На 8 февруари 2018 г. излезе от печат четвъртият сборник на известния български автор Сибин Майналовски, зам.-председател на клуба на българските хорър автори LAZARUS. Книгата, озаглавена „Симфония на мъртвите“, е продукт на издателство „Изток-Запад“, прочуто със съвестната си работа и доказаните професионалисти, на които залага. Корицата е дело на легендата Петър Станимиров, а за блестящата редакция е „виновен“ не кой да е, а самата Елена Павлова – дългогодишен автор на книги-игри, разкази и романи.
„Симфония на мъртвите“ съдържа 33 разказа, писани в интервал от 20 години. Чисто новите, непубликувани никъде произведения са мнозинство, а старите класики са преработени и допълнени така, че дори онези, които са ги чели, задължително ще открият нещо ново в тях.
Сибин Майналовски е добре познато име за българския читател. Родом от Стара Загора, той започва да пише още през далечната 1997 година. През 1998 г. в списание „Върколак“, издавано от великия Агоп Мелконян, излиза първият му разказ „Недовършено летене“. Оттогава насам през годините Сибин е автор на три сборника с разкази („Сянката“, „Усмивка в полунощ“ и „Змии в стените“), куп публикации в периодика и сборници. Носител е на редица отличия за прозата си, издържана в най-добрите традиции на стиловете „хорър“, „научна фантастика“ и „иронично фентъзи“.
Книгата „Симфония на мъртвите“ е плод на над двайсетгодишен труд, дълга и прецизна редакция и много, много вдъхновение. Зад кориците ѝ всеки ще намери по нещо за себе си – от хумористични заигравки с малки румънски вампирчета през коли-убийци, серийни усмъртители, паранормални убийства, реверанси към класиката в жанра – Стивън Кинг, и какво ли още не.
„Ледените тръпки по гръбнака далеч не са запазена марка само на Стивън Кинг или Клайв Баркър. Сибин Майналовски, зам.-председател на клуба на авторите на хорър LAZARUS, е доказателство, че българските писатели също имат с какво да зарадват любителите на ужаси. Разказите от „Симфония на мъртвите“ ще ви преследват в сънищата, ще ви накарат да се замислите колко лесно любовта се превръща в омраза, на места дори ще ви просълзят… и ще ви будят нощем да проверявате дали възглавницата не е пълна със скарабеи, а в стените не пълзят змии“, обещават издателите от „Изток-Запад“.
– Г-н Майналовски, защо точно „Симфония на мъртвите“? Какво се крие зад това енигматично заглавие?
– Книгата носи името на откриващия разказ – „Symphoniae mortuorum“, в който се разказва за две деца, които слушат как Смъртта свири на цигулка.
– Смъртта, която можем да видим на корицата?
– Да, благодарение на визионерството на една истинска легенда – Петър Станимиров. Няма човек, който да не знае, че талантът му е на практика безкраен, но всеки път, когато видиш негова илюстрация, оставаш смаян. Толкова много красота, излязла изпод четката на един човек… ето това е истинска фантастика!
– Издавате вече четвърти сборник с разкази на ужасите. Откъде толкова вдъхновение, откъде толкова упорство…?
– Вдъхновението може да дойде отвсякъде и когато най-малко го очакваш. От една усмивка, една оранжева рокля или две топли очи може да се роди великолепен разказ на ужаса, от кървави спомени се получават трогателни любовни истории. Упорството… виж, там нещата стоят по друг начин. Когато виждаш как бездария с нулеви литературни познания лансират от височината на мижавата си камбанарийка други, още по-некадърни от тях, рано или късно се нахъсваш да им покажеш, че светът не се върти около тях. Че книгите, които си изчел, разказите, които си написал, и многочислените фенове, които се избиват за книгите ти, означават много повече от тази или онази тяхна синекурна позицийка.
– „Симфония на мъртвите“ излиза под шапката на „Изток-Запад“ – издателство, известно със строгите си критерии по подбор на издаваните от тях книги. Радва ли Ви фактът, че книгата Ви ще стои редом с тези на Брам Стокър, Робърт Хауърд и Едгар Алън По?
– Няма как да не ме радва, тъй като дори в най-смелите си мечти не съм се и надявал, че един ден на корицата на моя книга ще стои логото на „Изток-Запад“. По този начин се надявам, че „Симфония на мъртвите“ ще достигне до максимален брой читатели, за разлика от предишните ми книги, които бяха неглижирани от издател и разпространители, забутвани в най-тъмните кътчета на книжарниците и дори скривани и показвани с неохота само при поискване.
– Но въпреки това разбрахме, че продажбите Ви не са никак лоши за българските стандарти?
– Не бих могъл да се оплача, особено като имате предвид фактите, които вече споменах: че книгоразпространителите целенасочено толерират определени издателства, пробутват напред техните издания и натикват останалите „небогоизбрани“ в складовете. По този начин книжлета със съмнителна литературна стойност гръмко се афишират като бестселъри, само защото издателите им имат достатъчно пари, за да подкупят дадена верига книжарници.
– Няма как да не забележим, че упорито избягвате да споменавате имена…
– Имената на гробокопачите на съвременната българска литература отдавна са публична тайна и не искам да ги споменавам излишно, за да не им правя допълнителна реклама. Една шайка дребни душици, чийто интелект е обратнопропорционален на егото им, се е самообявила за единственото меродавно мнение на пазара. Искрено се надявам, че някой ден ще видя как пясъчните им кули се сриват.
– Кое е нещото, което отличава Вашата книга от останалите?
– Един от рекламните слогани на Клуба на българските автори на хорър LAZARUS, на когото съм заместник-председател, е „Няма нужда да се напиваме в ефир, за да разберете, че книгите ни са добри“. Мисля, че не само аз, но и останалите колеги от клуба се отличаваме от набедените за „гениални“ авторчета, които се измътиха в последно време от люпилнята на псевдоиздателствата, по това, че нямаме нужда от измислени скандали, за да чуят хората имената ни. Ние не говорим с устата на бармани и платени пиарки с фриволна визия. Нашата слава не се дължи на факта, че сме се появили пияни като мотика по националната телевизия или сме преписали чужди неща, за да ги обявим за свои. Ние просто сме добри в това, което правим. Пишем красиво, увлекателно и от сърце. Не търсим изкуствено оригиналничене, не сядаме зад белия лист, въоръжени с „Речник на сложните думи“. Разказите ни са изстрадани, изживяни и излизат директно от сърцата ни.
– Кажете нещо повече за „Симфония на мъртвите“? Какво може да очаква читателят от нея?
– В „Симфония на мъртвите“ са събрани 33 разказа, писани в продължение на 20 дълги години. Последният като хронология разказ, „Сряда“ бе написан буквално дни преди книгата да влезе за печат. Именно той има и най-силна емоционална стойност за мен, тъй като благодарение на него се случи едно от най-прекрасните неща в живота ми. Най-„възрастният“ разказ е „Мракът и дъщеря ми“, който е много добре познат на читателите, включван е в какви ли не антологии и онлайн-издания, че вече им загубих бройката. Искам обаче да отбележа, че благодарение на къртовския труд, който хвърлихме с редакторката Елена Павлова, дори разказите, които уж са познати на читателите, засияха с нова светлина. Версия 2.0, както обичам да казвам 🙂
– Елена Павлова? Авторката на книги-игри от близкото минало?
– Точно така. Лени Кинг, Върджил Дриймънд и т.н. Освен книгите-игри обаче Елена е автор на някои от най-добрите български хоръри, а сборниците ѝ „Две луни“ („Изток-Запад“) и „Белязани лебеди“ („GAIANA“) се нареждат сред съвременните класики в жанра. Тя е и сред най-добрите преводачи на новото време, както и – убедих се сам в това! – уникален редактор с богат език и невероятен усет към детайла. Накара ме буквално да пренапиша някои от по-старите ми разкази – така, че когато ги четох във финалния им вариант, преди да предадем сборника за печат, дори аз не можах да ги позная 🙂
– Споменахте вече за разказа „Сряда“. А има ли друг разказ, който бихте искали да отличите специално? Да приканите читателите да се вгледат в него по-отблизо?
– Честно казано, всеки един от тези 33 разказа ми е специален по свой собствен начин. „Говорещият с котки“ например е едно от нещата, в които съм вложил душата си. В „Анджи“ остана голяма част от сърцето ми. „Направѝ си сам“ не е нищо друго, освен концентрираната ми омраза към всичко фалшиво, сребролюбиво и цинично в този живот. И така нататък, и така нататък… Мисля, че както читателите почувстваха искреността на предишните ми книги, така ще оценят „Симфония на мъртвите“.
– Често сте набеждаван за женомразец. Така ли е наистина?
– В момента обичам и съм обичан — това отговаря ли на въпроса Ви? 🙂 Негативизмът в моите разкази не е насочен към жените като цяло, а към определени личности със спорна интелигентност и афинитет към финикийските знаци. Ако не се припознавате в някоя от героините на историите ми, значи не ви мразя 🙂