Павел Васев изтри името на баща ми от Народния
Кой е той
Момчил Карамитев е роден през 1960 г. в София. Завършва актьорско майсторство при проф. Надежда Сейкова във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“, а после продължава обучението си в Рим с кино- и телевизионна режисура. Специализира и в Ню Йорк. В България се снима във филмите „Време разделно“, „В името на народа“, „Опасен чар“, „Смъртта може да почака“. Участва в американски и италиански продукции. Като режисьор работи над „Застраховката“ заедно с Евгений Михайлов, и „Апостол Карамитев“ – документален филм за баща му. Тези дни Карамитев е в България, за да представи филма си за богомилите.
– Г-н Карамитев, защо се върнахте в България?
– Дойдох, за да участвам във Велики Преслав на форума, посветен на 1000 години от създаването на богомилското движение – „Българският дух в Европа през вековете“. На него присъстваха и преките наследници на богомилите – катарите от село Челе ди Булгария от Италия, както и хора от Загреб, Хърватия и много други. Във форума имаше и изложби на енергийни картини, изложби на скулптури, книги за богомилите и т.н. Участвайки в това събитие, ние въздигаме свещеното знание за величието на родината ни. Това да си българин е привилегия, не наказание, както мислят хора у нас.
– Кръстен сте Момчил, но в Италия се подвизавахте като Едуардо Матей. Сега в Щатите сте Макс Фрийман. В чия кожа се чувствате най-добре?
– Защо Елин Пелин, Чудомир, Брад Пит, Мадона, Марк Твен са известни с други имена, а не с първородните си? Не се срамувам от моето име, Момчил – напротив, гордея се с родителите и корените си. Затова съм отново тук. Но има условия, в които творецът изпитва нужда от свой свят, от свое кътче, което е само негово, а не му е дадено от някой друг – това е нужда за уединение, което не всеки изпитва, не всеки може да разбере. Имената Едуардо и Макс са избрани от мен, много добре си се чувствам и в трите кожи. Това е чисто актьорско желание да се преобразявам, да бъда различен. А и един американец много по-лесно ще запомни Макс Фрийман, отколкото Момчил Карамитев, нали? Между другото имам още имена, но засега няма да ги разкрия.
– Защо решихте да снимате филм за баща си?
– Имам силното желание да разкажа за него. Той беше необикновена личност, направи много за българския театър, кино, радио и телевизия. В нашата култура от времето на 50-те, 60-те и 70-те има големи имена, но необикновените хора на това изкуство са малко. Апостол Карамитев е легенда и въпреки това за него днес се знае не чак толкова много, вече сигурно има и поколения, дори актьори, студенти актьорско майсторство, които не са чували името му. Но имам чувството, че за култура и наследство не се отделят внимание и средства. Те са захвърлени някъде в 16-а глуха, защото много по-важно днес е да се правят пари – и то много, за кратко време! Това е на преден план, това е решаващото! Бих искал хората да знаят, че Апостол Карамитев е бил патриот, достоен гражданин на тази страна и е направил много за българския театър и кино, създавайки свой уникален метод на работа като актьор, педагог и режисьор. Бих искал да се знае, че образованието, което е получил, е било на ниво и е изиграло важна роля, за да стане това, което е.
– Разкажете ми случка с него, която е останала паметна в живота ви?
– Много са тези случаи. Но помня една. Веднъж се случи да го видя унил и изморен. Попитах го: „Няма ли да се обръснеш?“. Той ме погледна с любопитство и ме попита дали съм си приготвил домашното. Тогава аз му казах на свой ред, че съм уморен и ще го оставя за утре. След малко той дойде обръснат и аз вече нямаше с кого да бъда „съпричастен“. Седнах да пиша домашното. Ето така, без да повишава тон, някак си показваше и учеше, по-скоро увличаше хората да го следват. Имаше тази дарба да „повлича“ хора след себе си.
– Има ли факти, които не сте знаели за баща си, а наскоро сте открили?
– Определено се натъкнах на такива факти. Не съм и предполагал, че той е имал нещо като ритуал, преди да излезе пред публика – негов начин на съсредоточаване, което е продължавало около половин час. През това време е упражнявал паметта си и се е отделял от всекидневния живот. Лишавал се е от някои „удоволствия“ като срещи „на чашка“, за да може да осмисли и доразвие писаното от автора, да каже важното послание по индиректен път, когато е имало възможност. По онова време не е можело да се протестира и да се говори за болезнени неща. В този път на разкрития открих, че на него не са му били давани ролите. Той старателно се е стремял към тях, към определени автори и техни произведения. Много трудно е било да прокара някой автор, някое произведение, което е било важно за него. Кой се е интересувал от Луиджи Пирандело тогава? Общопризнат успех е точно участието му в пиеса на този автор. Да погледнем в другата област – киното. Многократни срещи и разговори с Методи Андонов за произведението на Богомил Райнов, по което по-късно се снима „Бялата стая“ – филм, за който се твърди, че е необичаен успех за българското кино. Подобен филм в България не съм гледал, а и в чужбина не съм открил.
– Какви родители бяха Апостол Карамитев и Маргарита Дупаринова?
– Израснах в салона на Народния театър и зад кулисите. Когато бях малък, се изморявах да слушам коментари за тях, надявах се един ден някой да каже нещо и за мен, но знаех добре, че трябва да сторя нещо. Слава Богу, доживях този ден. Сега мога да кажа, че съм бил в тяхната светлина, а не в тяхната сянка. И това е така, защото не ходех на детска градина, а бях непрекъснато в театъра. Родителите ми бяха много готини: и двамата имаха своя индивидуалност, никога не ми беше скучно с тях. Имаха чувство за хумор. Те ми намираха задачки и забавления; можех да видя реквизита: огромни мечове, пушки, саби – неща, които другаде не можеха да се видят и да се пипнат. Имаше хора като Ирина Тасева, Рачко Ябанджиев, Олга Кирчева, Славка Славова, Генчо Димитров, Динко Динев, Стефан Стайчев, които винаги намираха да ми кажат нещо интересно, а да ги гледам на сцената на репетиции беше повече от спектакъл. Актьорите от онова време никога не „маркираха“ на репетиции. Виждах с очите си и чувах с ушите си как тези актьори произнасят един и същ текст по различен начин – всеки път! От друга страна, бях научен от съвсем малък да се грижа за себе си, да си приготвям вечеря, да ходя на пазар.
– Заради баща си ли кандидатствахте във ВИТИЗ?
– Ще ви разкажа. Веднъж майка ми беше дошла да ме види в казармата. Баща ми бе починал преди пет години. Тогава тя ми подари една книга и неангажиращо ми подхвърли, че бих могъл да я използвам, ако реша да кандидатствам във ВИТИЗ. На следващия ден гледах „Шофьор на такси“ на Мартин Скорсезе. Като се връщах от филмотечното кино, реших, че това ще бъде моят Път. Пожелах си един ден да се срещна с Де Ниро. Това се случи през 2004 г. по време на снимките на филма Meet the Fockers, където имах малка роля. Когато се срещнахме на снимачната площадка, нямах усещането, че се запознавам за първи път с него. Струваше ми се, че винаги сме се познавали. По-късно се запознах и снимах и с Де Ниро, и със Скорсезе. Това беше сбъдната мечта. И двамата са страхотни! И като хора, и като професионалисти.
– Вярно ли е, че сте се снимали в сериала „Кости“?
– Да, вярно е, че участвах в този сериал – беше ми изключително интересно и приятно. Ролята беше малка, но много отговорна – един перверзен педофил, който слага край на живота си. Самоубийството трябваше да се разбере от това, което се виждаше и което разследването „дава“ на зрителите като информация, а не го представлявам аз. Там се запознах с изпълнителката на главната роля Емили Дешанел. Изключително добра личност, абсолютен професионалист, много чаровна, земна, скромна и много добра актриса. Епизодът, който снимахме с нея, беше как тя влиза в моята къща и ме намира мъртъв (застрелял се в главата) на един въртящ се стол. След като ми правеха грим около 4 часа и половина, трябваше да изглеждам мъртъв пред нея, но тя ме гледа право в лицето, с тези прекрасни сини, чаровно искрящи очи! Как да седя неподвижен и да не й се усмихна?! Голямо изпитание беше, но се справих отлично. Даже режисьорът проведе три пъти „изпит проверка“ дали мога да се владея и да не мърдам. Успях! За това ми помогна и фактът, че имам опит с йога упражнения и т.н. Когато камерата спря и всички си отдъхнахме, режисьорът дойде и ми каза, така, че само аз да го чуя: „Не разбрах как го правиш, но излезе много добре, благодаря ти.“
– Защо е толкова трудно българин да пробие в Холивуд?
– Трудно е, защото там имат друга култура и се смеят на други неща. Ние сме родени на Изток и имаме по-богата душевна култура, дори неосъзната понякога. Мислим си, че „високата“ култура е на Запад, а не е точно така. Трябваше да минат години, докато стигнах до този извод. В Холивуд е друго нещо – не бих го сравнил със Запада както е формулирано във въпроса. Холивуд се променя бързо, както целият бизнес в правенето на „големи“ и „малки“ бюджетни филми. Срещаш хора, някои от които са високо образовани и с богати способности – нещо като калейдоскоп на култури, езици и мислене. Холивуд се интересува от всякаква публика, но преди всичко от широката. Там златно правило е да се направи качествен филм в идейно и техническо отношение, с колкото се може по-скромни средства, така че приходите от печалбата да са повече от инвестицията.
– Българско кино и сериали следите ли?
– Да, следя българското кино и сериали. Радва ме, че настъпват положителни промени. Нещо, което ме потиска, е фактът, че имаме толкова богато минало и динамично настояще, а повечето разкази са тъжни. Кому е нужно това? Тези времена отдавна отминаха. Но въпреки всичко видях две чудесни комедии по пътя на самофинансиране, с най-много международни престижни награди! Това е, което ме обнадеждава! Пониква като кокиче измежду снегове и ледове, но цъфти! Такива сме ние българите – може да изглежда абсурдно, но цъфтим и се развиваме дори когато около нас всички се стараят да ни убедят, че нищо не струваме, та дори и нашите роднини от същата раса, кръв и плът.
– Защо нищо не се направи с проекта за възпоменание на вашия баща?
– Благодаря ви за въпроса. Отговорът е, че нищо не се направи за нито един юбилей на баща ми. Имаше наречена камерна сцена на 4-ия етаж в Народния театър „Иван Вазов“ на негово име. След като ходих многократно при бившия директор Павел Васев с молба да направя и монтирам буквички с неговото име пред входа на залата, той нищо не направи, дори махна името му и я нарекоха само „Сцена на 4-ия етаж“. А помня баща ми с какви усилия успя да убеди тогавашния директор на театъра да разреши това пространство да стане на камерна сцена. Там бяха едни от най-високите му постижения – „Амазонката“, „Цената“ на Артър Милър и върхът в неговата театрална мисия „Хенрих IV“ от Луиджи Пирандело. Там останаха здравето му, душата му и духът му. Павел Васев изтри името му от тази зала. След като свърши ремонтът на театъра, той напусна, защото нямаше вече какво да граби от Народния театър „Иван Вазов“, и отиде да „популяризира“ българската култура в Москва, с високата заплата, дипломатически привилегии и пр. и пр. Сега там пие водка и въобще нехае в какво положение остави както Народния театър, така и НФЦ, който също управляваше за кратко време. Преди години, когато правеше кариера, Павел Васев се представяше като „ученик“ на Апостол Карамитев. Това правеше, без да упоменава в биографията си, че е бил изгонен от своя учител по време на следването заради „чудесните“ си прояви. Е, върна си го на „учителя“ 43 години след като той напусна нашия свят, а Васев изтри името му от залата, която той създаде…
– Разбирам, че сте насъбрали доста горчивина.
– Питайте ме за нещо по-весело.
– Как се разбирате със съпругата си?
– Хахаха, прекрасно. Тя е художник по костюми за театър и кино, прави дамска мода, но често се намесва и в моето облекло. Забавляваме се, като гледаме някой филм или като излезем сред природата, а понякога и като се надвикваме.
– Знам, че дълги години сте бил влюбен в Марта Вачкова, вярно ли е?
– Хахаха, да, вярно е. Видях Марта и баща й – Григор Вачков, на филм в кино „Сердика“. И без да издавам някаква тайна, бях влюбен, обаче тайничко, в нея. Имали сме весели случки в компания с нея. Помня за една такава на почивната станция в Боровец, когато отмъкнахме чужда моторна шейна „Чук и Гек“ и дори я потрошихме. Но беше много весело.
– Рисувате ли още, г-н Карамитев?
– Да. Обичам да се срещам с приятели и да говорим за необичайни творци и явления. Обичам да ходя на риба и да гледам спортни състезания, особено тенис. И да, обичам да рисувам. Още докато бях невръстно дете, рисувах, и то добре. После видях „смъртта“ на баща си и я нарисувах, преди той да напусне този свят. И сега се занимавам с това, особено когато имам режисьорски проекти или си водя работен дневник.
– Занимава ли ви мисълта за смъртта?
– Да. През 1989 г., когато заминах за Италия, преживях две тежки автомобилни катастрофи. Това много ме промени. Ако говорим за „срещи със смъртта“, те започнаха доста преди да замина за Италия. Като бях много млад, чувах разкази за смъртта на моя дядо, когато бил на 30 години. Видях как прегазиха кученцето на мои приятели съседи. Едва на 13 години изгубих баща си и целият ми живот се промени. Видях колко безсмислен е панаирът на човешката суета. Когато човек е усетил какво означава истинска загуба, става по-човечен и по-добър.
Лили АНГЕЛОВА,bgdnes.bg