп. Българинът излиза наперен, с бяло трико, вирнати мустачки, покланя се артистично и от този момент всички онемяват.
Сякаш на висилката се е качил някакъв магьосник. Той прелита през лостовете, превърта се като самолетно витло, тялото му е изпънато като струна. Изведнъж всички скачат и започват да крещят неистово. Завършва блестящо. Възгласите на възхищение се чуват надалеч. Сарият Волнер го прегръща бащински, целува го, а на официалната вечеря го канят до Лили, най-красивата акробатка, която освен любимка на зрителите е и дъщеря на собственика на цирка.
През 1900 година на Световното изложение в Париж Лазар Добрич прави нещо, с което прославя България и заедно с това влиза завинаги в историята на цирковото изкуство – той изпълнява салто мортале от покрива на „Фоли Бержер”. Вестниците пишат накратко и за двама нашенци, които изминават пътя от София до Париж пешком, като по-бързият взема разстоянието за 48 дни. Първите им страници обаче са заети с друго.
Най-силните мъже в света се борят за титлата световен шампион, придружена със значката на Почетния легион и 30 000 франка. Сред гладиаторите е и Никола Петров. Лазар Добрич му става асистент. Състезанието започва и един след друг съперниците, надвити от българина, напускат тепиха огорчени. Накрая неповаленият Никола и френският шампион Пол Понс застават един срещу друг. 6000 крещят в залата и 2000 – отвън. Залаганията вървят с пълна пара. Повечето вярват в победата на парижанина. Той е висок 2,16 м и тежи 145 кг, а роденият в Горна Оряховица негов противник е от 1,78 и е „само” 107 кг. Според регламента борбата продължава до победа. Всеки манш е по десет минути.
При всяка почивка артистът е до Никола. Дава му кураж. Бърше потта му, вее с кърпата. Настъпва осмият манш. Французинът е грохнал.
Трудно се задържа на краката си. В един момент, когато е на колене, Никола скача, сграбчва го през кръста, вдига го във въздуха и го прехвърля
през гърба си. После го повяла, хвърля се върху него, притиска го и залепя плешките му на пода. Победа. Домакините са толкова разстроени и изненадани, че пускат „Марсилезата”. Грешката бързо е поправена. В залата гърми българският химн „Шуми Марица”. Понасят шампиона заедно с масата, на която е качен. Държат се речи: руски граф, полски доктор, чех. Прославят славянството. Искат и победителят да каже нещо: По-лесно да ми е да поваля още един противник като Пол Понс, отколкото да говоря. Асистентът ми ще говори вместо мен. Лазар Добрич благодари сърдечно на всички от името на своя приятел. Последните му думи са изпратени с мощно „ура”.
В едно малко градче Папа южно от Букурещ Лазар Добрич се е загледал в люлките лодки и влюбените двойки, които се забавляват с тях. Един от ергените явно не може да озапти енергията си, лодката лети нависоко и ако не е гредата, която да я спре, може и да се превърти. Любимата пищи ужасена. Това е мигът, в който случайността ражда откритието. Лазар Добрич вижда в тази забава новия си номер. Месеци наред, под пълен секрет, той обмисля и чертае бъдещото съоръжение. През 1905 година Берлин е залят от пъстри афиши. Едрите букви крещят: „Българинът Иванов – изпълнител на „Трапеца на смъртта”. Иванов всъщност е бащиното има на Добрич. Решил е да излезе с него, звучи по-патриотично. Цирк „Шуман” е претъпкан до краен предел.
Най-после „Трапецът на смъртта” се завърта и довежда публиката си до екстаз. Тя иска да го вижда отново и отново, тропа с крака и крещи възторжено. Всеки директор на цирк иска да го ангажира. Хонорарите рязко скачат нагоре. Тогава Иванов решава, че една млада, стройна, елегантна и красива асистентка ще бъде чудесно допълнение към номера. Жената, на която попада, има артистичното име Ада Бюл и е ездачка от висша школа.
В историята й има нещо удивително: Тя е умна, образована, влязла е в цирка по принуда. Баща й – философ и учен, починал, когато била на петнадесет. Трябвало по някакъв начин да се оправя сама. Майка й я насочила към цирка, където имала роднини. С много труд и талант успяла да се наложи. Истинското й име е Мини, а на баща й – Фридрих Ницше. Лазар слушал удивен. Нима близките на такъв голям учен не са могли да помогнат на самотното момиче да продължи образованието си. Явно не. А и тя вече не искала. Влюбила се в цирка и за нищо на света няма да смени професията си на циркова ездачка.
„Трапецът на смъртта” започнал триумфалния си поход към славата. Успехът бил невероятен. Публиката гледала на Иванов с възхита. Обсипвала го с любов. Аплаузите го следвали във всеки град. Мини Ницше обаче, макар и на манежа, оставала встрани от тази еуфория. Добрите хонорари не били достатъчни, за да бъде щастлива. Тя искала най-силните прожектори да бъдат насочени към нея. Раздялата, макар и тъжна, била логична. В един манеж няма място за две звезди. Тогава всеки тръгва по пътя си. Това е част от живота на артиста.
Подготви Исак ГОЗЕС
По книгите на Лазар Добрич: „Смъртният скок” и „С цирка по света”
Ханъми, акробатки и хазайки го преследват
Лазар Добрич и неговият партньор Гатело се разхождат из истанбулския квартал „Галата”, когато чуват от един решетъчен прозорец да ги викат две жени. Вечерта, с кипяща кръв, готови на всичко, за да ги имат, те потъват тъмната къща. Двете красиви ханъмки са млади, стройни, облечени в коприни от най-нежни цветове. Забулените им лица бързо са разкрити, за да се види екзотичната им хубост и страстните погледи, с които гледат мъжете. Възрастта им трудно може да се определи, но смехът им е достатъчно завладяващ. Оказва се, че артистите са попаднали в харема на възрастен търговец, който с най-старата от жените си и четирите си деца тръгнал за празнува някъде край Бурса рамазана, а двете красавици, за радост на неканените гости, оставил сами.
Мъжете слушали дълго колко тежък е затворническият им живот, как мечтаят да избягат и отидат в Европа. Питали как живеят жените там и не биха ли могат да ги вземат с цирка. Като разбрали, че това е невъзможно, хубавиците истински се натъжили и забили поглед в земята.
Далеч по-разкрепостени се оказват обаче десетките красавици, които през годините пресичат пътя на красивия българин. Една от тях, почти дете, напуска дома си, преследва го, заслепена от любов, за което напълно невинният обект на чувствата й едва не влиза в затвора. Във Виена късно вечерта дъщерята на хазайката му Мици влиза, за да изкаже възхищението си от неговата игра и открито заявява, че иска да се омъжи за него.
Жената, в която Добрич е истински влюбен обаче, е Лили, дъщерята на Макс Волнер. Тя бързо успява да се справи с конкуренцията на палавата акробатка Щефи и напълно завладява сърцето на красивия акробат. Той обаче е в конфликт с братята й и затова бяга от семейния им цирк. Съветва и нея да направи същото, за да заживеят заедно. Тя не смее.
В един ден пред него са два договора: този от бащата на Лили и другият – за работа в Америка. Подписва втория. Връзката му с Лили вече е само с писма. С времето те идват все по-рядко. Последното е от брат й Едуард. Той го уведомява за предстоящата женитба на сестра си за богат инженер, влюбен в нея до полуда. Молбата му е повече да не й пише, за да не попречи на щастливия случай. Това вече настина е краят.
Лазар Добрич се жени за Едит, която заема мястото на Мини Ницше като асистентка в „Трапеца на смъртта”. Тя е красива, била е ездачка, но пада от коня и си чупи крака. Красавицата е суетна, харчи здраво, играе комар. В Америка Добрич се разделя с нея, като я оставя на сестра й в Лос Анджелис.
Скача с кон в Сена
Заради киното, в което е влюбен, Лазар Добрич прави няколко много рисковани каскади. Най-запомнящ е скокът му с кон от мост на река Сена в един криминален филм, в който играе престъпник. Героят му успява да се измъкне от ареста, но полицията няма никакво намерение да го остави на свобода. Следва лудо преследване. Артистът успява да открадне коня от кочияша на една карета и препуска в галоп. Няма препятствие, което да го спре.
Пред парапета на моста, от който трябва да скочи обаче, конят спира, хвърля ездача си във водната бездна и после сам полита. Късмет, че не се стоварва отгоре му. Всичко завършва благополучно, факт, оценен от режисьора, който увеличава хонорара на артиста. Парите заминават за България, за да се плати имот в Княжево, а френските вестници след този опасен скок ще превъзнасят Добрич като много голям смелчага./БЛИЦ