Скандал! Екипи на БЛИЦ и ПИК стигнаха до Турция! Границата ни е разграден двор, а за бежанците е важно да ги оставят на правилното място.
Това е тъжната действителност. Кадрите, които ще видите, са заснети преди време, когато екипи на агенция БЛИЦ и агенция ПИК тръгнаха по следите на бежанците.
В момента напливът на мигранти се насочва към региона, където всеки ден гранична полиция намира бежанци. Схемата им на придвижване най-често се състои от два етапа – до и от България.
Бежанците нямат в себе си документи или удостоверения, за да покажат и идентифицират самоличността си. Те заявяват, че се казват по определен начин, и това трябва да бъде прието от българските власти за истина.
Дали в действителност е така, какво точни са тези хора, никой не може да докаже.
Пътят на бежанците, по последни данни, им струва средно между 8000 и 10 000 долара. Преди дни пак стана ясно, че половината им струва пътят до България, а другата половина – до страна като Германия или Франция. Естествено парите са дават на трафиканти, които знаят горските пътеки.
Това, общо взето, е предисторията на един бежанец, който е тръгнал да дири по-добър живот в Европа.
Историята на екипите на БЛИЦ и ПИК е брутално реална, документирана и показва едно към едно какво коства на един мигрант да влезе в България.
Към момента ще спестим точното местоположение на местата, които сме заснели, защото това не е най-важното. Според местните хора, с които разговаряхме, токова е положението навсякъде из района, който обходихме.
Качваме се с кола докъдето можем, а след това продължаваме пеша. Посреща ни прашен черен път, който навлиза в гора. Според местните познавачи на терена се намираме на около 1-2 километра от границата. И това се оказва точно така. Това е първото място, на което ни водят.
Буквално за броени минути стигаме до кльона. Посреща не една широко зейнала двукрила врата, ръждясала от времето, с изкривена конструкция, която дори със сила в момента не можеш да помръднеш.
Преграда – няма. Да е направен опит да се затвори тази врата – не е. Снимаме, не вярваме на очите си. Минаваме зад оградата. Снимаме. Снимаме, снимаме. Разтеглена бодлива тел, на места скъсана.
Но всъщност не ти трябва да се занимаваш с бодливата тел. Няма нужда да се мъчиш с нея, да се провираш през нея. Тя, вратата, ти е отворена и зее. Просто трябва да вървиш напред.
От мястото на оградата до пирамидата на границата, която реално фиксира докъде е България и откъде започва Турция, разстоянието, според местните, варира от 800 метра, до 2 километра.
И причината това да е така е проста – зависи от релефа.
За да бъдем по-точни, ще кажем, че при нашия случай разстоянието бе 800 метра.
Реално един спринт и след няколко минути си в Турция. Да, толкова е просто.
Според местните на турска територия да се натъкнеш на турски патрул е точно толкова вероятно, колкото и да се натъкнем на български патрул, докато снимаме.
Минава ни през главата мисълта да стигнем до пирамидата, но все пак разумът надделява.
Задоволяваме се със снимки от мястото, на което сме. Първата ни разходка приключва така.
Бавно и славно се връщаме към колата. Дишаме чист въздух, радваме се на природата. Страхотна разходка. Стигаме до колата, качваме се и потегляме. Към второто място.
Кратък път, паркиране в края на асфалта. И пак потегляме пеша. Всичко се повтаря. Всъщност, има малка разлика.
Виждаме втори кльон, втора зееща врата. Нищо различно. Границата е отворена. Няма смисъл да се завираш, провираш, повдигаш телена ограда, да се мъчиш, най-образно казано, защото от теб се иска просто да вървиш напред.
Снимаме и се прибираме. Нищо ново. Вратата зее, оградата стои…
Не се бавим, не се туткаме. Връщаме се, защото ще попътуваме с кола, за да идем на третото място.
А то, може би, се оказва най-интересно. Не че няма да видим пак страхотна природа, гора, поляни, прекрасни пейзажи. Всеки знае, че българската природа е красива и това една от много причини да си обичаме България.
Причината да ни заведат там е друга – това е най-актуалният път на бежанците в момента. Оттук влизат в България в последно време най-много бежанци, за да ги хванат…
Да ги хванат… как звучи само, клетите бежанци. Да ги хванат или граничарите, или доброволческите формирования на будни българи. Сещате се, нали…
И така. И тук в един момент свършва асфалтът, но според гида ни, който наистина се оказва, че отлично познава района, ще трябва да понавлезем навътре с колата. По един черен път. Така ще си спестим ходене пеша.
Офроуд, но колата ни издържа. И, да, познахте. Тук не ходихме пеша. Стигнахме с колата. Докъде? Стигнахме до кльона, разбира се.
Пак ни се иска да продължим, но разумът ни спира. Картинката и тук, за съжаление, вече се оказва, че ни е до болка позната. Телена ограда, колове, следващи релефа на планината, бодливата тел даже е по-добре и не е скъсана. Оградата върволичи из планината. Някак си съоръжението го има. А вратата – познайте. Не от три пъти. Няма смисъл.
Вратата зее. Пътят към България и тук е открит. Казват, че тук пирамидата била на около километър и малко. След това е Турция.
Седим, чудим се, умуваме, снимаме и се връщаме. Нали не забравихте, че този път дойдохме до кльона с обикновена кола.
Качваме се на автомобила и се прибираме. По пътя отново снимаме красивата ни гора и показваме откъде може да мине един бежанец, стига да е стигнал до правилното място откъм Турция.
Това е. Една разходка на БЛИЦ и ПИК по границата с Турция. Така я видяхме. Това е пътят към границата, който ни показаха.